Мартин Петров: Искам да съм треньор в Манчестър Сити
Откровен до дъно. И извънредно земен. Такъв е Мартин Петров. Ще се убедите в изявлението, което даде пред blitz.bg. Марто направи самопризнание, което малко хора биха сторили. С ръка на сърцето съобщи, че не се усеща легенда на ЦСКА. Той разкри любопитни неща от предишното си, както и от сегашното. Накрая нямаше по какъв начин да не поговорим и за скандалния случай с него, откакто беше „ ужилен” с над 3,5 милиона лв..
-Марто, здравей. Разкажи на нашите читатели с какво се занимаваш сега?
- С мързелуване (смее се). Шегувам се. С нищо изключително не се занимавам. Изучавам висшето си обучение в НСА. Същевременно оказвам помощ в организацията на Лъчо Танев, само че не като характерен управител, защото не съм подобен, а с контактите и връзките, които съм натрупал през годините като футболист. Същевременно дружно с Бербатов се приготвяме за лицензите, които ще ни бъдат нужни един ден, в случай че се захванем с треньорския поминък. През зимата се надявам да вземем А лиценз, а по-късно и по-горното равнище – Про Лиценз. Поддържам връзка с някои от клубовете, в които съм играл – Манчестър Сити и Атлетико (Мадрид). Ако изскочи някой ден работа там, може и да стартира.
-Къде, в Сити или в Атлетико?
-Да, за какво не. Виж обаче, бързам да уточня, че аз не съм от хората, които поставят тигана на котлона, преди да са хванали рибата. Първо ще би трябвало да се сдобия с лиценз и чак тогава считам да пускам от най-ниските равнища на треньорската специалност. В Сити и в Атлетико примерно, колкото и да съм им приветлив, не могат ей по този начин да ме вземат и назначат на работа без нужната документи.
Някои си мислят, че като си бил дълго време футболист, след това елементарно ще станеш треньор. Разликата обаче е голяма. Коренна е. Но натам съм се насочил, тъй като с друго не мога да се занимавам. Няма по какъв начин да стана примерно пианист или диригент. Футболът е моето предопределение.
-Как са двете ти дъщери – на какъв брой години станаха?
- На 15 и 14 години. Тийнейджърки. Добре са, учат в Мадрид. Владеят съвършено испански и британски. Те са моята горделивост. Радостен съм, че ги възпитахме добре. Не ни основават никакви проблеми и са много зрели и умни за възрастта си.
-А родителите и брат ти по какъв начин са?
-Добре са. Крепят се. Баща ми имаше повече здравословни проблеми, само че в този момент е окей. Брат ми също е добре. Нашите родители ни възпитаха по прелестен метод – да сме положителни хора, да бъдем почтени. Това съм се опитал да го предам и на дъщерите ми. Да ги възпитам по този начин, както ме възпитаха родителите ми. Но, в случай че би трябвало да съм прям, май това не оказва помощ в днешния живот.
Май съумяват повече тези,
които лъжат и мамят...
Иска ми се да не е по този начин, само че има много образци, които ни демонстрират, че за голямо страдание съм прав...
-Ще те пренеса за малко в предишното и след това още веднъж ще се върнем в сегашното. Кой те записа да тренираш футбол?
-Записа ме татко ми, така през летните ваканции по през целия ден играех футбол във Враца. Тогава имаше площадки, стадиони. С целия ми почит към всичките ми първи треньори, само че много неща в А и Б-то на футбола ги научих от улицата. Един тип самообразован бях.
-Защо стана цесекар?
-Цялата рода е от ЦСКА. Цялата отпред с татко ми. Но в този момент прецизирам – аз не съм станал цесекар по обвързване, тъй като видите ли всички в рода са от същия тим. Просто ЦСКА със Стоичков, Пенев и Костадинов ме сграбчи в тези години. Влезе в сърцето ми. Влюбих се в аления тим. Стоичков меко казано ми беше идол. Помня мачовете с Рода, с Барселона. За мое благополучие след време се срещнах с Ицо и бяхме съотборници.
-Как хвана окото на ЦСКА?
