Булгерия на Апенините
Проф. Дамян Попхристов преподава постановка и курсове, свързани с митология, философия и история на изкуството в Нюйоркския университет. През 1993 година основава образователна мултидисциплинарна интернационална стратегия. От 17 година учи езотеричните школи. Автор е на книгата „ За богомилите от уста на ухо ", която се трансформира в същински шлагер на пазара.
Проф. Попхристов и още 7 създатели на Списание 8 можете да срещнете на 11 февруари в кино „ Люмиер “ по време на целодневното събитие " Списание 8 НА ЖИВО ". Повече информация за срещата вижте тук.
Тръгваме по пътя на предците ни в Италия. Много са легендите и преданията за идването и наличието на българите на Апенинския полуостров, познати са ни голям брой названия на местности и градчета, които ни навеждат на мисълта, че там са живели българи… или единствено са минали оттова? Местни хора описват разнообразни неща, много италианци са скептични, други искрено отхвърлят българския принос. Но не липсват и обстоятелства, точно тях ще проследим и ще се опитаме да подредим пъзела.
Кои сме ние? Група въодушевени българи, тръгнали на пътуващ семинар в търсене на части от истината. Ето ни в региона на езерата – Комо, Изея и Лаго ди Гарда. Пътят ни води през селища с забавни имена – Булгорело, Булгарограсо, Булгаре, Варна. Спираме на бензиностанция и питаме за произхода на названието „ Булгорело ".
- Ами… май в миналото тук са се заселили българи. Ей там, в дребната къща до църквата, живее един дъртак, той знае тези работи.
Старецът е болен, не му се приказва доста.
- Тук още през VI век са живели българите. Дошли преди лангобардите на Албоин, след това се отдръпнали назад към планините. Дошли отново, към този момент с лангобардите… всичко това съм го описал в книгата.
- Може ли да я забележим?
- Нищо не ми остана, откакто се преместихме в тази къща, само че в библиотеката я има. – И старецът изчезва съвсем толкоз ненадейно, колкото се появи.
„ Булгерия " - звучи в главите ни по пътя към библиотеката. Уви, става известно затворена, само че на помощ идват обстоятелства от историята – папа Григорий Велики (540-602 г.) във връзка установяването на папската власт в Северна Италия загатва, че там живеят българи, пристигнали „ в земите под Алпите още преди завоеванията на лангобардите " - преди 20-21 септември 569 година, когато съгласно свещеник Марий Аваншски почнало настъплението на лангобардите в Италия. Няма непокътнат документ за наличието на българи преди лангобардите, само че косвени доказателства се намират – Комес Марцелин написа, че в 495 година българите разорили Тракия.
Българи в долната земя
„ Манасиевата хроника " поддържа това изказване: „ По времето на цар Анастасий българите започнаха да поемат тази земя, като минаха при Бдин, а преди този момент започнаха да превземат долната земя Охридска, а по-късно и цялата тази земя. От тръгването на българите изминаха 870 години. " Тоест: значи 475 година Щом в средата на V век българите към този момент са завладели „ долната земя ", е изцяло допустимо доникъде на идващия, към 550 година, да са към този момент в Северна Италия. Идват и сведенията, че през 535 година, когато византийският пълководец Велизарий нахлува с войските си, в състава им има масагети и наемници българи.
Има доказани сведения, най-много от папа Григорий Велики, че в 560 година в Салусола е роден блажени кардинал Пиетро Булгаро (Петър Българина), умрял в Рим през 605 година Неговата фамилия се е заселила в Италия доста по-рано в региона Верчели, където са се занимавали с обработка на вълна.
„ Булгерия " - към момента звучи в главите ни, до момента в който пътят продължава на юг към Милано, Верчели и Верона. Тук историята заговаря с повече обстоятелства – лангобардите идват отпред с Албоин (568-572 г.), с тях са алани, българи, сакси и други Албоин бързо превзема огромна част от Северна Италия и във Фриули основава първото лангобардско княжество. През 569 година са покорени Милано, Верона, Виченца и Верчели. Съюзническите племена също търсят земя и я получават, по тази причина драговолно служат като наемници. Българите като доста положителни бойци се радват и на специфични привилегии – канове се назначават отпред на херцогствата. В документ от 583 година, непокътнат във Ватикана, се споделя, че на българите от Верчели се позволява да запазят „ крепостните си владения, замъка, наименуван Булгаро, езика и странната си вяра – тези хора имат вяра в Светлото и Тъмното ". Значи българите остават по тези места като уседнало население – имат крепостни парцели, не са там като номади. Имат и самочувствие – резервират си езика. И още по значимо – имат етносно съзнание, тъй като в християнизирана към този момент Италия те отстояват и своята „ странна вяра " …
Пристигаме във Верчели. Замъкът стои, само че не се споделя Булгаро, а го знаят като замъка на Казанова. Днес е благосъстоятелност на фамилия от Торино, която го е преименувала, с цел да го трансформира в първокласно място за сватби... Но времената се менят.
Настават сложни години за Албоин – доста от хората му измират от заболявания, изключително към Равена поради блатистите места.
