Много ме е страх от всякакви инициативни комитети, издигащи политици,

Много ме е боязън от всевъзможни инициативни комитети, издигащи политици, в които най-често имената на поети и писатели служат за бижу и за морални индулгенции. Кандидатите за кукли на конци край нямат.

Бай Ганьо в никакъв случай не е бил в съпротива и не може да бъде, тъй като той е по едно и също време притежател на чифлик, търговец на гюлово масло, публицист, народен представител, министър и над министър още нагоре. Бай Ганьо е всевластен, а честността е слаба, съвсем безпомощна. Почтеността е да не лъжеш. Нито другите, нито себе си. На митингите предходната година се чуваха доста гласове на хора, които споделяха, че не желаят нищо с изключение на истина и истина. А се оказа, че не е по този начин....Дяволът се е смял, когато раздадоха

" Приказка за стълбата " на Смирненски в Народното събрание. Мълчанието е боязън да не си изгубиш привилегиите и филията с мед и масло, да не си изгубиш покровителствата и да не си пропилееш бъдещето. Това споделя за Фрог поетът Николай Милчев, чиято книга „ Разтуряй, Злато моме, магиите “ е една от най-четените след издаването и.

- Да стартираме с един " президентски " въпрос. Казват, че бронзовите фигури на Евлоги и Христо Георгиеви отново са умрели от позор, откакто проф. Анастас Герджиков разгласи, че ще е кандидат-президент на ГЕРБ и на едно корумпирано ръководство на идните президентски избори?

- Този анекдот го знам от доста години – по какъв начин братята щели да станат и да се поклонят, в случай че мине еди-какъв си човек около тях. Вицът просто се съживява. Въпросът е, че Евлоги и Христо Георгиеви седят на входа на Алма Матер, в центъра на София, от толкоз години, а този централен вход към университета е все затворен. В Софийския университет все се влиза от някакви странични входове, съвсем на ребро.

И с цел да приключим с вица, дано приемем, че вицът е метафора, която натъжава, само че и предизвестява. Никак не е добре, когато един университет създава повече политически вести, в сравнение с университетски. Колкото и да се приказва за деполитизираност на висшето обучение, няма за какво да крием обстоятелството – той е забележим, че Алма Матер е в ръководството към този момент близо двайсет години. По времето на Симеон Сакскобургготски Юридическият факултет се беше преместил в Министерския съвет и в Народното събрание. В една или друга степен от този момент до момента професори от университета постоянно са по върховете на властта и в случай че не непосредствено, то индиректно ръководят страната. Така че историята с номинацията на професор Герджиков за кандидат-президент е просто следващо деяние от пиесата, наречена „ Софийският университет и властта “.

Ако преди години издигането на военачалник Радев за кандидат-президент вървеше по линията военачалник против военачалник, въпреки че фиктивен претендент на ГЕРБ беше Цецка Цачева, в този момент проваленият военачалник Борисов желае да повлече и генерала Радев. И в случай че тогава се търсеше прилика, то в този момент се търси опълчване на пагон против професорска роба. Представете си единствено – преди министър-председател беше военачалник. Сегашният длъжностен също е военачалник. Президентът е военачалник. Защо против тях да няма професор с роба? Внушението е нещо като „ стига пагони, дайте ни просвета “.

Що се отнася до това, дали ще се изчервят братята, че сегашният ректор се кандидатира за президент, ще отговоря по този начин: Те са видели две и двеста, ще изтърпят и двеста и две. Лично за мене е необичайно и смущаващо сходно предизвикателство, поето от един научен човек, само че въпреки това си споделям – за какво не? Очевидно е, че му се желае, че желае да бъде повдигнат, че счита, че има качества за сходен пост и това е добре. Съвсем друга е обаче моралната страна на въпроса, при която би трябвало да се избира от коя страна заставаш – от тази на морално деградирали някогашни управленци или от тази на персони, които желаят нещо да се промени. Ще го кажа просто – на негово място аз не бих направил подобен избор. Но тъй като не съм на негово място, бих го посъветвал да огледа от прозореца на ректорския си кабинет и хубаво да си намерения – в случай че му харесва това, което се случваше по земята ни българска при ръководството на ГЕРБ, да продължава напред.

