Днес няма такива комици
Луи дьо Фюнес е роден на 31 юли 1914 година в парижкото предградие Курбевоа. По подигравка на ориста коренът му е португалски и благороден, той обаче избира артистичната кариера. Завършва курсовете по актьорско майсторство във френската столица, дебютирайки непретенциозно в театъра, радиото и естрадата. Пътят му към триумфа е дълъг и сложен, въпреки филмографията му да включва 137 заглавия. Пречи му войната, последвалата съсипия, конкуренцията в сектора. През 40-те и 50-те години на предишния век на мода в родината му са суровите магнати и гангстери на Жан Габен, романтиците на Жерар Филип и нападателните новобранци и конформисти на Делон, Белмондо и Вентура, до момента в който в комедията продължава да доминира конската физиономия на Фернандел.
На огромен екран дебютира през 1945 година в “Изкушението на Барбизон” на Жан Стели, само че той ще се почувства значим едвам след премиерата на цветното ревю “Ах, тези прелестни вакханки!” (1954) на Жан Лубиняк. И изключително след излизането на “Преминаване през Париж” (1956), когато схваща какво значи да те направлява занаятчия като Клод Отан - Лара, и след срещата с Ив Робер в “Мъжете мислят единствено за това” (1953) и “Ни чул, ни видял” (1958), в които предвкусва очакващата го звездна популярност, в случай че продължи да работи с подобаващите сценаристи, постановчици и екранни сътрудници, а самият той е в основната роля.
Известността го спохожда след срещата с режисьорите Жорж Лотнер, Жерар Ури,
Жан Жиро и Андре Юнбел, негови сътрудници стават асове като Габен, Бурвил, Мишел Галабрю, Жан Маре и Мишел Серо, а измежду екранните му половинки разпознаваме Клод Жансак и Ани Жирардо. Продължавайки традицията на бурлеската, Дьо Фюнес ориентира артистичната си техника към мощно пресилени мимически и гротескови жестове и към добре познатите словесни експлоадирания, след които чакаме взривяване на екрана. Успява да си създаде ефикасна и безотказно настояща маска на самонадеян и емоционален дребен човек, активен и нагъл и постигащ непременно своята цел. Някои търсеха в облиците му грубовата рецензия на френския буржоа от средата на предишния век, само че сходна претенциозна задача не дава отговор на истината. Героите на Дьо Фюнес са най-вече тарикати и хора на властта, с които елементарният фен на всички места по света бързо се разпознава. Това усетиха и неговите продуценти след 1963 година, бълвайки особено за него филм след филм, до момента в който неочакваната му гибел не спря доходоносното дружество. Филмите на Дьо Фюнес бяха доста известни и печеливши. Плащаха му високи възнаграждения, с цел да го експлоатират в поредност от лъскави шлагери, радващи се на шумна популярност.
Важно беше да се съгласи да играе основната роля.
След това, по думите на един от продуцентите му, “можем да наемем като епизодици и пациентите от прилежащата лудница “
Комедиите му бяха обичани у нас, освен това - постоянно се внасяха и се посочваха до разкъсване в киносалоните, с цел да знае всяко българско дете кой играе инспекторите Жув и Крюшо. В последните години множеството от най-хубавите му филми още веднъж са в обращение, превеждат се и се пускат и по-стари и по-непознати негови продукции.
Моето потомство си спомня с носталгия и усмивка за трилогията “Фантомас” (1964 - 1967 г.) на Андре Юнбел, за шестте полицейски кино лентата за контрольор Крюшо на Жан Жиро, появили се сред 1964 и 1982 година, за най-големите му комедийни превъплъщения в “Глупакът” (1965 г.), “Голямата разходка” (1966 г.), “Лудостта на величията” (1971 г.) и “Приключенията на равина Яков” (1973 г.) на Жерар Ури.
В тази група бих сложил още “Такси, рикша и корида” (1958 г.) на Андре Юнбел, “Капитан Фракас” (1960 г.) на Пиер Гаспар Уи, “Бонвиваните” (1963 г.) и “Игра в сандък” (1964 г.) на Жорж Лотнер, “Големият ресторант” (1966 г.) на Жак Бенар, “Човекът - оркестър” (1970 г.) и “Кацнал на едно дърво “( 1971 г.) на Серж Кобер, “Джентълменът от Епсом” (1962 г.) на Жил Гранжие, “Женихът” (1963 г.), “Хвърлете банката във въздуха!” (1963 г.), “Голямата ваканция” (1967 г.), “Скъперникът” (1980 г.) и “Зелева супа” (1981 г.) на Жан Жиро, “Малкият гмурец” (1967 г.) на Робер Дери, “Оскар” (1967 г.) и “Замразеният” (1969 г.) на Едуард Молинаро, “Броненосецът” (1968 г.) на Дени де ла Пателие, “Крилце или кълка” (1975 г.) и “Раздорът” (1978 г.) на Клод Зиди...
Това са в действителност най-хубавите комедии на френския цар на смеха,
които феновете по света не престават да гледат, превивайки се от смях, при всяка поява на техния екранен любим. Те не се интересуват дали това са творби на изкуството, а до каква степен са умело направени, снимани ли са с усет и жанр и има ли в тях смях. Знаем, че има - като водопад. А смехът е толкоз липсващ през днешния ден, изключително откогато наследникът на Дьо Фюнес - Пиер Ришар ( “Високият рус мъж с черната обувка” 1972 година, “Бегълците”, 1986 г.), спря да снима стойностни комедии. Вероятно по тази причина се връщаме към първоизвора и гледаме безспир незабравимите ленти на Луи дьо Фюнес. Които нямат остаряване и притеглят нови и нови поклонници за идеята на положителния комедиен филм.