Владетелят попълня войската си с българи… и обратно на това, което се приказва за тях – наемници, чергари, те се оказват чудесни земеделци и облагородяват блатистите места. Така край Равена от ден на ден се чува думата „ булгари ". Районът на Верона пък става административен център, още веднъж с българско наличие.
През интервала на завземане на Италия лангобардите водят война постоянно с византийците, изключително за крепостта Тичино. Българи има измежду лангобардите, само че и във византийската войска като наемници. След отдръпването на византийците те остават, както постоянно се е случвало в тези времена. Но в никакъв случай не се смесват с уседналите гърци.
Българите следват завоеванията на Албоин и в Ивреа, Торино и Новара. Така през междинните епохи територията от Олона до Новара е наречена Булгария.
Желязната корона
Пътят ни продължава на юг. И не щеш ли с изключение на „ Булгерия " в главите ни зазвучава и една легенда: по какъв начин първите лангобардски крале били коронясвани със специфична желязна корона. Толкова ли не са имали по-благороден метал? Имали са. Но съгласно легендата желязото за лангобардската корона било от един от пироните, с които бил прикрепен Иисус Христос. Лично папа Григорий Велики го подарил на принцеса Теодолинда, щерка на баварския херцог Гарибалд I и лангобардска кралица. Нейна е концепцията за желязната корона с надпис: „ Крал на цяла Италия ". Пази се и до през днешния ден в катедралата „ Сан Джовани " в Монца. По подигравка на ориста последният държател, коронясан с нея от папа Адриан I, е Карл Велики, който през 774 година поставя завършек на Лангобардското кралство.
През 631 година крал става зетят на Теодолинда – Ариоалд, стигаме до един от най-спорните моменти, свързани с българските преселения в Италия. Изворите приказват за 9000 българи, водени от Алциок, които напуснали Аварския каганат и се заселили в Бавария. Там се случила покруса – по искане на крал Дагоберт, шурей на аварския каган, една нощ българите били подло избити, а оживелите съумели да избягат към Равена.
Въпросът е кой е този Алциок. Дали не е Алцек? Споровете са разгорещени, само че изкристализира убеждението, че става дума за двама разнообразни водачи на българите. Според Павел Дякон (историк и теолог от VIII век) българите пристигнали в Италия след 660 година, водени от Алцек, а съгласно Теофан Изповедник (ок. 760 г.) Алцек е петият наследник на кан Кубрат и се заселва при лангобардите по времето на Гримуалдо в региона на Молизе. Това „ идване на българите на Алцек " става цели 30 година след клането по искане на Дагоберт.
Алцек и Ромуалдо
Вече сме в Молизе, Централна Италия, движим се по пътя на алцековите българи.
Гримуалдо е крал на лангобардите от 662 до 671 година По негово време (667 г.) е документирано преселването на алцековите българи още по на юг – в провинция Беневенто (под Неапол). Там синът на краля – Ромуалдо I, им разрешил да се заселят. Според някои данни българите били към 50 000 и основали в региона няколко селища – измежду тях са Бояно и Изерния. Наименували и планината, в подножието на която се заселили: Булгерия!
Херцог Ромуалдо, макар гостоприемството си, отказал на българина да резервира купата си „ кан ", тъй като гледал на Алцек като на наемник. Дал му купата „ гасталд ", която съгласно Павел Дякон била равна на „ кралски служител ". За това приказва златен пръстен, открит край Виценте, с надпис: „ херцога гасталд Алцек ".
Алцек мъчно преглътнал това, локалните поданици чували по какъв начин хората се обръщат към него с „ кан " и тъй като това им звучало като „ cane " (италианската дума за куче), почнали да го назовават Кучето. В отговор Алцек сложил на щита си куче, което обаче повече приличало на вълк. А това е свещено животно за тогавашните българи, обвързвано с обред на висше посвещение, в който се преработва злото на положително.
В началото локалните хора се отнасяли с съмнение към българите, само че след това се впечатлили от тяхната неотстъпчивост и храброст, изключително откакто поели ролята на бранители на локалното население от пиратските набези. Уважението повишено още повече, когато се схванало, че новодошлите не са византийци, а хора със благороден генезис. Новопристигналите владеели напреднали техники, построили цитадела, показали се и като удивителни земеделци. Българите освен не измрели в негостоприемните блатисти места, а ги трансформирали в градина – пресушили блатата, като построили отводнителни канали, и засели ориз.
И през днешния ден италианците считат, че оризът е пристигнал след походите на Марко Поло в Китай, а истината е, че първи почнали да го отглеждат българите. Те донесли със себе си и един вид доста издръжливо жито – сараголета (жълто жито), отглеждано и до през днешния ден в региона Кампобасо. Много припомня на лимеца, типична наша зърнена просвета още от тракийско време.
Български килии
Постепенно Алцек съумял да реализира автономност за обичайните български култове, за администрацията и съда. Българите били „ войнствени, само че обективни ". В далечна Италия се възродила приказката, казана епохи по-рано: „ Българите бяха в миналото най-справедливият от всички нации и по тази причина градовете и племената се присъединяваха към тях непринудено " (Ватикан – „ Аноним на Хазе " ).