-Наблюдавали са ме с екипа на Ботев (Враца), а и бях в юношеския народен тим. Във Враца във „ В” група се изявявах мощно. Тогава равнището в третото равнище на футбола ни беше огромно. Не е като през днешния ден – боричкане, ритване, побоища и селски осъществявания.
Ще уточня нещо, тъй като доста се спекулира кой ме бил разкрил и кой ме бил довел в ЦСКА. Връзката я направи Цветан Йончев, който, знаете, че е легенда и на двата клуба. По същото време на „ Армията” играеше различен някогашен футболист на Ботев – Илия Войнов. Той е споделил положителни думи за мен пред треньорския щаб и управлението.
-Помниш ли деня, в който се озова на „ Армията”?
-Да, по какъв начин да го не помни, като беше на рождения ми ден - на 15 януари 1997 година. Бяхме дружно със Стилиян Петров. Той обаче, въпреки и да сме набори, имаше по-голям опит от мен с екипа на Монтана. Аз, с опрощение, гледах като момче, напълнило гащите, когато влязох в съблекалнята. Направо изгубих мозъка и дума. Кой знае по какъв начин съм изглеждал –
някакъв пикльо, който
идва от „ В” група
напряко в ЦСКА
Но всички ми подадоха ръка. Държаха се чудесно с мен – най-много Илия Войнов, а и останалите отпред с Ивайло Андонов, Добри Митов, Зафето, Филипов, Нанков. Трябваше ми време за акомодация. Аз, както се споделя, от Враца не бях излизал. И в този момент – хоп в ЦСКА. Леле, мале! Не беше за поверие, почтено! Не беше и елементарно. Никак! Но в никакъв случай не се оплаквах на никого и не търсех опрощение. Сега, като чета и чувам – все се оправдаваме ние българите. Все други са ни отговорни. Все гледаме в канчето на другите. На един треньорът му отговорен, на различен – шефът, на трети неналичието на топла вода в квартирата, на четвърти – мръсният въздух и шумът му пречат. Ти си пристигнал на новото място не да се шириш в разкош и да си живуркаш, а да тренираш и да си изкарваш парите с футбол. Ако почнеш с оправданията и с това, че други са ти отговорни, до средата няма да стигнеш! Ако си добър на терена, в случай че имаш капацитет и си здрав, никой няма да те спре. Ще се наложиш и ще се докажеш. Пък дори и треньорът да не те харесва, започнеш ли да вкарваш голове, ще те заобича, къде ще върви... Ама по този начин е...
-Вярно ли е, че преди ЦСКА да те продаде на Сервет през януари 1999 година, е имало оферта за теб от различен задграничен клуб?
-За първи път слушам. Но в този момент ще опиша по какъв начин разбрах за офертата на швейцарците. В края на ноември 1998 година станахме за срам – паднахме с 0:8 в Ловеч. Това е най-срамната загуба в историята на ЦСКА. После есенният полусезон свърши и аз се прибрах във Враца. В първата седмица не смеех да изляза на улицата от позор. Често се връщах обратно по време на мача, преживявах още веднъж всичко, което се случи на терена. Кошмар огромен... Няколко дни, преди да стартираме подготовка, значи в първите дни на януари 1999 година, се връщам у дома. Не помня къде бях ходил – някъде на открито с другари. На вратата ме чакаше майка ми: „ Марто, Емил Данчев те търси. Каза да му звъннеш”. Аз изтръпнах, напряко пребледнях. Викам си:
„ Айде, гонят ме.
След срама в Ловеч
са ми били шута!
