Приемете този текст като молитва, като изпращане на позитивни мисли

Приемете този текст като молитва, като изпращане на положителни мисли към Вселената, като молба към ориста да върне едно дете назад.

Надеждата в последните 6 дни си има име и то е Сашко. Надеждата в последните 6 дни може да бъде забелязана в очите на стотиците служители на реда и доброволци, които непрекъснато не стопират да търсят изчезналия Сашко.

“Сякаш се изпари това дете ”, разяснява със сълзи в очите кмета на Перник Станислав Владимиров. Сърцето на всяка майка сега се е свило. Настава вечер, мрак, мраз и мъгла и мислите политат към едно дете, което е някъде на открито, самичко, може би изплашено, гладно, жадно, в отчайваща потребност да се върне у дома. А след това идва денят и всички се надяваме на вести, просто на някакви вести, на диря, на сламка вяра, за която да се хванем.

Има положителни хора в този град, доста положителни хора. Перник сега не е сгънат пестник, както са го описвали шеговито години наред, Перник е протегната ръка. Ръка, подготвена да вземе нежно и да приюти едно дете, което не просто ТРЯБВА да бъде открито. То ЩЕ БЪДЕ открито! Защото добрината постоянно би трябвало да бъде възнаграждавана. Доброто постоянно би трябвало да спечелва! Дълбок реверанс пред всички, които не се предават!

Не бива да предаваме Сашко, тъй като той е наше дете. Дете на всички нас, на обществото, което е длъжно да пази и да се грижи за всички дребни и почтени души. Защото ние, огромните, сме тук, с цел да създадем света по-добро и по-безопасно място за нашите деца. Дължим им го. Дължим им по-хубав, по-спокоен и по-качествен живот от този, който ние сме имали. Ще се провалим като обещество, в случай че не го създадем.

Всички се надяваме тази история да приключи с благополучен край. Молим се за едно дете, за едни родители и за всички нас. Дано вярата да не угасва. Дано не разочароваме Сашко. И никое друго дете. Никога повече!

Завършвам текста с една трогателна обява от Фейсбук на Ани Деянова:

" Търсим Сашко. Всички. Търсим го из горите,  в храсталаците, по улиците, в мазетата.

В Перник кафенетата са пусти. Не са затворени, пусти са.

Хората бродят съвсем като призраци.  Всеки трети е хванал някаква радиостанция, всеки втори се е омотал в шал, качулка или... нещо си. Всеки търси погледа на другия, непознатия и пита на глас: " Нещо?! " Безмълвно нищо.

Следим изявленията в нета. Ходейки, търсейки.

После се втурваме към остарелия цирк. Някой  е споделил, че Сашко е в региона.  Надминават ни тичащи служители на реда. Питат. И те питат за остарелия цирк. Сочим. Не са локални. Хукват.

Нищо! И тук - нищо. Никой! Полицаите потеглят назад. Плътно след тях подтичват четири девойки. На към осемнадесет. Тихи са. Като непознатото в душите. Като незнайното.

Двама роми, към четиридесетгодишни, трескаво разкрояват пътя и пелтечат: " Аааа, не, няма го... "

И съзнавам, че няма роми, българи, разнообразни...

И съзнавам, че Перник е сърце. Голямо, човешко, обикновено сърце. Сърце, което няма потребност от президент, партии, политики, заплати, обвинявания. Сърце от човечност. Сърце, което постоянно е чакало изгубения си, аутистичен, мъничкия си Апостол Сашко...

Още го търсим... "

Нека всеки, който има информация или е видял детето, да се свърже с полицията в Перник или да заяви на телефон 112.