Майсторът на илюстрациите и един от хората, оформили облика на

Майсторът на илюстрациите и един от хората, оформили образа на жанровата литература в България, Петър Станимиров е прочут с работата си по комиксите „ Дъга “, кориците на множеството книги на Стивън Кинг и Дийн Кунц, както и редица книги-игри.
След няколко десетилетия, отдадени на илюстрацията, именитият художник разгласява своята първа приказно-страшна повест за възрастни, въодушевена от българския фолклор.

Илюстрованото издание „ Денят, в който мама отиде на небето “ е към този момент на пазара и съставлява смайваща комбинация сред мрак и светлина, приказка за самовили, демони и две деца, зaчeнaти в грях, които би трябвало да оцелеят все пак.
Това е историята на Ичо и Раца. Сами и видимо беззащитни, лутащи се в пущинака, те са принудени да бягат от личния си безмилостен татко – яростен, безсърдечен, жаден за кръв и зависим на античен дявол, обсебил душата му. А майка им Славута е cвръхecтecтвeнo cъздaниe, кoeтo cъщecтвувa мeжду тoзи и oнзи cвят. И единствено нейната светлина може да се изправи против безконечния мрак.

Вдъновена от славянската митология и родния фолклор, наситена със старобългарски думи и митове, тази повест е забележителна приказка за възрастни, а стилните черно-бели илюстрации построяват един магичен и фрапантен свят, в който всичко е допустимо.

Странна комбинация сред тъмната страна на Нийл Геймън и славянски Стивън Кинг, „ Денят, в който мама отиде на небето “ придвижва читателя на това митично място сред Небето и Земята.



Откъс от „ Денят, в който мама отиде на небето “ от Петър Станимиров 

НАЧАЛО

Конят беше добросърдечен, гламав и разсеян. Не знаеше, че е кон. Наясно беше единствено, че е част от нещо по-голямо, което постоянно теглеше. Знаеше, че тревата се яде, а водата се пие, само че ползите му стигаха дотук.
Сега обаче слънцето го напичаше и той малко по малко запристъпва със спънатите си предни крайници към близката сенчеста горичка. Понякога забравяше за въжето сред глезените си и правеше по няколко смешни подскока, само че след това отново тръгваше да ситни.

Всъщност бездушната половинка, с която през деня бяха едно, представляваше каручка, покрита с чергило – по някои краища им споделят фургони, но стопанката ѝ викаше лагер. Но тя наричаше и коня Катър, въпреки в него да нямаше и грам магарешка семка.
След цяла безкрайност дребни стъпчици слънцето спря да напича Катър и той с признателност провеси глава към рядката тревица сред дърветата, под които се озова. Катунът му така и си остана на припек.

ЧАСТ ПЪРВА
ИСТОРИЯТА НА СЛАВУТА

1.
Стопанката.
Наричаха я Славута, от време на време единствено Вута, и беше чергарка. Обикаляше по селата – баеше, знахарстваше, гадаеше, лееше патрон, само че хората я търсеха най-много поради вълшебните ѝ ръце на чакръкчийка.
Дарбите ѝ ги притесняваха и зад тила ѝ я назоваха магьосница, само че рано или късно постоянно опираха до нея. Тя също гледаше да се държи по-надалечко, тъй като знаеше всичко за индивидите и то не всеки път ѝ харесваше. Случваше се от пророкуването ѝ да се озлобят, забравяха сторените им добрини и душите им почерняваха от проклетия.
2.
Славута беше едра жена. Всичко в нея бе някак си по-голямо. Очите, устата, гърдите, задникът. Изобщо, хващаше окото. А пък множеството очи, изключително мъжките, напряко се залепяха за нея. Но тя беше сербез и пресичаше всевъзможни щения от корен, още преди първия намек за каквото и да е.
Занаята беше наследила от баба си – не ѝ знаеше името, наричаше я просто „ Стара мале “ – и татко си Муто, за нея единствено „ тато “.

В началото тримата с Вута живееха в малко, спретнато къще в края на родното ѝ село. Майка си тя не помнеше, беше умряла при раждането ѝ. Въпреки туй имаше спомен за нея. Не беше сигурна сън ли е било, само че когато навърши дванайсет, снощи ѝ се яви светлина и необичайно прочут и благ глас я увери, че приказва с майка си. Чак до сутринта Славута, шашардисана, слушаше и попиваше всяка дума.

След тази преживелица спа три дни и три нощи, а когато се разсъни, към този момент беше друга. Безброй нови неща ѝ пълнеха главата и тя побъркваше всички с най-неочаквани питания. Че беше изменена, разбра незабавно, тъй като и Стара мале, и тато ѝ споделиха, че приказва с гласа на майка си. Знаеше всяка билка какво лекува, в случай че да не беше виждала множеството от тях, та баба ѝ трябваше да я научи да ги разпознава.

Когато викаха остарялата при заболели, към този момент ходеше с нея и постоянно разпознаваше заболяването и знаеше по какъв начин да я излекуват. За да разбере от какво страда някой, стигаше да се вгледа в очите му. По гънките на дланта узнаваше що за човек седи пред нея. Хората започнаха да се боят, тъй като им споделяше какво ще им се случи и в никакъв случай не грешеше.
Тато ѝ Муто, фамозен чакръкчия, я научи на кокалите и мускулите – по какъв начин са свързани, по какъв начин да ги намества и да ги оправя. Той ѝ сподели по какъв начин да гадае на карти, фасул и кокалчета. Като видя какъв брой му е схватливо момичето, и към този момент си представяше славата и париците, които ще се излеят върху им.

И друго откри Вута – тато ѝ и Стара мале по този начин и не го узнаха. Ръцете ѝ умееха да лекуват, стига единствено да ги допреше до болното място.
След година стана по-търсена и известна и от баба си, и от татко си. Стара мале грееше, удовлетворена и щастлива – предала беше знанията си на кадърното дете, нея към този момент никой не я търсеше и по през целия ден седеше на припек, отнесена в някакви свои си мисли...
Една заран Стара мале повика Вута с пръст и ѝ прошепна:
– Азе съм също Славута, на мене си кръстната.
После целуна челото и ръцете ѝ и задрема, а девойката стоеше коленичила пред нея и, дружно с името, върху ѝ напряко се срути голям товар от нови, неспоменавани тежки истини, та дълго време краката ѝ отказваха да я изправят.
Когато най-сетне Славута съумя да се закрепи права, Стара мале промърмори насън:
– Туй беше, чадо...
Вута доста плака.
Странно, на другата заран тялото на остарялата жена бе изчезнало, само че по този начин и никой не попита за нея.