Шизо Канакури (вторият от ляво надясно) е един от двамата

Шизо Канакури (вторият от ляво надясно) е един от двамата японски спортисти на Петата олимпиада в Стокхолм през 1912 година, които са първите игри, на които вземат участие състезатели от Япония. Представянето му е било предстоящо с огромен интерес, защото единствено няколко месеца по-рано 20-годишният студент съгласно изказванията е сложил международен връх, като е пробягал квалификационния маратон за 2 часа и 32 минути.

Но изискванията на надпреварата надалеч не бяха идеални. Първо, Канакури трябваше да издържи тежко 18-дневно пътешестване с лодка и трен, с цел да стигне до игрите. След това трябваше да се бори с температури, близки до 33 градуса, което е необикновена жега за Швеция. И защото науката за спортното хранене през 1912 година не е била задоволително развита, с цел да приготви спортистите за такива условия, те даже не са били вярно хидратирани.

Около средата на маратона, в Туреберг, предградие на Стокхолм, изтощеният и към този момент прегрял Канакури стопира да бяга и получава помощ край трасето от шведско семейство, което му дава кифлички, сок и място за отмора. Той бързо взел решение да се откаже, вместо да рискува безсилие или нещо по-лошо (португалски играч, който траял, по-късно примрял и умрял в болничното заведение на идващия ден).

Канакури умерено се върнал в олимпийското си жилище и по-късно отпътувал назад за Япония, като някои източници по-късно споделят, че е пропуснал да предизвести формалните лица, че е добре, откакто не е съумял да стигне до финала. Но това се оказва единствено дребна спънка за кариерата му – Канакури продължава да тренира, да чупи върхове и да се състезава, в това число на Олимпийските игри през 1920 и 1924 година Той става първенец в своя спорт и емблема на олимпийското придвижване в родината си; тренира млади бегачи и спортисти и даже преподава география.

В Швеция обаче историята за изчезналия японски бегач се популяризира из цяла страна през идващите десетилетия…

В формалния отчет за Олимпийските игри в Стокхолм не се загатва за липсващ маратонец, макар че някои източници по-късно настояват, че полицията го е търсила в продължение на седмици след надпреварата. Едва през 50-те години на ХХ век стартира да се оформя легендата за изчезналия Канакури, която частично се поддържа от шведския състезателен публицист Оскар Сьодерлунд, който шеговито приканва читателите си, в случай че видят японския спортист да бяга в предградията на Стокхолм, да му кажат, че надпреварата е завършило и може да се прибере вкъщи. Но, както се оказва, Оскар надалеч не е бил единственият, който е поддържал този мит.

През 1953 година – същата година, в която Канакури попада в новините като треньор на първенеца от Бостънския маратон Кейзо Ямада – хипотетичното му изгубване въодушевява алманах с разкази в Швеция за други мистериозно изчезнали хора. (Сборникът е отдаден на Канакури, само че той не попада в него като воин.) През идната година, съгласно публикация на историка Бьорн Лундберг, шведският вестник „ Svenska Dagbladet “ разгласява къс материал, в който се твърди, че Канакури „ е останал в Швеция, приел е семейството Свенсон и е работил като градинар, коминочистач и хлебар “. Наблюденията и слуховете за разселения японец, който се скита из Стокхолм и предградията му, не престават десетилетия наред.

Спортният коментатор Ленарт Юлин написа, че цялата история към бегача може да е била просто една мимолетна смешка, която обаче е заживяла собствен личен живот. Той допуска, че историите за японски бойци на отдалечени, откъснати от света тихоокеански острови, които не престават да се „ борят “ след края на Втората международна война, са помогнали да се подхранят слуховете за японски маратонец, загубен из шведските гори.

Междувременно Лундберг изрича догатката, че митът евентуално е оживял толкоз дълго, частично тъй като хората в Япония не са били безусловно в течение на новините в Швеция, тъкмо както шведските читатели евентуално не са следили последните вести от света на японските маратонци – поради езиковата преграда и географските дистанции.

Какъвто и да е казусът, приказката като че ли се ограничаваше в рамките на страната – самият Канакури явно не знаеше, че е легенда в чужбина.

Паметна плоча в Солентуна, Швеция, която отбелязва мястото, където семейство Петре се е погрижило за Шизо Канакури по време на надпреварата.

Всички хубави легенди обаче би трябвало да бъдат разкрити в някакъв миг и през 1962 година журналистът Сьодерлунд, който обичал да споделя историята на Канакури, най-сетне взема решение да открие фамозния олимпиец в Япония. Пет години по-късно Канакури е поканен да се върне на Олимпийския стадион в Стокхолм и алегорично да пресече финалната линия, до която не е съумял да стигне съвсем 55 години по-рано.

По трибуните нямаше 18 000 почитатели, които да се радват, само че новинарските медии бяха там, с цел да снимат събитието и да излъчат историята му на милиони хора по света. Резултатът донесе и закачлив международен връх на Гинес за „ най-дълго време за довеждане докрай на маратон “ – 54 години 249 дни 5 часа 32 минути 20 секунди. Преди да се върне в Япония, той даже стопира в къщата на фамилията, което му бе помогнало по време на надпреварата преди десетилетия. По подобаващ метод Бенгт Петре, наследник на тогавашния хазаин, сервира на застаряващия към този момент бегач чаша портокалов сок.

Канакури живее до 1983 година и умира на 92-годишна възраст (бягането наподобява е потребно за здравето). Родният му дом в град Нагоми в този момент е музей, а епичният двудневен щафетен маратон сред Токио и Хаконе, за чието основаване той оказва помощ преди повече от век, продължава да се организира всяка година и притегля милиони японски телевизионни фенове.

През 2019 година в 48-сериен японски минисериал за олимпийското придвижване в Япония Канакури (в ролята Канкуро Накамура) е един от двамата централни герои. Канакури към момента се помни и в Швеция: през 2012 година той беше обект на специфична галерия, отдадена на стогодишнината от игрите в Стокхолм.

Въпреки че летните горещини в Швеция приключват олимпийските фантазии на Шизо през 1912 година, той резервира възприятие за комизъм във връзка с паметта, която оставя. След като най-сетне приключва маратона, от който се отхвърля пет десетилетия по-рано, тогавашният „ липсващ “ Камакури споделя пред кореспонденти: „ Беше дълго съревнование, само че по-късно по време на него се снабдих със брачна половинка, шест деца и 10 внуци, а това си изисква време… “