Всичко завърши с ЦСКА, с кариерата ми”. Звъннах на Емил Данчев и до момента в който чаках да вдигне, какви ли не мисли ми минаха през главата. Доста се бях стресирал, признавам си. Вдига обаче той и ме простреля с топновината:. „ Стягай се, пристигна оферта от Сервет. Нещата са съществени!”. Леле, мале, каква стана тя. Аз си мисля, че ме гонят и ще ме върнат в Ботев или ще ме забият някъде другаде в провинцията, а то трансфер в чужбина. Веднага се обадих по-късно и на Лъчо Танев и разбрах, че работата в действителност е сериозна. Не че не имах вяра на Емо Данчев, в противен случай, само че Лъчо въпреки всичко ми беше управител. Пък и друго е да го чуеш от още един значим човек. След мощните ми изяви с ЦСКА в евротурнирите през есента, когато отстранихме Белшина, Молде и Сервет, а след това играхме с Атлетико (Мадрид), очевидно съм бил хванал окото на швейцарците. Така колелото се завъртя и животът ми се промени и потегли внезапно в друга посока – позитивна.
-Като отпътува за Швейцария, знаеше ли езици?
-Моля??? Какви езици, човек, нищо не знаех. Грам. Тогава се сещах по какъв начин татко ми, като бях дребен, все ми говореше: „ Футбола си го гони, следвай го, само че вземи научи езици, че един ден ще ти потрябват!”. Ама кой да го послуша, братче. Аз си гонех топката като дребен и за друго доста, доста не мислех. В Женева се приказва френски и много мъчно ми беше първоначално. Така беше и след това в новите тимове в кариерата ми. Където и да отивах, не знаех грам от локалния език. Виж през днешния ден най-добре се оправям с испанския и с британския, само че не ги знам съвършено. Няма и по какъв начин да ги знам идеално. А немският и изключително френският тотално съм ги не запомнил. По-точно – не запомнил съм дребното думи, които знаех от тях.
-Играл си в три от топпървенствата на Европа – Германия, Англия, Испания. Какви са приликите и разликите сред тях?
-О, мъчно мога да ти отговоря на този въпрос. Всяко състезание си има своята специфичност. Разликата е в подготовките. В Германия адско бягане. Късаха ни от тичане, беше страшничко. Направо губиш мозъка и дума от натоварванията. После в Англия – цялостен кеф. Нищо общо. Разцъкаш на подготовка, потичаш малко и край. Но това беше преди. Беше по мое време. Сега знам, че в Англия са много интензивни тренировките и към този момент залагат на бягането и физическата подготовка. И то много.
-Може ли да направиш съпоставяне сред немските, британските и испанските почитатели?
-В Англия атмосферата е страхотна. Няма паднали сме, изгубили сме – стадионите са постоянно цялостни. Никой не те псува и ругае при отрицателен резултат. Виж в Испания са доста по-темпераментни. След една черна серия с Атлетико (Мадрид) ни свършва тренировката и какво да забележим –
колите ни надраскани
хубавичко, огледалата
ни изпотрошени
Аз също бях от пострадалите. В Германия бяха по-спокойни почитателите. След едни загуби от Волфсбург, когато бяхме на ръба на изпадането, ни причакаха стотина индивида. Първо се стряскаш, няма по какъв начин, само че след това разбираш, че хората единствено желаят да си поговорим, да схванат аргументите за отрицателните мачове. Никой не ни е псувал или ни е хвърлял кенчета с бири по главите.
-Четирите ти гола за Волфсбург в мача с Майнц 05 няма да ги забравиш, нали?
-Никога! Любопитното е, че тогава треньор на Майнц 05 беше Юрген Клоп. А не знам дали е известно на необятната аудитория,
само че Клоп ме искаше в
Борусия (Дортмунд),
когато преговарях с Болтън. Аз обаче избрах да остана в Англия и да не променям страната. Най-вече поради децата, които таман бяха тръгнали на учебно заведение. Болтън въпреки всичко беше част от Висшата лига. По подигравка на ориста още същия сезон Дортмунд стана за първи път първенец отпред с Юрген Клоп, само че аз не скърбя, че не избрах жълто-черните.
-Защо нямаше твой бенефис в ЦСКА или изобщо?
-Честно, аз не съм желал да върша бенефис. Това го вършат хора, които са постигнали нещо доста във футбола.
-Мисля, че проявяваш непотребна невзискателност?