И ето по какъв начин „ Булгерия " зазвучава с нова мощ в нас, когато започваме да се изкачваме по тесния път в едноименната планина към селището Челе ди Булгерия, документирано с това име още в карти от XIII век. На малко пространство тук името се е съхранило в поредност названия – в планината Булгерия, която наподобява на прилегнал лъв, във връх Булгерия (1225 м) и в названието на селището. „ Челе " значи нещо като „ килии ", от кое място идва това, чакаме да разберем от нашите домакини. Вълнуваме се от идната среща… и се объркваме по пътя. Звъним за указания и изпращат кола да ни посрещне. От дребен фиат излизат усмихнати младежи, не по-малко разчувствани от нас, и ни повеждат.
Спираме пред самия град, младежите недоумяват за какво... После се засмиват другарски, когато виждат по какъв начин се тълпим да снимаме табелата – Celle di Bulgheria.
Местните поданици ни чакат и ни махат, когато нашият рейс, колосален за техните дребни улички, дефилира по централния бул.. Спираме. Няколко дами ни сочат да слизаме. Събираме се на малко площадче и се появява достоен господин с бяла коса. Сърдечно се ръкува с нас и се показва – Паскуале Карели, локален човек, изкушен от историята на своя град. Всички се обръщат към него с „ доторе ", тъй като е висшист - доктор.
Домакинът стартира да ни споделя за българите, за това по какъв начин пристигнали в този див край и го облагородили, по какъв начин били прелестни воини и станали бранители на цялата местност, по какъв начин всички ги уважавали и се съобразявали с тях – българите, водени от Алцек. Те донесли своята вяра и своите традиции, нарекли планината над града Булгерия.
Тук заварили издълбани в скалите килии, съгласно едни оставени от гръцки монаси. Друга доктрина твърди, че са направени от втората вълна български заселници – богомилите, бягащи от Сицилия след завладяването є от арабите. Дошли по тези места, тъй като знаели, че тук живеят българи, сходно на исихастите създали килии за молебствия в планината. Коя от теориите е вярната, остава неразбираемо, само че е реалност, че поради тях нарекли града Celle.
Сеньор Карели приказва запъхтян от неспокойствие, разпалва се от ден на ден, когато вижда нашите реакции – прочувствено е да слушаш толкоз положителни неща за предшествениците ни, и то в тази далечна част на Италия.
Добър урок
Да чуваш думите „ булгари ", „ България ", „ Алцек ", споменавани още веднъж и още веднъж, без колебания… Нашият хазаин не стопира да изрежда детайлности, изненадва ни с знания, които надалеч надминават нашите упования. Разказва за многото превратности в ориста на града, за подвиг и героизъм, за достолепие и чест, за неотстъпчивост и неотстъпчивост. Започваме да се усещаме повече българи, когато в това забравено от Бога място срещаме хора, които не просто не са не запомнили произхода си, а се гордеят с него. Звучи като добър урок за всички нас. Редят се епохи и събития, имена на хора, слушаме очаровани и горди. В Италия имало няколко селища с името Celle и с цел да го отличат от всички останали, жителите решили да прибавят това di Bulgheria поради планината.
Домакинът взема решение, че е време да ни разведе из града, и ни повежда по тесните улички. Сочи старите постройки, камбанарията на църквата, първото учебно заведение. Разказва ни за въстанието, което вдигнали жителите против локалната власт, избили ги всичките и събрали черепите им вкупом. Години по-късно тези черепи заварил Гарибалди, пристигайки с четата си от морето.
Планината пано
Малкото площадче е увенчано от църквата, тя наподобява голяма за мащабите на града. Влизаме… и ахваме – църквата е католическа, цялата бяла с доста бели цветя, красива, огромна и в това време доста интимна. Има и орган. По пътя дотук видяхме доста красиви катедрали, само че такава бяла – на никое място. Нашият гид ни споделя историята є – през XVI век градът бил покосен от чумна зараза, умряли доста хора и жителите почнали да се молят на света Богородица за избавление. Било месец август… и внезапно измежду бял ден в горещото лято завалял сняг, покрил целия град с бяла завивка и чумата изчезнала! В чест на това знамение построили катедрала, която нарекли „ Санта Мария каузи Неве " – „ Снежната света Мария ". Всеки август тук честват своето избавление с шествие със скулптура на снежнобялата света Мария. Д-р Карели ни демонстрира извънредно забавен езически барелеф, открит при градежа на църквата, твърди се, че е от времето на атлантите.
Идва ред и на персоналната му история – татко му бил занаятчия на органи, направил прелестния музикален инструмент в локалната черква и още доста други из Италия. Сега синът му продължава традицията.
