Папа Жан тази година навърши 60. Роден е на 8

Папа Жан тази година навърши 60. Роден е на 8 септември 1957 година в Асеновград с името Иван Николов Георгиев. Има висше обучение с доста специалности и квалификации - икономист, мъдрец, стихотворец. Пее, свири на китара, композира. Освен в България, е показвал независими изложения в Гърция, Русия, Франция, Германия, Съединени американски щати, на Сейшелските острови. Майстор на спорта по туризъм, занимава се с битка, културизъм, плуване, триатлон, източни бойни изкуства, йога. За него починалата баба Ванга е споделила: “Ша та бъде, а другите ша та следват”. В полово отношение Папа Жан се дефинира като трансконтинентален див звяр. През 2000 година се дами за съветска депутатка
- Алла Павловна Красникова. От първата си жена Мария има две дъщери и внуци. А с огромната си обич Ирина Делина се среща в един асансьор в НДК, отивайки на лекция на Материус Розенкройцер (Тимен Тимев - мъдрец, психиатър и писател), който от дълги години живее в Съединени американски щати и е неин брачен партньор.

- Папа Жан, посветил си на своята огромна обич Ирина Делина картини и стихове. Не е ли малко необичайно човек като теб, предан на толкоз мощно възприятие и пристрастеност, да е бил и с хиляди други дами, както самичък признаваш?
- Ирина е дамата, която ме промени тотално - всички мои чувства за хубост, за същинска обич. Тя е дамата на живота ми, само че от години сме разграничени. Когато през 2000 година се завърнах от Русия с всички трофеи и звания, Ирина отпътува за Америка... Имах възприятието, че ще се самоубия! Купих една крава, отидох на брега на морето, убих я със личните си ръце и я изкормих. Съблякох се чисто гол, влязох в търбуха й и се свих като ембрион. Останах по този начин няколко минути. Почувствах се непокътнат, предпазен... Цялата ми сила се възвърне и започнах нов живот! Връщането към утробата оказа помощ да не се самоубия от тъга. Сега Ирина е професор в Щатите, идва си доста рядко, преди време ми написа забавно писмо. Надявам се, че някой ден животът отново може да ни събере. Колкото до другите дами, аз просто съм свръхеротичен, при мен еротиката е знак на съществуването на мъжа, 100 % действителност. Винаги съм харесвал дамите.

- Женското тяло ли е това, което най-вече обичаш да рисуваш?
- То най-вече ме възбужда креативен, физически и интелектуално, всячески. Без женското тяло не мога да живея, то е в съзнанието, в сънищата и във фантазиите ми. Неустоимо е желанието ми да се допирам до него.

- Кога усети този свръхинтерес към дамата?
- Това е природа, заложено ми е, аз съм тотално сексуален. Не единствено художник, само че и човек.

- Учил си охлюви да рисуват. Възможно ли е това?
- Моите клошари, за които се грижа, ми събраха няколко торби с охлюви за опита. Натопих ги във водни бои, те запълзяха по мен. Аз лежах чисто гол. Така с моята сила ги учех да рисуват. Те минаваха през мен, през ръката ми, през четката ми, получаваха моите упътвания и прекосяваха към платното. С питони също съм рисувал, със змии, с костенурки... Учил съм кучето ми да рисува, доста от котките ми. Имам една неповторима котка Сантос, с нея постоянно рисувам.

- Нека поговорим за клошарите, на които помагаш. Много хора са се погрижили за теб, когато си бил млад и не толкоз имащ, а в един миг сякаш ти си връщаш положителния жест. Така ли е?
- На 20 години, тогава бях студент в Свищов, аз станах един от най-богатите хора в страната. Отгледах един дъртак, който ми завеща голямо имущество. Казваше се Коста Халачев. Той умря на 87 година и ми остави цялото си завещание. Тогава просто си дадох обет, че с част от парите и изобщо в живота си бих желал да оказвам помощ на възрастни хора, да направя домове за старци, за сираци.

- Защо починалият Коста Халачев избра тъкмо теб?
- Около една година се грижих за него, напълно, въпреки че бях заплашван от наследниците му, желаеха да ме убиват... Коста Халачев остави благосъстоянието си на мен, пък аз след това изгубих татко си, отиде си млад от този свят. Затова спомагам на доста хора да бъдат настанени в домове, издействах на някои пенсии, помогнах им да бъдат устроени почтено за старините си. Много е ужасно да остаряваш в България.

