„Защо ме роди, мамо, ако не съм ти нужен“. Една трогателна история
Напразно споделят, че всички ранни бракове са обречени на бракоразвод. Казвам се Катя, а името на брачна половинка ми е Андрей. Оженихме се доста рано и щерка ни Елена се роди, когато бях на 17 години, брачният партньор ми беше към този момент на 18 в този миг.
Да, първоначално беше мъчно незабавно да осъзная, че детството към този момент е свършило, само че Андрей и аз доста се обичаме, тъй че всичко се получи безпрепятствено и естествено. Родителите, несъмнено, ни помогнаха доста във всичко, за което сме им доста признателни.
Елена израсна като крепко и чинно момиче, тъй че нямахме особени проблеми с нея. Дъщерята ни радваше с спехите си и когато беше на седем години, елементарно взехме решение да имаме второ дете. Тогава към този момент си бяхме стъпили на краката, завършихме образованието си, имахме постоянна работа, както се споделя, всички карти бяа в ръцете ни.
Проблемите с второто дете
Втората бременност обаче не вървеше по проект. Лоши проби, риск от аборт, аз бях непрекъснато лежах, с цел да го запазя, а на 30 седмица на ултразвука нашето бъдещо бебе беше диагностицирано с патологии на развиването. Ще пропусна детайлностите, мъчно ми е да си припомням това.
Плаках, само че нямах желание да се отхвърлям от детето, надявайки се, че след раждането нищо няма да се удостовери, само че чудото не се случи.
Моето момче се роди със съществени увреждания, които бяха доста по-сложни от предстоящото. Казваха ми, че няма да оцелее дълго.
Така и стана. Посетихме сина ни в реанимация два месеца, след което го нямаше. На двамата с Андрей ни беше безумно тежко в сърцата поради тази загуба. Вече въобще не мислехме да се опитваме да раждаме още едно дете.
Но дивото предпочитание да отгледаме още един дребен човек ни докара до концепцията за осиновяване. Вярно, вървяхме към това решение още шест години и половина.
Осиновяването
След като получихме дълго чаканото позволение, Андрей и аз побързахме към сиропиталището. Със сигурност имахме потребност от момче, за предпочитане на възрастта, на която щеше да бъде в този момент, към шест или седем години. Уведомихме за това шефа на дома.
Мислейки, ръководителят на детските ориси отиде до килера с персоналните файлове на децата и извади един от тях. Сред формалните бумаги лежеше сплескан лист в кутия, където беше написано нещо с несигурния почерк на първокласник.
– Може би ще се заинтересувате от тази ранима натура? Не всички деца изпитват толкоз доста самотност, само че това момче в действителност страда…
Започнахме да четем писмо, адресирано до майка му:
„ Мамо, маменце, към този момент нямам сили да те очаквам. Всеки ден виждам през прозореца и очаквам да дойдеш. Нямам потребност от играчки, желая да се прибера. Защо ме роди, мамо, в случай че не съм ти необходим? “
Сълзи се търколиха по бузите ни. Намерихме те, сине.