Разказът може да продължи дълго, само че ние би трябвало да следваме своя път. Поднасям дарове от името на групата ни. Книгите изключително радват доктор Карели, споделя, че ще ги слагат на видно място в локалната библиотека. Идва ред на дребна кутийка, кътана през целия път - пръст от България. Той поривисто хваща двете ми ръце…, а неговите треперят. Опитвам да „ покрия " страстта му, питайки: „ Вие какъв се чувствате в този момент – италианец или българин? ". Но вместо да туширам страстта, той замълчава и… се разплаква. Някои от нас също, прегръдката не оказва помощ. В църквата настъпва тишина, изпълнена с страст.
И тъкмо когато решаваме да се сбогуваме, Джанфранка ди Лука - една от дамите, които ни посрещнаха, споделя:
- През 1985 година пристигна българският дипломат Райко Николов - беше доста вълнуващо. Преди 2 години неговият наследник, сегашният дипломат Марин Райков, още веднъж беше наш посетител, аз бях измежду хората, които го посрещнаха. И ето, в този момент се появявате вие – такава огромна група. Много съм радостна. Заповядайте на дребна почерпка!
Невъзможно е да откажем. Младежите, които ни посрещнаха, ни повеждат още веднъж. Спираме пред дребна постройка, информативен център, издигнат по европейски план. Вътре ни чакат доста локални хора и двайсетина младежи. Усмихнати и някак срамежливо обезпокоени – нашето наличие е същинско събитие. Подготвили са изненада – тъкмо против нас са сложили фотопано, което демонстрира планината Булгерия. Толкова питахме за нея, а все не можехме да я забележим добре, скриваха я къщите, плъзнали по ската є. Ахваме и, естествено, се подреждаме начело за фотография. Нашите домакини търпеливо изчакват и се подсмихват. И тъкмо когато сме заели позиция, споделят: „ Нали искахте да видите планината… Ами ето я! ". И в този миг дърпат пердетата и… скатовете са пред нас. Булгерия, същинската, тъкмо като на фототапета. Домакините сервират домашно приготвени сладки и дребни пици (в Италия сме, все пак), следват дарове за всеки – кутийка с дипляни, фотоси и рекламни материали.
Алцек в Булгерия
Разказват ни, че през 1986 година свещеникът дон Пепино Каталдо се заел с проучването на българските корени. Използвайки 50 източника, той потвърдил, че алцековите българи през VII век били 4-ото българско преселение, а първото отпращал още към 452 година Припомнят ни и концепцията на посланика Марин Райков за слагане на монумент на Алцек в града.
Цитират сеньор Амантея – кметския им комисар, който през 2014 година споделил: „ Защо да не възродим паметта на Алцек? Опазиш ли паметта, ще опазиш и културата. "
Намесва се нашият досегашен гид Паскуале Карели:
- Знаете ли, доста бихме желали да имаме монумент на Алцек, не можете ли да ни изпратите? Ние не знаем по какъв начин е изглеждал той, ще го сложим в центъра на града!
Идва ред на младежите, описват, че в миналото имали състав „ И булгари " (българите) и ни питат имаме ли танцови групи с български носии.
- Естествено, имаме доста такива.
- Много бихме желали да забележим вашите – споделят младежите, - тъй като и ние имаме състав с обичайни носии… наподобяват ли си с вашите?
Започва диалог за обичаите с повтарящи се сюжети - символичното „ крадене на булката " преди сватбата, доста от фамилните полезности като уважението към майката, скромността, пестеливостта и гостоприемството.
Спонтанно се ражда концепцията да изпеем нещо на нашите домакини. Излизаме на открито и запяваме „ Моя страна, моя България ". Планината над нас я подема. Сълзи се стичат от очите на всички – българи и италианци.
Младежите ни съпровождат до края на градчето, в една от колите са се натъпкали седмина, махат ни през прозорците.
В Челе ди Булгерия оставихме освен пръст от България, само че и част от сърцата си.
ПОБРАТИМЯВАНЕ
Връщаме се в България и стартира търсенето на още информация. През 1933 година Жийка Бобич написа в италианско списание за доста бележити персони от български генезис от идването на Албоин, та чак до идването на Алцек. Царица Йоанна, брачната половинка на цар Борис III, също демонстрира интерес към българските имена в Италия. По нейно гледище Д'Амико ги изследва настойчиво и въз основата на откритията му е направена и карта с българските топоними - над З00.
После се заехме да подкрепим концепцията за монумент на Алцек в Челе ди Булгерия. Намерихме точните хора – компания „ Трежър България " прегърна концепцията и паметникът към този момент се създава. Посланикът ни се ангажира с процедурите, получихме цялостно подпомагане от кмета господин Джино Марота.
Роди се и още една концепция – да се побратимят Велики Преслав и Челе ди Булгерия. И тя към този момент е покрай реализация. Някога епохи наред на Апенините е звучало гордо името „ Булгерия ". Днес още веднъж ще зазвучи, този път поради прокарването на нравствен мост сред една от античните столици на България и града, запазил до през днешния ден името на народа ни.
Някогашните ни предшественици не са се срамували да се назовават българи, да отстояват езика, религията и културата си. Напротив – откъдето минавали, оставяли знаци за своята същина, оставяли имената на родовете и на страната си. Име, което с хилядолетия не са трансформирали, а пазели като нещо свещено, тъй като то е било доста повече от белег на еднаквост – сакрална същина, позната по света. Вярно е: „ опазиш ли паметта, ще опазиш и културата ".