От друга страна не мога да приема и обстоятелството, че би трябвало да бъде сатанизиран и разпъван на кръст. Господин президентът Радев заслужава, а и това би било доста здравословно за него, да има съществени и почтени съперници. На никого не е нужно резултатът от мача да се знае авансово. Той може да се планува, само че мачът следва.

- Какво ще кажете на някои писатели, поети и интелектуалци, които към този момент поддържаха кандидатурата на ректора на СУ? Няма ли да им тежи на съвестта обстоятелството, че застават зад претендент за президент, който е подкрепян от Бойко Борисов.

- Ще им кажа, че думата интелектуалец и самодейност най-добре вървят към думата творчество. Много ме е боязън от всевъзможни инициативни комитети, издигащи политици, в които най-често имената на поети и писатели служат за бижу и за морални индулгенции.

Всеки има право да поддържа този, който счита за заслужен. Но ето тази дума – заслужен, неведнъж си върви с персонален интерес, с вяра за облаги, за постове, с нагаждачество.

Нашата територия българска не е огромна и както споделяше поетът – колкото „ една човешка длан “ е, та дружно с книгите и научните писания доста добре си знаем и щенията, и греховете, и податливостите. А като връх над всичко се издига суетата. И в случай че има предприемчив комитет, който да издигне Суетата за кандидат-президент, интелектуалците ще са преди всичко.

Питате ме дали ще им тежи на съвестта това, че застават зад претендент, подкрепян от Бойко Борисов. Честно казано, не знам – би трябвало деликатно да си помисля какъв брой ли вероятно тежат геният, честността и моралът и тогава да преценява. В живота обаче претекстовете да подкрепиш или да не подкрепиш нещо най-често са персонални и свързани с вяра за персонално облагодетелстване.

- Като че ли в България няма механизъм за основаване и одобряване на национални водачи? Как може да се промени това?

- Не единствено у нас, и по света и у нас по този начин нареченият механизъм е обхванат в загадъчност, в зависимости, в персонални финансови, стопански, любовни и каквито щете кълба и връзки и от всичко това от време на време напред излизат персони, за които определението „ персона “ е последното нещо, което може да се каже.

Имал съм опция преди години да следя много от близко кадровото издигане на младежи. Ще изброя някои от решаващите тогава фактори: генезис, безгръбначие, угодливост, папагалстване, хвалебствие, легло, ибрик и все от тоя жанр. Разбира се, имаше и изключения, само че те най-често бяха в периферията.

Сега критериите за асортимент на „ персони “ могат да бъдат изброени по този начин: финансови изгоди, далавери, още веднъж безгръбначие, още веднъж папагалстване, персонална лоялност, още веднъж легло и нещо, което се отнася за всички и постоянно – вярна геостратегическа ориентировка и заявеност.
Именно тези повторения основават не персони, а матрици. Дефектите се повтарят.

И в случай че при еднопартийната система сходен асортимент беше неминуем, то същата история към този момент в многопартийна система прави работата трагична и калинкова.

Аз не знам кои тъкмо са кукловодите – дано ги назовем кадровици. Но виждам, че претендентите за кукли на конци край нямат.

- Бай Ганьо бил ли е в съпротива? Или и в съпротива, и във властта все си е Ганьо? Ще си отиде ли в миналото?

- Бай Ганьо в никакъв случай не е бил в съпротива и не може да бъде, тъй като той е по едно и също време притежател на чифлик, търговец на гюлово масло, публицист, народен представител, министър и над министър още нагоре. Той е граф, лорд, графоман с най-висока тапия, той преподава в университет, посланик е в чужбина, ръководител е на жури за мис Вселена и мис Горско Сливово.

Бай Ганьо е всичко, което честността не е. Бай Ганьо е всевластен, а честността е слаба, съвсем безпомощна.