-Не, не. Аз съм реалист. Аз какво съм постигнал във футбола – първенец на Швейцария и Купа на Швейцария и до там. После нищичко не завоювах. Да, играл съм във Волфсбург, Манчестър Сити, Атлетико (Мадрид), Болтън и Еспаньол, но там такива като мен са минали десетки. Виж, аз съм крепко стъпил на земята. Не хвърча в облаците. Не съм Агуеро с 200 мача и 200 гола. Като прочета, че съм легенда на ЦСКА, и ми става неловко, почтено ти споделям! Каква легенда съм аз – нямам дори 60-70 мача за отбора, нямам дори 20 гола.
-Марто, ти ме застрелваш с левачката. Какво е това шокиращо самопризнание от теб, че не си легенда...
-За някои може да е шокиращо, само че за мен не е. Аз ти приказвам това, което го мисля. Така усещам нещата, прям съм, за какво би трябвало да се върша на огромната работа. Щото има и такива – идват, ритат половин сезон на „ Армията”, бият два тъча и три корнера, а
след това вървят като
императори
из родния си град и се тупат по гърдите, че са митове на ЦСКА. Казах ти – не „ плувам” из розовите облаци.
-Чакай в този момент обаче. Нека уточним нещо. Нямаш доста мачове за ЦСКА, тъй като те продадоха прекомерно млад на Сервет и откъдето след това потегли кариерата ти нагоре. Достигна чак до Ман Сити и Атлетико (Мадрид).
-Така или другояче не съм легенда на ЦСКА. Мисля, че не заслужавах името ми да се появи на Алеята на славата в Борисовата градина. Не, не, не се учудвай. Това е истината. Я виж единствено какви имена са изредени там. Да не ги изреждам всичките. Те са огромните герои на ЦСКА, на които шапка смъквам. Хора с трофеи, с върхове, с доста мачове и голове, с европейски триумфи – полуфинали, четвъртфинали.
Има обаче неща, които ме радват. Хората в чужбина не са ме не запомнили. Това ужасно доста ме топли. Ето скоро бях в Манчестър Сити – посрещнаха ме повече от задушевно. Изгледах няколко тренировки на Гуардиола, евала на този човек. Тренировките му са за знамение и приказ. В Сити прелестно ме изненадаха, откакто
ме поканиха да взема
присъединяване в бенефисния
мач на Венсан Компани,
който ще се състои на 11 септември.
-Ти си последният българин, вкарал гол за националния на огромен конгрес. Защо от 2004 година до през днешния ден все не съумяваме да се класираме нито на европейско, нито на международно състезание.
-Темата е огромна и дълга. Трябва да се работи с децата и юношите. Не откривам топлата вода, само че това е истината. Проблемът обаче е, че единствено си приказваме, а никой нищо не прави. Всеки го споделя и си чеши езика, само че не се работи. Необходимо е всички да са като един здрав пестник - страна, БФС и клубове. Да се направи идея и да се даде път на младите. Само не ми казвайте, че нямаме положителни млади футболисти. Имаме много диаманти, въпросът е да бъдат шлифовани. Ето това е майсторлъкът, който ни липсва – да си шлифоваме диамантите. Футболът ни не е в положително положение. Вижте националния тим. Може ли Косово да ни надиграе и да ни бие. Не единствено да ни победи, само че и да ни надиграе посред София. Някои споделят и ме укоряват, че единствено говоря и питат за какво аз не се захвана да оказа помощ на футбола. Отговарям непосредствено – не съм подготвен, нямам към момента нужния потенциал. Това, че имам 90 мача за националния тим, не значи, че имам сили да разреша световните проблеми на футбола.
-Това, че имаш 90 мача в националния тим, обаче те прави легенда на България...
-(смее се). Стига, стига... Казах, каквото трябваше да споделям.
- И най-после - за какво съдът спря делото, което заведе против поради изчезналите 3,8 милиона лв.?
-Поради липса на задоволително доказателства. То обаче ще бъде обновено рано или късно и аз съм сигурен, че правдата ще спечелва. Аз още претърпявам случилото се. Това беше голям призрачен сън. Това беше освен това като гръм от ясно небе.