Материалът е оповестен в брой 3/2016 на Списание 8.
Проф. Попхристов и още 7 създатели на Списание 8 можете да срещнете на 11 февруари в кино „ Люмиер “ по време на целодневното събитие " Списание 8 НА ЖИВО ". Повече информация за срещата вижте тук.
Тръгваме по пътя на предците ни в Италия. Много са легендите и преданията за идването и наличието на българите на Апенинския полуостров, познати са ни голям брой названия на местности и градчета, които ни навеждат на мисълта, че там са живели българи… или единствено са минали оттова? Местни хора описват разнообразни неща, много италианци са скептични, други искрено отхвърлят българския принос. Но не липсват и обстоятелства, точно тях ще проследим и ще се опитаме да подредим пъзела.
Кои сме ние? Група въодушевени българи, тръгнали на пътуващ семинар в търсене на части от истината. Ето ни в региона на езерата – Комо, Изея и Лаго ди Гарда. Пътят ни води през селища с забавни имена – Булгорело, Булгарограсо, Булгаре, Варна. Спираме на бензиностанция и питаме за произхода на названието „ Булгорело ".
- Ами… май в миналото тук са се заселили българи. Ей там, в дребната къща до църквата, живее един дъртак, той знае тези работи.
Старецът е болен, не му се приказва доста.
- Тук още през VI век са живели българите. Дошли преди лангобардите на Албоин, след това се отдръпнали назад към планините. Дошли отново, към този момент с лангобардите… всичко това съм го описал в книгата.
- Може ли да я забележим?
- Нищо не ми остана, откакто се преместихме в тази къща, само че в библиотеката я има. – И старецът изчезва съвсем толкоз ненадейно, колкото се появи.
„ Булгерия " - звучи в главите ни по пътя към библиотеката. Уви, става известно затворена, само че на помощ идват обстоятелства от историята – папа Григорий Велики (540-602 г.) във връзка установяването на папската власт в Северна Италия загатва, че там живеят българи, пристигнали „ в земите под Алпите още преди завоеванията на лангобардите " - преди 20-21 септември 569 година, когато съгласно свещеник Марий Аваншски почнало настъплението на лангобардите в Италия. Няма непокътнат документ за наличието на българи преди лангобардите, само че косвени доказателства се намират – Комес Марцелин написа, че в 495 година българите разорили Тракия.
Българи в долната земя
„ Манасиевата хроника " поддържа това изказване: „ По времето на цар Анастасий българите започнаха да поемат тази земя, като минаха при Бдин, а преди този момент започнаха да превземат долната земя Охридска, а по-късно и цялата тази земя. От тръгването на българите изминаха 870 години. " Тоест: значи 475 година Щом в средата на V век българите към този момент са завладели „ долната земя ", е изцяло допустимо доникъде на идващия, към 550 година, да са към този момент в Северна Италия. Идват и сведенията, че през 535 година, когато византийският пълководец Велизарий нахлува с войските си, в състава им има масагети и наемници българи.
Има доказани сведения, най-много от папа Григорий Велики, че в 560 година в Салусола е роден блажени кардинал Пиетро Булгаро (Петър Българина), умрял в Рим през 605 година Неговата фамилия се е заселила в Италия доста по-рано в региона Верчели, където са се занимавали с обработка на вълна.
„ Булгерия " - към момента звучи в главите ни, до момента в който пътят продължава на юг към Милано, Верчели и Верона. Тук историята заговаря с повече обстоятелства – лангобардите идват отпред с Албоин (568-572 г.), с тях са алани, българи, сакси и други Албоин бързо превзема огромна част от Северна Италия и във Фриули основава първото лангобардско княжество. През 569 година са покорени Милано, Верона, Виченца и Верчели. Съюзническите племена също търсят земя и я получават, по тази причина драговолно служат като наемници. Българите като доста положителни бойци се радват и на специфични привилегии – канове се назначават отпред на херцогствата. В документ от 583 година, непокътнат във Ватикана, се споделя, че на българите от Верчели се позволява да запазят „ крепостните си владения, замъка, наименуван Булгаро, езика и странната си вяра – тези хора имат вяра в Светлото и Тъмното ". Значи българите остават по тези места като уседнало население – имат крепостни парцели, не са там като номади. Имат и самочувствие – резервират си езика. И още по значимо – имат етносно съзнание, тъй като в християнизирана към този момент Италия те отстояват и своята „ странна вяра " …
Пристигаме във Верчели. Замъкът стои, само че не се споделя Булгаро, а го знаят като замъка на Казанова. Днес е благосъстоятелност на фамилия от Торино, която го е преименувала, с цел да го трансформира в първокласно място за сватби... Но времената се менят.
Настават сложни години за Албоин – доста от хората му измират от заболявания, изключително към Равена поради блатистите места.
Владетелят попълня войската си с българи… и обратно на това, което се приказва за тях – наемници, чергари, те се оказват чудесни земеделци и облагородяват блатистите места. Така край Равена от ден на ден се чува думата „ булгари ". Районът на Верона пък става административен център, още веднъж с българско наличие.