Борислав ГЪРДЕВ
На огромен екран дебютира през 1945 година в “Изкушението на Барбизон” на Жан Стели, само че той ще се почувства значим едвам след премиерата на цветното ревю “Ах, тези прелестни вакханки!” (1954) на Жан Лубиняк. И изключително след излизането на “Преминаване през Париж” (1956), когато схваща какво значи да те направлява занаятчия като Клод Отан - Лара, и след срещата с Ив Робер в “Мъжете мислят единствено за това” (1953) и “Ни чул, ни видял” (1958), в които предвкусва очакващата го звездна популярност, в случай че продължи да работи с подобаващите сценаристи, постановчици и екранни сътрудници, а самият той е в основната роля.
Известността го спохожда след срещата с режисьорите Жорж Лотнер, Жерар Ури,
Жан Жиро и Андре Юнбел, негови сътрудници стават асове като Габен, Бурвил, Мишел Галабрю, Жан Маре и Мишел Серо, а измежду екранните му половинки разпознаваме Клод Жансак и Ани Жирардо. Продължавайки традицията на бурлеската, Дьо Фюнес ориентира артистичната си техника към мощно пресилени мимически и гротескови жестове и към добре познатите словесни експлоадирания, след които чакаме взривяване на екрана. Успява да си създаде ефикасна и безотказно настояща маска на самонадеян и емоционален дребен човек, активен и нагъл и постигащ непременно своята цел. Някои търсеха в облиците му грубовата рецензия на френския буржоа от средата на предишния век, само че сходна претенциозна задача не дава отговор на истината. Героите на Дьо Фюнес са най-вече тарикати и хора на властта, с които елементарният фен на всички места по света бързо се разпознава. Това усетиха и неговите продуценти след 1963 година, бълвайки особено за него филм след филм, до момента в който неочакваната му гибел не спря доходоносното дружество. Филмите на Дьо Фюнес бяха доста известни и печеливши. Плащаха му високи възнаграждения, с цел да го експлоатират в поредност от лъскави шлагери, радващи се на шумна популярност.
Важно беше да се съгласи да играе основната роля.
След това, по думите на един от продуцентите му, “можем да наемем като епизодици и пациентите от прилежащата лудница “
Комедиите му бяха обичани у нас, освен това - постоянно се внасяха и се посочваха до разкъсване в киносалоните, с цел да знае всяко българско дете кой играе инспекторите Жув и Крюшо. В последните години множеството от най-хубавите му филми още веднъж са в обращение, превеждат се и се пускат и по-стари и по-непознати негови продукции.
Моето потомство си спомня с носталгия и усмивка за трилогията “Фантомас” (1964 - 1967 г.) на Андре Юнбел, за шестте полицейски кино лентата за контрольор Крюшо на Жан Жиро, появили се сред 1964 и 1982 година, за най-големите му комедийни превъплъщения в “Глупакът” (1965 г.), “Голямата разходка” (1966 г.), “Лудостта на величията” (1971 г.) и “Приключенията на равина Яков” (1973 г.) на Жерар Ури.
В тази група бих сложил още “Такси, рикша и корида” (1958 г.) на Андре Юнбел, “Капитан Фракас” (1960 г.) на Пиер Гаспар Уи, “Бонвиваните” (1963 г.) и “Игра в сандък” (1964 г.) на Жорж Лотнер, “Големият ресторант” (1966 г.) на Жак Бенар, “Човекът - оркестър” (1970 г.) и “Кацнал на едно дърво “( 1971 г.) на Серж Кобер, “Джентълменът от Епсом” (1962 г.) на Жил Гранжие, “Женихът” (1963 г.), “Хвърлете банката във въздуха!” (1963 г.), “Голямата ваканция” (1967 г.), “Скъперникът” (1980 г.) и “Зелева супа” (1981 г.) на Жан Жиро, “Малкият гмурец” (1967 г.) на Робер Дери, “Оскар” (1967 г.) и “Замразеният” (1969 г.) на Едуард Молинаро, “Броненосецът” (1968 г.) на Дени де ла Пателие, “Крилце или кълка” (1975 г.) и “Раздорът” (1978 г.) на Клод Зиди...
Това са в действителност най-хубавите комедии на френския цар на смеха,
които феновете по света не престават да гледат, превивайки се от смях, при всяка поява на техния екранен любим. Те не се интересуват дали това са творби на изкуството, а до каква степен са умело направени, снимани ли са с усет и жанр и има ли в тях смях. Знаем, че има - като водопад. А смехът е толкоз липсващ през днешния ден, изключително откогато наследникът на Дьо Фюнес - Пиер Ришар ( “Високият рус мъж с черната обувка” 1972 година, “Бегълците”, 1986 г.), спря да снима стойностни комедии. Вероятно по тази причина се връщаме към първоизвора и гледаме безспир незабравимите ленти на Луи дьо Фюнес. Които нямат остаряване и притеглят нови и нови поклонници за идеята на положителния комедиен филм.
Борислав ГЪРДЕВ
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