Тези милиони не
съм ги откраднал,
а съм ги спечелил по почтен път – с труд, пот, гений и себераздаване на футболния терен. Не поисквам и на най-големите си врагове, това което се случи с мен – да ме излъгват и в същото време да се пробват да ме изкарат мене измамник. Първоначално смятах, че няма да се стигне до дело, само че... Както и да е... Вярвам в българското правораздаване.
-Марто, здравей. Разкажи на нашите читатели с какво се занимаваш сега?
- С мързелуване (смее се). Шегувам се. С нищо изключително не се занимавам. Изучавам висшето си обучение в НСА. Същевременно оказвам помощ в организацията на Лъчо Танев, само че не като характерен управител, защото не съм подобен, а с контактите и връзките, които съм натрупал през годините като футболист. Същевременно дружно с Бербатов се приготвяме за лицензите, които ще ни бъдат нужни един ден, в случай че се захванем с треньорския поминък. През зимата се надявам да вземем А лиценз, а по-късно и по-горното равнище – Про Лиценз. Поддържам връзка с някои от клубовете, в които съм играл – Манчестър Сити и Атлетико (Мадрид). Ако изскочи някой ден работа там, може и да стартира.
-Къде, в Сити или в Атлетико?
-Да, за какво не. Виж обаче, бързам да уточня, че аз не съм от хората, които поставят тигана на котлона, преди да са хванали рибата. Първо ще би трябвало да се сдобия с лиценз и чак тогава считам да пускам от най-ниските равнища на треньорската специалност. В Сити и в Атлетико примерно, колкото и да съм им приветлив, не могат ей по този начин да ме вземат и назначат на работа без нужната документи.
Някои си мислят, че като си бил дълго време футболист, след това елементарно ще станеш треньор. Разликата обаче е голяма. Коренна е. Но натам съм се насочил, тъй като с друго не мога да се занимавам. Няма по какъв начин да стана примерно пианист или диригент. Футболът е моето предопределение.
-Как са двете ти дъщери – на какъв брой години станаха?
- На 15 и 14 години. Тийнейджърки. Добре са, учат в Мадрид. Владеят съвършено испански и британски. Те са моята горделивост. Радостен съм, че ги възпитахме добре. Не ни основават никакви проблеми и са много зрели и умни за възрастта си.
-А родителите и брат ти по какъв начин са?
-Добре са. Крепят се. Баща ми имаше повече здравословни проблеми, само че в този момент е окей. Брат ми също е добре. Нашите родители ни възпитаха по прелестен метод – да сме положителни хора, да бъдем почтени. Това съм се опитал да го предам и на дъщерите ми. Да ги възпитам по този начин, както ме възпитаха родителите ми. Но, в случай че би трябвало да съм прям, май това не оказва помощ в днешния живот.
Май съумяват повече тези,
които лъжат и мамят...
Иска ми се да не е по този начин, само че има много образци, които ни демонстрират, че за голямо страдание съм прав...
-Ще те пренеса за малко в предишното и след това още веднъж ще се върнем в сегашното. Кой те записа да тренираш футбол?
-Записа ме татко ми, така през летните ваканции по през целия ден играех футбол във Враца. Тогава имаше площадки, стадиони. С целия ми почит към всичките ми първи треньори, само че много неща в А и Б-то на футбола ги научих от улицата. Един тип самообразован бях.
-Защо стана цесекар?
-Цялата рода е от ЦСКА. Цялата отпред с татко ми. Но в този момент прецизирам – аз не съм станал цесекар по обвързване, тъй като видите ли всички в рода са от същия тим. Просто ЦСКА със Стоичков, Пенев и Костадинов ме сграбчи в тези години. Влезе в сърцето ми. Влюбих се в аления тим. Стоичков меко казано ми беше идол. Помня мачовете с Рода, с Барселона. За мое благополучие след време се срещнах с Ицо и бяхме съотборници.
-Как хвана окото на ЦСКА?
-Наблюдавали са ме с екипа на Ботев (Враца), а и бях в юношеския народен тим. Във Враца във „ В” група се изявявах мощно. Тогава равнището в третото равнище на футбола ни беше огромно. Не е като през днешния ден – боричкане, ритване, побоища и селски осъществявания.