През интервала на завземане на Италия лангобардите водят война постоянно с византийците, изключително за крепостта Тичино. Българи има измежду лангобардите, само че и във византийската войска като наемници. След отдръпването на византийците те остават, както постоянно се е случвало в тези времена. Но в никакъв случай не се смесват с уседналите гърци.
Българите следват завоеванията на Албоин и в Ивреа, Торино и Новара. Така през междинните епохи територията от Олона до Новара е наречена Булгария.
Желязната корона
Пътят ни продължава на юг. И не щеш ли с изключение на „ Булгерия " в главите ни зазвучава и една легенда: по какъв начин първите лангобардски крале били коронясвани със специфична желязна корона. Толкова ли не са имали по-благороден метал? Имали са. Но съгласно легендата желязото за лангобардската корона било от един от пироните, с които бил прикрепен Иисус Христос. Лично папа Григорий Велики го подарил на принцеса Теодолинда, щерка на баварския херцог Гарибалд I и лангобардска кралица. Нейна е концепцията за желязната корона с надпис: „ Крал на цяла Италия ". Пази се и до през днешния ден в катедралата „ Сан Джовани " в Монца. По подигравка на ориста последният държател, коронясан с нея от папа Адриан I, е Карл Велики, който през 774 година поставя завършек на Лангобардското кралство.
През 631 година крал става зетят на Теодолинда – Ариоалд, стигаме до един от най-спорните моменти, свързани с българските преселения в Италия. Изворите приказват за 9000 българи, водени от Алциок, които напуснали Аварския каганат и се заселили в Бавария. Там се случила покруса – по искане на крал Дагоберт, шурей на аварския каган, една нощ българите били подло избити, а оживелите съумели да избягат към Равена.
Въпросът е кой е този Алциок. Дали не е Алцек? Споровете са разгорещени, само че изкристализира убеждението, че става дума за двама разнообразни водачи на българите. Според Павел Дякон (историк и теолог от VIII век) българите пристигнали в Италия след 660 година, водени от Алцек, а съгласно Теофан Изповедник (ок. 760 г.) Алцек е петият наследник на кан Кубрат и се заселва при лангобардите по времето на Гримуалдо в региона на Молизе. Това „ идване на българите на Алцек " става цели 30 година след клането по искане на Дагоберт.
Алцек и Ромуалдо
Вече сме в Молизе, Централна Италия, движим се по пътя на алцековите българи.
Гримуалдо е крал на лангобардите от 662 до 671 година По негово време (667 г.) е документирано преселването на алцековите българи още по на юг – в провинция Беневенто (под Неапол). Там синът на краля – Ромуалдо I, им разрешил да се заселят. Според някои данни българите били към 50 000 и основали в региона няколко селища – измежду тях са Бояно и Изерния. Наименували и планината, в подножието на която се заселили: Булгерия!
Херцог Ромуалдо, макар гостоприемството си, отказал на българина да резервира купата си „ кан ", тъй като гледал на Алцек като на наемник. Дал му купата „ гасталд ", която съгласно Павел Дякон била равна на „ кралски служител ". За това приказва златен пръстен, открит край Виценте, с надпис: „ херцога гасталд Алцек ".
Алцек мъчно преглътнал това, локалните поданици чували по какъв начин хората се обръщат към него с „ кан " и тъй като това им звучало като „ cane " (италианската дума за куче), почнали да го назовават Кучето. В отговор Алцек сложил на щита си куче, което обаче повече приличало на вълк. А това е свещено животно за тогавашните българи, обвързвано с обред на висше посвещение, в който се преработва злото на положително.
В началото локалните хора се отнасяли с съмнение към българите, само че след това се впечатлили от тяхната неотстъпчивост и храброст, изключително откакто поели ролята на бранители на локалното население от пиратските набези. Уважението повишено още повече, когато се схванало, че новодошлите не са византийци, а хора със благороден генезис. Новопристигналите владеели напреднали техники, построили цитадела, показали се и като удивителни земеделци. Българите освен не измрели в негостоприемните блатисти места, а ги трансформирали в градина – пресушили блатата, като построили отводнителни канали, и засели ориз.
И през днешния ден италианците считат, че оризът е пристигнал след походите на Марко Поло в Китай, а истината е, че първи почнали да го отглеждат българите. Те донесли със себе си и един вид доста издръжливо жито – сараголета (жълто жито), отглеждано и до през днешния ден в региона Кампобасо. Много припомня на лимеца, типична наша зърнена просвета още от тракийско време.
Български килии
Постепенно Алцек съумял да реализира автономност за обичайните български култове, за администрацията и съда. Българите били „ войнствени, само че обективни ". В далечна Италия се възродила приказката, казана епохи по-рано: „ Българите бяха в миналото най-справедливият от всички нации и по тази причина градовете и племената се присъединяваха към тях непринудено " (Ватикан – „ Аноним на Хазе " ).
