Запомнящите се цитати от творчеството на Георги Марков
Писателят Георги Марков е измежду добре познатите имена в родната литература. Той не е само целта в Случая с българския чадър, а създател, който демонстрира какво значи независимост на словото във време, когато такава не е съществувала.
Прочетете едни от най-запомнящите се цитати в Задочни репортажи за България.
- И по този начин - Партията е България. И несъмнено, България е Партията. Извън Партията няма България. Всеки е българин дотолкоз, доколкото е в крайник с Партията. Иначе не е никакъв българин - колкото и да обича родната земя, колкото и да се гордее с историята ѝ, колкото и добре да знае българския език!
- Щастието също е и в свободата. Свободата да се чувстваш човек, еднакъв на всички индивиди, свободата да имаш право на собствен глас, свое лице, собствен живот. Мнозина познават щастливото чувство, че са се родили и че живеят на този свят, и че това е неповторима привилегия на природата или на Бога. Свободата да живееш по този начин, както намериш за добре, без, несъмнено, да вредиш на другите. Свободата да се движиш накъдето искаш, без да отнемаш пътя на другите. Свободата да мислиш, както намериш за добре, без значение от това дали някой е склонен или несъгласен с тебе. Казват, че всичко хубаво, което има в историята си, човечеството дължи на свободата. Хиляди артисти, поети, музиканти, писатели, художници са възпели щастието на свободата. Възпели са го като шир, като светлина, като път;
- Другият обред на култа у нас бе цитатничеството. Цитираше се до посиняване. Не си припомням заседание или съвещание, на което всяка минута някой да не произнесе златното факсимиле Както споделя другарят Сталин…или Димитров… или Червенков… Впоследствие стартира да се появява името Ленин, а през днешния ден като чета българските вестници виждам, че нещата доста не са се изменили, тъй като е както ни учи другарят Живков;
- През лятото на 1948 година всички студенти от нашия факултет се откриха на 45-дневна бригада край Дунава, където правихме тухли. От това време е споменът за първата и най-ярка неправда, която след това щеше да стане главен партиен и държавен принцип. Докато ние, елементарните студенти, трябваше да работим по 12 часа дневно с убийствено движение, партийните приятели, които бяха назначени кой знае от кого за командири, се излежаваха по през целия ден и играеха волейбол. Имаше някакъв цинизъм в картината на тичащи преуморени студентки, които носеха тежките калъпи за тухли и зад тях, зад мрежата, самодоволните лица на командирите, които си играеха волейбол;
- Един ден в издателство Народна юноша се получи писмо. Струва ми се, че беше от някаква здравна сестра. С най-наивно удивление тя ни питаше за какво издаваме такива черни и страшни книги, които отравяли желанието на човек да живее. Тя заявяваше, че повече не можела да чете книги за политически битки, бедност, човешки премеждия, употреба, нито пък желала да чете за трудови подвизи, за стругари, тъкачки, звеноводки и трактористи. И момичето завършваше писмото със следните забележителни думи: Каквото щете си мислете, само че животът и без друго е толкоз печален, че обичам да чета книги, в които се споделя за красиви и богати хора;
- Разказвали са ми, че преди години някъде в Родопите е имало дребна механа със странното име Тука е по този начин. Собственикът на тази механа бил недодялан и заядлив човек и се държал прекомерно нетърпимо с клиентите си. Всеки път, когато някой от тях се опитвал да стачкува, кръчмарят безапелационно му посочвал компанията над вратата: Иди и прочети какво съм написал там! Тука е по този начин! Ако ти изнася! И защото най-близката механа била на няколко километра, никому не изнасяло. Хората просто се приспособили към изискванията на Тука е по този начин. И ние, бивайки по волята на ориста жители на националната република Тука е по този начин, трябваше да свикнем с характерите на нашите ръководещи кръчмари.