- Защо би трябвало да упрекваме народа, че е оглупял и оскотял през последните години. Та нали този народ в други години и обстановки е направил значително за страната си - и в спорта, и в образованието, и в други области?

- Народът нито е оскотял, нито е оглупял. Той е тъкмо там, където е допустимо да бъде – в незнанието къде се намира и какво прави.

Откакто съм на земята, страната ни все е в преход. Родих се в социализъм, по едно време отидох в зрял подобен. После влязох в капитализъм, но не баш капитализъм, а в преход. За другите не знам по какъв начин е било, само че персонално за мен това беше джунгла, шубрак с тръни и къпини, в които едвам стъпвах и се оправях. Но аз съм си неоправен.

Ако някои назовават оглупяване и оскотяване белезите от всевъзможни рани по снагата на хората, си е негова работа.

В квартала, в който пребивавам, срещам основно два типа същества – красиви, млади силиконови дами с тенис ракети на гърба си и бачкатори, които наподобяват на далматинци с тъмните си гащеризони и бели петна вар по тях. Вие ми кажете кои какви са.

- С кого или с какво би трябвало да се съизмерва елементарният българин в днешно време?

- Не знам дали би трябвало да се съизмерва с някого. Човекът е съпоставим със своите старания, с грижата, с любовта и майсторлъка си, с умеенето си да работи и откакто добре свърши работа, да си почине. Някак си не ми харесва определението „ елементарен човек “. Няма да кажа, несъмнено, че всеки човек е галактика или нещо такова. Но знам, че всеки човек е невероятен, когато седи в градината си, копае си лозето или гледа към небето. Не е належащо да се съизмерва нито със звезди, нито с вождове, нито с съумели и преуспели хора. Защото тези последните несъмнено се съизмерват с галактики и други вселени, без да си дават сметка, че лампата угасва за всеки. Успехът не е нито голяма банкова сметка, нито билборд с лика ти на автомагистралата, нито даже златният орден на врата ти, в случай че нямаш два домата, които си отгледал ти, ръка, която да държиш с обич, и човек, който да отваря вратата пред теб и да сияе.

В живота тези неща съвсем не се случват или се случват доста рядко, само че в това е шансът на всеки човек да бъде невероятен.

- Какво е за Вас честността? В моя роден Неврокопски край почтените май са повече, в сравнение с в София. Като че ли честността не е постоянно срещано качество по нашите балкански ширини?

- Почтеността е да не лъжеш. Нито другите, нито себе си. Себе си ние лъжем цялостен живот, залъгваме се, само че във връзка с другите не е по този начин, не би трябвало да е по този начин.
Моята баба Дона, царство ѝ небесно, лъжеше непрестанно. Лъжеше, съгласно нея, за положително. Ако някой я попиташе да вземем за пример къде е татко ми, тя споделяше, че е отпътувал за Ловеч, в случай че е в Тетевен. И по този начин си мислеше, че го защищава от хора, които ще му желаят всякакви неща. Казваше, че ме няма у дома, в случай че идваха да ме търсят момчета, които не одобряваше. Лъжеше какъв брой ѝ е пенсията, с цел да не ѝ завиждат. И все такива. Но това бяха битови неистини, по-скоро хитрини. Драмата е, когато целият небосвод се изпълни с неистини. Когато лъжата стане живот или вяра за живот.

Та в тоя смисъл баба ми е напряко честен човек, тъй като и когато си отиваше от тоя свят, и когато беше на смъртния си одър, ни пееше песни, „ лъжеше “ ни, че ѝ няма нищо и че е добре.

- Не издребняваме ли през днешния ден като хора и жители в забързания и прагматичен свят?

- Отдавна сме станали толкоз дребни в очите на боговете началници, че май свикнахме да бъдем с не изключително висок растеж. Под растеж разбирам дух. Въпросът за дребнавостта е обвързван с въпроса за натиска. Ежедневието ни е преса и е доста мъчно пресата да не те смаже.