Ще уточня нещо, тъй като доста се спекулира кой ме бил разкрил и кой ме бил довел в ЦСКА. Връзката я направи Цветан Йончев, който, знаете, че е легенда и на двата клуба. По същото време на „ Армията” играеше различен някогашен футболист на Ботев – Илия Войнов. Той е споделил положителни думи за мен пред треньорския щаб и управлението.
-Помниш ли деня, в който се озова на „ Армията”?
-Да, по какъв начин да го не помни, като беше на рождения ми ден - на 15 януари 1997 година. Бяхме дружно със Стилиян Петров. Той обаче, въпреки и да сме набори, имаше по-голям опит от мен с екипа на Монтана. Аз, с опрощение, гледах като момче, напълнило гащите, когато влязох в съблекалнята. Направо изгубих мозъка и дума. Кой знае по какъв начин съм изглеждал –
някакъв пикльо, който
идва от „ В” група
напряко в ЦСКА
Но всички ми подадоха ръка. Държаха се чудесно с мен – най-много Илия Войнов, а и останалите отпред с Ивайло Андонов, Добри Митов, Зафето, Филипов, Нанков. Трябваше ми време за акомодация. Аз, както се споделя, от Враца не бях излизал. И в този момент – хоп в ЦСКА. Леле, мале! Не беше за поверие, почтено! Не беше и елементарно. Никак! Но в никакъв случай не се оплаквах на никого и не търсех опрощение. Сега, като чета и чувам – все се оправдаваме ние българите. Все други са ни отговорни. Все гледаме в канчето на другите. На един треньорът му отговорен, на различен – шефът, на трети неналичието на топла вода в квартирата, на четвърти – мръсният въздух и шумът му пречат. Ти си пристигнал на новото място не да се шириш в разкош и да си живуркаш, а да тренираш и да си изкарваш парите с футбол. Ако почнеш с оправданията и с това, че други са ти отговорни, до средата няма да стигнеш! Ако си добър на терена, в случай че имаш капацитет и си здрав, никой няма да те спре. Ще се наложиш и ще се докажеш. Пък дори и треньорът да не те харесва, започнеш ли да вкарваш голове, ще те заобича, къде ще върви... Ама по този начин е...
-Вярно ли е, че преди ЦСКА да те продаде на Сервет през януари 1999 година, е имало оферта за теб от различен задграничен клуб?
-За първи път слушам. Но в този момент ще опиша по какъв начин разбрах за офертата на швейцарците. В края на ноември 1998 година станахме за срам – паднахме с 0:8 в Ловеч. Това е най-срамната загуба в историята на ЦСКА. После есенният полусезон свърши и аз се прибрах във Враца. В първата седмица не смеех да изляза на улицата от позор. Често се връщах обратно по време на мача, преживявах още веднъж всичко, което се случи на терена. Кошмар огромен... Няколко дни, преди да стартираме подготовка, значи в първите дни на януари 1999 година, се връщам у дома. Не помня къде бях ходил – някъде на открито с другари. На вратата ме чакаше майка ми: „ Марто, Емил Данчев те търси. Каза да му звъннеш”. Аз изтръпнах, напряко пребледнях. Викам си:
„ Айде, гонят ме.
След срама в Ловеч
са ми били шута!
Всичко завърши с ЦСКА, с кариерата ми”. Звъннах на Емил Данчев и до момента в който чаках да вдигне, какви ли не мисли ми минаха през главата. Доста се бях стресирал, признавам си. Вдига обаче той и ме простреля с топновината:. „ Стягай се, пристигна оферта от Сервет. Нещата са съществени!”. Леле, мале, каква стана тя. Аз си мисля, че ме гонят и ще ме върнат в Ботев или ще ме забият някъде другаде в провинцията, а то трансфер в чужбина. Веднага се обадих по-късно и на Лъчо Танев и разбрах, че работата в действителност е сериозна. Не че не имах вяра на Емо Данчев, в противен случай, само че Лъчо въпреки всичко ми беше управител. Пък и друго е да го чуеш от още един значим човек. След мощните ми изяви с ЦСКА в евротурнирите през есента, когато отстранихме Белшина, Молде и Сервет, а след това играхме с Атлетико (Мадрид), очевидно съм бил хванал окото на швейцарците. Така колелото се завъртя и животът ми се промени и потегли внезапно в друга посока – позитивна.