И ето по какъв начин „ Булгерия " зазвучава с нова мощ в нас, когато започваме да се изкачваме по тесния път в едноименната планина към селището Челе ди Булгерия, документирано с това име още в карти от XIII век. На малко пространство тук името се е съхранило в поредност названия – в планината Булгерия, която наподобява на прилегнал лъв, във връх Булгерия (1225 м) и в названието на селището. „ Челе " значи нещо като „ килии ", от кое място идва това, чакаме да разберем от нашите домакини. Вълнуваме се от идната среща… и се объркваме по пътя. Звъним за указания и изпращат кола да ни посрещне. От дребен фиат излизат усмихнати младежи, не по-малко разчувствани от нас, и ни повеждат.
Спираме пред самия град, младежите недоумяват за какво... После се засмиват другарски, когато виждат по какъв начин се тълпим да снимаме табелата – Celle di Bulgheria.
Местните поданици ни чакат и ни махат, когато нашият рейс, колосален за техните дребни улички, дефилира по централния бул.. Спираме. Няколко дами ни сочат да слизаме. Събираме се на малко площадче и се появява достоен господин с бяла коса. Сърдечно се ръкува с нас и се показва – Паскуале Карели, локален човек, изкушен от историята на своя град. Всички се обръщат към него с „ доторе ", тъй като е висшист - доктор.
Домакинът стартира да ни споделя за българите, за това по какъв начин пристигнали в този див край и го облагородили, по какъв начин били прелестни воини и станали бранители на цялата местност, по какъв начин всички ги уважавали и се съобразявали с тях – българите, водени от Алцек. Те донесли своята вяра и своите традиции, нарекли планината над града Булгерия.
Тук заварили издълбани в скалите килии, съгласно едни оставени от гръцки монаси. Друга доктрина твърди, че са направени от втората вълна български заселници – богомилите, бягащи от Сицилия след завладяването є от арабите. Дошли по тези места, тъй като знаели, че тук живеят българи, сходно на исихастите създали килии за молебствия в планината. Коя от теориите е вярната, остава неразбираемо, само че е реалност, че поради тях нарекли града Celle.
Сеньор Карели приказва запъхтян от неспокойствие, разпалва се от ден на ден, когато вижда нашите реакции – прочувствено е да слушаш толкоз положителни неща за предшествениците ни, и то в тази далечна част на Италия.
Добър урок
Да чуваш думите „ булгари ", „ България ", „ Алцек ", споменавани още веднъж и още веднъж, без колебания… Нашият хазаин не стопира да изрежда детайлности, изненадва ни с знания, които надалеч надминават нашите упования. Разказва за многото превратности в ориста на града, за подвиг и героизъм, за достолепие и чест, за неотстъпчивост и неотстъпчивост. Започваме да се усещаме повече българи, когато в това забравено от Бога място срещаме хора, които не просто не са не запомнили произхода си, а се гордеят с него. Звучи като добър урок за всички нас. Редят се епохи и събития, имена на хора, слушаме очаровани и горди. В Италия имало няколко селища с името Celle и с цел да го отличат от всички останали, жителите решили да прибавят това di Bulgheria поради планината.
Домакинът взема решение, че е време да ни разведе из града, и ни повежда по тесните улички. Сочи старите постройки, камбанарията на църквата, първото учебно заведение. Разказва ни за въстанието, което вдигнали жителите против локалната власт, избили ги всичките и събрали черепите им вкупом. Години по-късно тези черепи заварил Гарибалди, пристигайки с четата си от морето.
Планината пано
Малкото площадче е увенчано от църквата, тя наподобява голяма за мащабите на града. Влизаме… и ахваме – църквата е католическа, цялата бяла с доста бели цветя, красива, огромна и в това време доста интимна. Има и орган. По пътя дотук видяхме доста красиви катедрали, само че такава бяла – на никое място. Нашият гид ни споделя историята є – през XVI век градът бил покосен от чумна зараза, умряли доста хора и жителите почнали да се молят на света Богородица за избавление. Било месец август… и внезапно измежду бял ден в горещото лято завалял сняг, покрил целия град с бяла завивка и чумата изчезнала! В чест на това знамение построили катедрала, която нарекли „ Санта Мария каузи Неве " – „ Снежната света Мария ". Всеки август тук честват своето избавление с шествие със скулптура на снежнобялата света Мария. Д-р Карели ни демонстрира извънредно забавен езически барелеф, открит при градежа на църквата, твърди се, че е от времето на атлантите.
Идва ред и на персоналната му история – татко му бил занаятчия на органи, направил прелестния музикален инструмент в локалната черква и още доста други из Италия. Сега синът му продължава традицията.
Разказът може да продължи дълго, само че ние би трябвало да следваме своя път. Поднасям дарове от името на групата ни. Книгите изключително радват доктор Карели, споделя, че ще ги слагат на видно място в локалната библиотека. Идва ред на дребна кутийка, кътана през целия път - пръст от България. Той поривисто хваща двете ми ръце…, а неговите треперят. Опитвам да „ покрия " страстта му, питайки: „ Вие какъв се чувствате в този момент – италианец или българин? ". Но вместо да туширам страстта, той замълчава и… се разплаква. Някои от нас също, прегръдката не оказва помощ. В църквата настъпва тишина, изпълнена с страст.