- Много българи мълчат и като че ли се крият. Как може да станем по-истински, по какъв начин да разкъсаме опаковката на лицемерието, алчността и угодничеството, които са напряко уродливи по високите етажи на властовата стълбица?

- Най-добре от всички го е споделил Христо Смирненски в „ Приказка за стълбата “. За всяко ходило нагоре Дяволът желае да плащаш – с очите, с паметта, със сърцето си. Дяволът знае, че стъпиш ли един път на стълбата, връщане няма. И ти се желае все по-нагоре и по-нагоре.

Последният образец, който е пред очите ми, са митингите от предходната година. Там се чуваха доста гласове на хора, които споделяха, че не желаят нищо с изключение на истина и истина. А се оказа, че не е по този начин – и Парламентът доста им хареса, и министерствата също.

След Стълбата на Смирненски е мъчно да се добави нещо. Дори един път я раздадоха на депутатите в Народното събрание – сякаш да се поучат. Представям си какъв брой се е смял Дяволът.

- Кое е по-страшно - че някои ни вършат на простаци или че ние се помиряваме това да стане?

- Страшно е, когато си помислим, че в действителност сме простаци. А още по-страшно е, когато си мислим, че не сме.Глупакът в никакъв случай няма да разбере, че е простак, а умният не има вяра, че е интелигентен. После в деяние влизат лактите, юмруците и необятно затворените очи.

- Защо все по-често приказваме за българските интелектуалци като за интелектуалци без глас? Как си обяснявате мълчанието на доста поети и писатели?

- Мълчанието постоянно съм си го обяснявал с една дума – боязън. Страх да не си изгубиш привилегиите и филията с мед и масло, да не си изгубиш покровителствата и да не си пропилееш бъдещето. Талантливият човек въобще не е абониран за качества като храброст и искреност. Често пъти геният е съпроводен с невисок дух и ласкателство.

Залъгването идва по линия на това, че доста хора си мислят, че оцеляват само в изкуството. Но компромисите личат – личат и в книги, и в картини, и във филми, и в статуи. Компромисът ерозира освен индивида, само че и произведениятя му.

- Не е ли ужасно, че в наше време на творбите на изкуството се гледа като на стока?

- Страшно е. Но който желае да гледат на творбата му като на стока, той неизбежно ще слезе до рафтовете на пазара. И стиховете му да вземем за пример, ще не ще, ще би трябвало да се наредят до шоколадовите бонбони, до бутилката с вино или до кренвиршите. Пазарът може и да изпълни джобовете на някои създатели, само че ще удари, както се споделя, по качеството на творбите. И в обществения живот, и в творчеството приказката за стълбата на Смирненски, за която към този момент стана дума, важи с цялостна мощ.

- " Разтуряй, Злато моме, магиите " книга за любовта ли е? Ще разтури ли Злата магиите? Ще стигнем ли до спасението? Ще има ли издигане на духа ни?

- Да, това е книга за любовта. Най-вече за любовта към спомените, които трябваше да пренеса върху хартията и уповавам се – върху утрешния ден. „ Разтуряй, Злато моме, магиите “ е продължение на „ Ябълковият човек “ – първата ми книга с разкази. И в този смисъл е и продължение на любовта, която няма приключване и няма начало. Исках да напиша по един хубав роман за всичко, което ме е уболо, зарадвало и развълнувало. Исках разказите да дишат и да са живи.

- Май хората не желаят през днешния ден да скапват магиите на самодоволството и самозатварянето?

- Това са други вълшебства и в случай че питате мене, въобще не са вълшебства, ами са си дяволии и приспособленчество.

- Да чакаме ли в скоро време нова книга на Николай Милчев?

- Ако е живот и здраве, ще има и трета книга, работното ѝ заглавие към този момент е „ Съчинения по природа “.

- Изберете един роман от последната Ви книга, в случай че може, с цел да зарадваме читателите на Фрог нюз.