-Като отпътува за Швейцария, знаеше ли езици?
-Моля??? Какви езици, човек, нищо не знаех. Грам. Тогава се сещах по какъв начин татко ми, като бях дребен, все ми говореше: „ Футбола си го гони, следвай го, само че вземи научи езици, че един ден ще ти потрябват!”. Ама кой да го послуша, братче. Аз си гонех топката като дребен и за друго доста, доста не мислех. В Женева се приказва френски и много мъчно ми беше първоначално. Така беше и след това в новите тимове в кариерата ми. Където и да отивах, не знаех грам от локалния език. Виж през днешния ден най-добре се оправям с испанския и с британския, само че не ги знам съвършено. Няма и по какъв начин да ги знам идеално. А немският и изключително френският тотално съм ги не запомнил. По-точно – не запомнил съм дребното думи, които знаех от тях.
-Играл си в три от топпървенствата на Европа – Германия, Англия, Испания. Какви са приликите и разликите сред тях?
-О, мъчно мога да ти отговоря на този въпрос. Всяко състезание си има своята специфичност. Разликата е в подготовките. В Германия адско бягане. Късаха ни от тичане, беше страшничко. Направо губиш мозъка и дума от натоварванията. После в Англия – цялостен кеф. Нищо общо. Разцъкаш на подготовка, потичаш малко и край. Но това беше преди. Беше по мое време. Сега знам, че в Англия са много интензивни тренировките и към този момент залагат на бягането и физическата подготовка. И то много.
-Може ли да направиш съпоставяне сред немските, британските и испанските почитатели?
-В Англия атмосферата е страхотна. Няма паднали сме, изгубили сме – стадионите са постоянно цялостни. Никой не те псува и ругае при отрицателен резултат. Виж в Испания са доста по-темпераментни. След една черна серия с Атлетико (Мадрид) ни свършва тренировката и какво да забележим –
колите ни надраскани
хубавичко, огледалата
ни изпотрошени
Аз също бях от пострадалите. В Германия бяха по-спокойни почитателите. След едни загуби от Волфсбург, когато бяхме на ръба на изпадането, ни причакаха стотина индивида. Първо се стряскаш, няма по какъв начин, само че след това разбираш, че хората единствено желаят да си поговорим, да схванат аргументите за отрицателните мачове. Никой не ни е псувал или ни е хвърлял кенчета с бири по главите.
-Четирите ти гола за Волфсбург в мача с Майнц 05 няма да ги забравиш, нали?
-Никога! Любопитното е, че тогава треньор на Майнц 05 беше Юрген Клоп. А не знам дали е известно на необятната аудитория,
само че Клоп ме искаше в
Борусия (Дортмунд),
когато преговарях с Болтън. Аз обаче избрах да остана в Англия и да не променям страната. Най-вече поради децата, които таман бяха тръгнали на учебно заведение. Болтън въпреки всичко беше част от Висшата лига. По подигравка на ориста още същия сезон Дортмунд стана за първи път първенец отпред с Юрген Клоп, само че аз не скърбя, че не избрах жълто-черните.
-Защо нямаше твой бенефис в ЦСКА или изобщо?
-Честно, аз не съм желал да върша бенефис. Това го вършат хора, които са постигнали нещо доста във футбола.
-Мисля, че проявяваш непотребна невзискателност?
-Не, не. Аз съм реалист. Аз какво съм постигнал във футбола – първенец на Швейцария и Купа на Швейцария и до там. После нищичко не завоювах. Да, играл съм във Волфсбург, Манчестър Сити, Атлетико (Мадрид), Болтън и Еспаньол, но там такива като мен са минали десетки. Виж, аз съм крепко стъпил на земята. Не хвърча в облаците. Не съм Агуеро с 200 мача и 200 гола. Като прочета, че съм легенда на ЦСКА, и ми става неловко, почтено ти споделям! Каква легенда съм аз – нямам дори 60-70 мача за отбора, нямам дори 20 гола.