И тъкмо когато решаваме да се сбогуваме, Джанфранка ди Лука - една от дамите, които ни посрещнаха, споделя:
- През 1985 година пристигна българският дипломат Райко Николов - беше доста вълнуващо. Преди 2 години неговият наследник, сегашният дипломат Марин Райков, още веднъж беше наш посетител, аз бях измежду хората, които го посрещнаха. И ето, в този момент се появявате вие – такава огромна група. Много съм радостна. Заповядайте на дребна почерпка!
Невъзможно е да откажем. Младежите, които ни посрещнаха, ни повеждат още веднъж. Спираме пред дребна постройка, информативен център, издигнат по европейски план. Вътре ни чакат доста локални хора и двайсетина младежи. Усмихнати и някак срамежливо обезпокоени – нашето наличие е същинско събитие. Подготвили са изненада – тъкмо против нас са сложили фотопано, което демонстрира планината Булгерия. Толкова питахме за нея, а все не можехме да я забележим добре, скриваха я къщите, плъзнали по ската є. Ахваме и, естествено, се подреждаме начело за фотография. Нашите домакини търпеливо изчакват и се подсмихват. И тъкмо когато сме заели позиция, споделят: „ Нали искахте да видите планината… Ами ето я! ". И в този миг дърпат пердетата и… скатовете са пред нас. Булгерия, същинската, тъкмо като на фототапета. Домакините сервират домашно приготвени сладки и дребни пици (в Италия сме, все пак), следват дарове за всеки – кутийка с дипляни, фотоси и рекламни материали.
Алцек в Булгерия
Разказват ни, че през 1986 година свещеникът дон Пепино Каталдо се заел с проучването на българските корени. Използвайки 50 източника, той потвърдил, че алцековите българи през VII век били 4-ото българско преселение, а първото отпращал още към 452 година Припомнят ни и концепцията на посланика Марин Райков за слагане на монумент на Алцек в града.
Цитират сеньор Амантея – кметския им комисар, който през 2014 година споделил: „ Защо да не възродим паметта на Алцек? Опазиш ли паметта, ще опазиш и културата. "
Намесва се нашият досегашен гид Паскуале Карели:
- Знаете ли, доста бихме желали да имаме монумент на Алцек, не можете ли да ни изпратите? Ние не знаем по какъв начин е изглеждал той, ще го сложим в центъра на града!
Идва ред на младежите, описват, че в миналото имали състав „ И булгари " (българите) и ни питат имаме ли танцови групи с български носии.
- Естествено, имаме доста такива.
- Много бихме желали да забележим вашите – споделят младежите, - тъй като и ние имаме състав с обичайни носии… наподобяват ли си с вашите?
Започва диалог за обичаите с повтарящи се сюжети - символичното „ крадене на булката " преди сватбата, доста от фамилните полезности като уважението към майката, скромността, пестеливостта и гостоприемството.
Спонтанно се ражда концепцията да изпеем нещо на нашите домакини. Излизаме на открито и запяваме „ Моя страна, моя България ". Планината над нас я подема. Сълзи се стичат от очите на всички – българи и италианци.
Младежите ни съпровождат до края на градчето, в една от колите са се натъпкали седмина, махат ни през прозорците.
В Челе ди Булгерия оставихме освен пръст от България, само че и част от сърцата си.
ПОБРАТИМЯВАНЕ
Връщаме се в България и стартира търсенето на още информация. През 1933 година Жийка Бобич написа в италианско списание за доста бележити персони от български генезис от идването на Албоин, та чак до идването на Алцек. Царица Йоанна, брачната половинка на цар Борис III, също демонстрира интерес към българските имена в Италия. По нейно гледище Д'Амико ги изследва настойчиво и въз основата на откритията му е направена и карта с българските топоними - над З00.
После се заехме да подкрепим концепцията за монумент на Алцек в Челе ди Булгерия. Намерихме точните хора – компания „ Трежър България " прегърна концепцията и паметникът към този момент се създава. Посланикът ни се ангажира с процедурите, получихме цялостно подпомагане от кмета господин Джино Марота.
Роди се и още една концепция – да се побратимят Велики Преслав и Челе ди Булгерия. И тя към този момент е покрай реализация. Някога епохи наред на Апенините е звучало гордо името „ Булгерия ". Днес още веднъж ще зазвучи, този път поради прокарването на нравствен мост сред една от античните столици на България и града, запазил до през днешния ден името на народа ни.
Някогашните ни предшественици не са се срамували да се назовават българи, да отстояват езика, религията и културата си. Напротив – откъдето минавали, оставяли знаци за своята същина, оставяли имената на родовете и на страната си. Име, което с хилядолетия не са трансформирали, а пазели като нещо свещено, тъй като то е било доста повече от белег на еднаквост – сакрална същина, позната по света. Вярно е: „ опазиш ли паметта, ще опазиш и културата ".
Материалът е оповестен в брой 3/2016 на Списание 8.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