РАЗТУРЯЙ, ЗЛАТО МОМЕ, МАГИИТЕ

Като почнеха да пият нашите мъжки змейове в понеделник, в сряда следобяд бръснарят от Тетевен идваше да ги бръсне, както са по масите в кръчмата. Вземаше им главите от ракията, както се споделя, и ги бръснеше във въздуха. Главите и брадите на пиещите висят във въздуха, а той ги бръсне. От неволното клюмване обаче по бузите им оставаха петна от брада и след това всички се майтапеха, че имали туфи по бузите си и можели да крият там червилото на непознати булки.
Голямо пиянство падаше. Ракията в юзовете изчезваше, като че ли стъклените шишенца бяха пукнати и никой не броеше ни юзове, ни ракии, ни публични строеве, ни пари в джобове и банки.
Кръчмарят викаше нарочни музиканти. В кръчмата пееше Кольо Княза.
Как пееше Кольо Княза съм разказвал към този момент. Той беше брат на баба, обущар, серкмеджия и ухажор и като запееше, кръчмата почваше да се върти като грамофонна плоча – и маси, и столове, и тезгях, всичко се върти. Пее Княза, а останалите жадни същества му ставаха и братя, и обожатели, и крепостни селяни, в случай че обичате.
Музикантите, които кръчмарят викаше за тези седмични ракиени олимпиади, бяха от Торос – едно село на двайсетина километра от Гложене надолу по Вита, под Боаза. Викаше тъкмо тях за музика, тъй като с изключение на с пръстите си, тези музикални зверове свиреха и с носовете си. Подушваха от 100 километра кой каква болежка има и му свиреха за нея. Ако си болен от обич – любовни свирни, в случай че ти се е зачернил животът – разплакани музики, а в случай че ти се живее постепенно – свиреха бавно.
Подушваха тези тороски свирджии кой какво желае и с една цигулка, кларинет и барабан правеха по този начин, че кръчмата ту да умира, ту да се съживява. И да ви кажа почтено, с изключение на всичко друго имаха и доста дълги носове – едни такива огромни и дълги.
Ако съм човек на място, ще призная, че в гложенската механа играеха и ножове и пищови. Имаше и такива работи, само че аз ще си премълча за тези хладни и огнестрелни прекарвания. Ще загатна единствено две – да не е без никак.
Скараха се за жена двама титани на ракията – Лачко Лисицата и Петьо Памука. Скараха се по този начин, че Памука намушка десетина пъти Лисицата с дребна чикийка. От Лисицата вместо ракия взеха да излизат мехури – розови кървави мехури, и когато всички мислеха, че Лисицата ще си подвие опашката към парадайса, той както баладично лежеше и пъшкаше, изиска да пуши. Изпуши две цигари и оздравя. Оздравя и плака за погрешната си обич, поради която получи пробождания с дребна чикийка по тялото.
Вторият случай беше с пищов. Горският на селото беше огромен стрелец и като се напиеше, искаше да гърми по цигари в устата на присъстващите в кръчмата юнаци:
– Ти на мене религия имаш ли ми? А кажи ми де! Имаш ли ми ти на мене религия? – питаше горският някой обезверен от живота тютюнджия.
– Как да ти нямам? – отговаряше наказаният на гибел и слагаше в устата си цигара, като че ли си слагаше въжето.
Прааас! – В стаята плъзваше аромат на барут и цигарата хвръкваше, счупена на две. Праас! – Още един патрон в тавана – за всеки случай и за келешлък.
И на горския сърцето му идваше на място.
Само ще загатна, че от устата на нашия наказан капеше и кръвчица, но това е нищо работа, подробност.
Пиенето на ракия почваше в понеделник, бръсненето се организираше в сряда, в четвъртък идваше музиката от Торос, ножовете и пищовите нормално се случваха в петък, а в събота свършваше мезето.
Това мезе постоянно свършваше в събота и ставаше ужасно. Да изпиеш толкоз ракия, да изядеш толкоз зеления за салата, да си подлагаш толкоз сланина и най-после всичкото това богатство да изчезне. Ракията в Гложене в никакъв случай не свършва – тя е като кръговрата в природата. Хората си варят по два-три тона сливова за свои потребности и ракията просто няма по какъв начин да свърши. Но виж, зеленията за салата и сланината за мезе се изгубваха по някое време на този четирийсет и два градусов маратон за жадни мъже.