- Какво се случи с клошаря, който дълго време е живял при теб?
- Настаних го в дом за възрастни хора, особено гледани, по немска стратегия, в независима къща, изобщо - цялостен комфорт. Голяма битка беше, към 10 години, тъй като той беше с душевен нарушавания. За наслада, към този момент има и такива домове в България, само че, за жал, са доста малко. В тях хората имат издръжка и заслон, само че страшното е за бездомниците, които непрекъснато се множат. Аз съм оказал помощ на 1000 бездомници с каквото мога - с храна, лекувал съм ги, с облекла, с топлота. Прибирал съм много от тях през зимата, приютявал съм ги. Но отново ти споделям - доста е ужасно, по тази причина повдигам без заобикалки този въпрос - да се строят повече домове за бездомници. В момента в София има единствено 2-3, а бездомниците са няколко хиляди. През зимата измира огромна част от тях от студа.



- Казваш, че ги прибираш при теб, само че тук ти е и домът, и ателието, а не е доста огромен апартаментът?
- Тясно е, само че съм приютявал до 7-8 в най-големите студове. Според мен насладата на живота е да печелиш и да раздаваш... Не мога да пребивавам, в случай че не го върша. При мен има една такава причинност, че би трябвало да похарча всичко до стотинка, с цел да ми се появят нови пари. Да групирам, пари върху пари, такова нещо няма. Не мога да приема това - да спестяваш, да имаш 100 жилището, по този начин наречените материални хора, които за мен не съставляват никакъв интерес. В днешно време малко останаха благородниците, които могат да създадат нещо за теб, да ти оказват помощ. Озъртам се като Диоген с фенера, с цел да диря същински благородния човек, само че доста мъчно към този момент го намирам. Всичко е затворено в един пресметлив свят, в една самомнителност, вътрешна нужда да натрупат, да имат... Аз толкоз доста милиони съм похарчил, че...

- И въпреки всичко, кое свое не би дал?
- Не бих продал душата си и достойнството си. Бих починал, само че тях бих запазил!

- Някога изкушавал ли те е хазартът?
- Да, имам няколко такива случая...

- И губил ли си доста?
- От 100 до 200 хиляди $, само че спрямо това, което са ми ограбили, са дребни суми. (Смее се.)

- Колко са ти лишили?
- Сигурно възлизат на към 50 млн. $, дори повече - в изкуство, в картини, сбирка от икони, какво ли не. Дори чанти с пари, над 100 коли са ми отмъквали. Така че 2-3 пъти съм се увличал по хазарта и съм губил тези суми, пропилявам ги за вечерта и край - не протягам ръка повече. Аз по принцип съм хазартен вид - или спечелвам, или изгубвам, това ми е тръпката. Но стига ми хазартът на живота. Имам една книга, “На покер със смъртта”, доста е хубава. В битката против сектите е, само че не е издавана до момента.

- Какво място заема в живота ти суетата?
- Суетен съм, не мога да избягам от прожекторите, не мога да избягам от славата, не мога да избягам от насладата, която ти носи славата и хората, с които се срещаш. Не е самоцелно, то ми идва от вътрешната страна - да бъда на масата, да декламирам, да бъда в центъра на вниманието. От дете съм водач, не е имало един момент, в който да не съм бил водач. Винаги съм бил доста независим. В боевете в никакъв случай не съм се давал на никого, постоянно съм побеждавал. Не единствено в детските игри, само че и в боевете за дамите, постоянно съм печелил, не съм имал загуба в живота си. Бог някои неща ми е дал, други ми е взел...

- Какво ти е взел?
- Част от здравето ми е взел, да речем, аз съм доста безрезервен и доста неща съм правил в живота, само че всичко това, безсънните нощи, непрекъснатият труд, темпертините и боите оказаха много неприятен резултат върху здравето ми.

- За какво плака последно?
- Аз постоянно рева, не толкоз за нещастието и гибелта на близки хора, тъй като все по-често се случва това, само че може би поради неразбирането, когато неправилно си упрекнат и би трябвало да се защитаваш. Защото ние, известните хора, сме най-атакувани. Всеки може да те упрекна по доста неправдив метод и да каже - ти си подобен или онакъв. Това е най-голямото ми вътрешно страдалчество, че тези хора не могат да се явят пред мен, с цел да мога да ги смачкам като гниди. Обвиняват, без да си отговорен. Това е най-страшното. Затова човек стиска зъби, скърца и плаче. Това е най-голямото ми страдалчество.

- Страхуваш ли се от гибелта?
- Смъртта е наложителност, който се е родил на тази земя, ще преживее гибелта. Но преждевременната гибел просто в действителност е убийствена човешка драма. Защото това е безсмислица. То е като на война - или ще умреш, или ще убиеш. Човешкият живот е дотолкоз живот, доколкото свърши последното дихание.

- Какво е твоето обръщение към читателите?
- За хубостта с обич!

Валентина ИВАНОВА