-Марто, ти ме застрелваш с левачката. Какво е това шокиращо самопризнание от теб, че не си легенда...
-За някои може да е шокиращо, само че за мен не е. Аз ти приказвам това, което го мисля. Така усещам нещата, прям съм, за какво би трябвало да се върша на огромната работа. Щото има и такива – идват, ритат половин сезон на „ Армията”, бият два тъча и три корнера, а
след това вървят като
императори
из родния си град и се тупат по гърдите, че са митове на ЦСКА. Казах ти – не „ плувам” из розовите облаци.
-Чакай в този момент обаче. Нека уточним нещо. Нямаш доста мачове за ЦСКА, тъй като те продадоха прекомерно млад на Сервет и откъдето след това потегли кариерата ти нагоре. Достигна чак до Ман Сити и Атлетико (Мадрид).
-Така или другояче не съм легенда на ЦСКА. Мисля, че не заслужавах името ми да се появи на Алеята на славата в Борисовата градина. Не, не, не се учудвай. Това е истината. Я виж единствено какви имена са изредени там. Да не ги изреждам всичките. Те са огромните герои на ЦСКА, на които шапка смъквам. Хора с трофеи, с върхове, с доста мачове и голове, с европейски триумфи – полуфинали, четвъртфинали.
Има обаче неща, които ме радват. Хората в чужбина не са ме не запомнили. Това ужасно доста ме топли. Ето скоро бях в Манчестър Сити – посрещнаха ме повече от задушевно. Изгледах няколко тренировки на Гуардиола, евала на този човек. Тренировките му са за знамение и приказ. В Сити прелестно ме изненадаха, откакто
ме поканиха да взема
присъединяване в бенефисния
мач на Венсан Компани,
който ще се състои на 11 септември.
-Ти си последният българин, вкарал гол за националния на огромен конгрес. Защо от 2004 година до през днешния ден все не съумяваме да се класираме нито на европейско, нито на международно състезание.
-Темата е огромна и дълга. Трябва да се работи с децата и юношите. Не откривам топлата вода, само че това е истината. Проблемът обаче е, че единствено си приказваме, а никой нищо не прави. Всеки го споделя и си чеши езика, само че не се работи. Необходимо е всички да са като един здрав пестник - страна, БФС и клубове. Да се направи идея и да се даде път на младите. Само не ми казвайте, че нямаме положителни млади футболисти. Имаме много диаманти, въпросът е да бъдат шлифовани. Ето това е майсторлъкът, който ни липсва – да си шлифоваме диамантите. Футболът ни не е в положително положение. Вижте националния тим. Може ли Косово да ни надиграе и да ни бие. Не единствено да ни победи, само че и да ни надиграе посред София. Някои споделят и ме укоряват, че единствено говоря и питат за какво аз не се захвана да оказа помощ на футбола. Отговарям непосредствено – не съм подготвен, нямам към момента нужния потенциал. Това, че имам 90 мача за националния тим, не значи, че имам сили да разреша световните проблеми на футбола.
-Това, че имаш 90 мача в националния тим, обаче те прави легенда на България...
-(смее се). Стига, стига... Казах, каквото трябваше да споделям.
- И най-после - за какво съдът спря делото, което заведе против поради изчезналите 3,8 милиона лв.?
-Поради липса на задоволително доказателства. То обаче ще бъде обновено рано или късно и аз съм сигурен, че правдата ще спечелва. Аз още претърпявам случилото се. Това беше голям призрачен сън. Това беше освен това като гръм от ясно небе.
Тези милиони не
съм ги откраднал,
а съм ги спечелил по почтен път – с труд, пот, гений и себераздаване на футболния терен. Не поисквам и на най-големите си врагове, това което се случи с мен – да ме излъгват и в същото време да се пробват да ме изкарат мене измамник. Първоначално смятах, че няма да се стигне до дело, само че... Както и да е... Вярвам в българското правораздаване.
Източник: gong.bg
КОМЕНТАРИ