Ще попитате по кое време спяха тия хора? Те не спяха в никакъв случай, не бяха спали откогато се бяха родили, та до ракия ли ще заспят?
Свършваше салатата и кръчмарят се хващаше за косата. Не за косата на главата, както си мислите, а за косата, която виси в сайванта и служи за косене на трева и люцерна. И тъй като работата беше на живот и гибел с тая салата, той бързо, със размах в кръста, обезверено и съвсем в безсъзнание правеше няколко откоса в люцерната, която растеше в задния двор. Събираше я в кръчмарската си престилка и по-късно пълнеше чиниите с люцерна. В задимената механа новородената салата имаше тъмнозелен цвят, само че кой ти гледа зелени цветове при тая очебийно жълта ракия?
Нашите герои след няколко часа се подуваха от люцерната, коремите им отскачаха напред и се заобляха, само че го отдаваха на неспането, неприятния въздух и влажния планински климат.
Ако някоя крава в селото, не дай си боже, се напасеше крепко с люцерна и се подуеше, викаха ветеринарния фелдшер, той я дупчеше по корема с едно шило и работата се оправяше. Но тъй като ветеринарният беше трезвеник, никой в кръчмата не се сещаше за него и работата се разминаваше от единствено себе си и от благополучие, и от обич към живота.
Когато обаче свършеше сланината за мезе, нещата добиваха пагубни размери. Да свърши гложенската сланина е все едно да свършат слънцето и въздухът за всяко живо създание, все едно да свърши животът на благата ни планета.
Тази сланина е налагана със сняг, транспарантна, мека, памукова, блажничка, с малко кожичка, оваляна в стрити билки, с доста червен пипер, опушена с орехови черупки и безусловно увита във вестник, пристегната с връв и увисена в мрачно мазе.
Тя се реже по специфичен метод – фино, постепенно, встрани, с изплезен език и с леко погрешно ножче.
Направих това изложение, тъй като сланината свърши и кръчмарят – дано му споменем името – Палигоря, трябваше немедленно да достави на пиещите от една седмица тъкмо такава незабравима сланина.
Палигоря, на който му се беше запалила главата, тича по всички страни, а сланина няма и няма. Свършила в цялото село и в Тетевен, и в Рибарица свършила. Няма и на връх Вежен, дори и на Луната няма.
Музиката от Торос е заспала и свири единствено във тип на хъркане. Княза гледа с бялото на очите си, потропва юзчето със сливовата ту в челото си, ту в масата. Другите водовъртежи на ракията са настръхнали и ръмжат и Палигоря схваща, че е настъпил кулминационният миг на пиесата.
Сеща се нещо, изтичва в несвяст до една загадка стаичка, отваря една ракла, останала от старите времена и от Присъствието, рови се, рови се в нея и най-после вади един турски фес. Вади от раклата този избелял, изтънял и просветнал от годините фес и тича в кръчмата. Тайно зад тезгяха преглежда феса, вижда, че не е баш червен, а розов, че е мазничък около ушите, вижда му се тъничък и лееко-леко, с изплезен език почва да го реже на фино, както се реже сланина. Докато реже, въпреки всичко си мисли – ами в случай че някой каже, че е жилава?
След малко юзчето на Княза се дрънва за наздраве в други юзчета, чува се „ да живейш, бай Кольо “, някой примлясква с последната сланина и тъкмо тогава Княза запява: „ Разтуряй, Злато моме, магиите... “
Ех, каква ария е тая:

Разтуряй, Злато моме, магиите,
и твоите, Злато моме, и моите...
Хляб си нося, Злато моме, гладен вървя!
Вода цопам, Злато моме, жаден вървя!

Разтуряй ги тия вълшебства, но като не можеш? А и като не искаш...
От такова пеене всичко живо стартира да плаче, само че и отива да поживее за малко на небето, до момента в който трае песента.

Интервю на Красен Бучков