Картината Викът“ на Едвард Мунк е може би една от

Картината „ Викът “ на Едвард Мунк е може би една от най-ценните в творчеството му. Доказателство за това изказване е и цената от 119 милиона $, когато се продава на търг в Ню Йорк. Мунк постоянно е питан за какво героят в тази картина крещи, а отговорът е: „ Изгубил си е чантичката “. Като един от огромните художници на Норвегия, Едвард не може да се похвали с хубав и нехаен живот. Детството му е изпълнено с чести боледувания.

Щом Едвард можел да се изправи на крайници, в съзнанието му нахлувало и тягостното чувство за психологичните болести в фамилията и непрекъснатият боязън, че може да са наследствени. Осъзнавайки, че не му остава доста време и душата ще се изгуби в непрекъснато дебнещата подла болест, художникът избира да живее нехайно като доста други бохеми. Този метод на живот съумява да го запознае с нихилиста Ханс Йегер.

Като публицист, мъдрец и анархист, Йегер дава съвет на своя другар да стартира да рисува своята душа, изполвайки всички страсти и психологични прекарвания. Предложението по-късно дава на света един друг и автентичен жанр в изобразителното изкуство. Творчеството му стартира да се вижда и художникът стартира да пътува в търсене на ентусиазъм. В Париж укрепва знанията си благодарение на Пол Гоген, Винсънт ван Гог и Анри дьо Тулуз-Лотрек.

Там схваща повече за магията на цветовете и наученото доста скоро се появява на платното. Едвард рисува цялостен живот, това занимание се появява като единственото занятие през дългите дни на боледуване. За жал майка му умира през 1868 година от Туберколоза, години по-късно и сестра му е повалена от подлата болест. Едвард остава само в грижите на татко си и вуйна си Карън. Рисуването като избавителен пояс постоянно се подсилвало с приказки за призраци, които постоянно бащата разказвал преди лягане.

Снимка: By Nasjonalbiblioteket – Flickr: Portrett av Edvard Munch, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=62541563

Очевидно Едгар Алън По не е най-хубавия публицист за вечерна приказка, както можем да видим по-късно в тъмното творчество на Мунк. Бъдещият художник постоянно ще споделя, че семената на лудостта са посяти точно от татко му. Като вдовец, той в никакъв случай не намерил вярната форма за образование и благодарение на страха съумял да подлуди освен Едвард, само че и двете му сестри. Лаура е диагностицирана в доста ранна възраст, до момента в който Андреа се омъжва и умира единствено няколко месеца след сватбата.

Като един от последните естествени хора, Едвард декларира, че е получил като завещание двата най-опасни човешки съперника – потреблението и лудостта. През 1879 година Едвард ще се опита да откри своето самопризнание в точните науки. Макар и да се оправя добре, честото боледуване не му разрешава да продължи да следва. Насочването към изкуството се счита за срам, само че самият той декларира, че ще се опита да изясни живота и личното си значение. В началото на креативните си години опитва с доста стилове, в това число реализъм и импресионизъм, някои от първите му картини постоянно припомнят за творчеството на Мане.

Често получава рецензии, само че когато идва време да се раздели с останките на семейството, художникът открива Йегер, който постоянно споделя, че „ пристрастеността да се унищожава е и изобретателна пристрастеност “. Присъстват и други по-тежки съждения като самоубийството като форма на независимост. През 1889 година Едвард схваща, че татко му Крисчън Мунк е умрял. Единственото завещание, което оставя, са големи задължения. Художникът се пробва да откри спонсори, с които да почисти фамилното име, а в това време в съзнанието се прокрадва идната порция от тъмни мисли. В дневника си художникът ще напише:
„ Живея с мъртвите – майка ми, сестра ми, дядо ми, татко ми… Самоубийс се и всичко свършва. Защо да пребивавам? “

Различният метод и безкрайните опити водят до картини без аналог. През 1891 година рисува картината „ Меланхолия “. Следващата година е поканен от Адълстийн Норман и Съюза на Берлинските художници да направи галерия. Това е първата в галерия единствено на един художник. Очаквано, светът още не може да разбере тъмната природа на художника и единствено след две седмици изложбата е затворена. След още доста опити да се наложи в изкуството, Едвард продължава да се радва на смесените усеща.

Снимка: By Edvard Munch – The Athenaeum: pic, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=38660898

Едва след появяването на „ Писъкът “ – любопитен факт е, че има две пастелни рисунки, както и две картини – публиката стартира да обръща по-сериозно внимание. Изведнъж мнозина виждат безпокойството на модерния човек. За раждането на тази картина, художникът споделя следното:

„ Разхождах се по пътя с двама другари, когато слънцето залезе; внезапно небето стана алено като кръв. Спрях и се облегнах на ограда, усещах се извънредно изтощен. Езиците на огън и кръв се разгъваха по черния фьорд. Приятелите ми продължиха да вървят, до момента в който аз се бавих зад тях, треперейки от боязън. Тогава чух големия, безконечен зов на природата. “

Много по-късно ще опише, че виоковете са били в самия него и тъкмо в тези години е бил на ръба на лудостта, танцувайки по студения бръснач сред лудостта и нормалността. Битката е била извънредно жестока и когато завършва и стартират да се броят жертвите, художникът осъзнава, че ще се раздели с възприятието да обича още веднъж. Макар и в идващите години да бележи прогрес и критиците да се стремят да се изричат доста по-ласково за Едвард, животът не става по-добър.

През 1908 година той декларира, че към този момент е на ръба на лудостта и може да я гледа непосредствено в очите. Започва да халюцинира, съумява да влезе в клиника и се подлага непринудено на диета и електрошокова терапия за прогонване на всички демони от съзнанието си. Изкарва 8 месеца и се завръща назад в Норвегия през идната година. Творбите му стават по-цветни и оптимистични. Публиката в родния му град Осло го посреща топло, а музеите към този момент са подготвени да закупуват негови картини. През 1912 година прави галерия в Ню Йорк.

Снимка: By Anders Beer Wilse – Galleri Nor Tilvekstnummer: NF.WA 03299 Internnr: NBR9407:02362, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9037642

Краткото време на стабилизиране е прекъсното от Първата Световна война. Художникът признава, че всички негови другари са германци, само че за жал обича Франция. Докато търси верния избор и страната, която да заеме, норвежецът се разболява от испански грип. Заболяването е тежко, само че съумява да се пребори с него. В последните си години се отдалечава от всички и единствените посетители в дома му са жените-модели, които постоянно рисува голи. Излиза отвън дома си, с цел да рисува пейзажи, само че доста по-рядко.

С експлоадирането на Втората Световна война се разделя с 82 от своите произведения. Нацистите взимат огромна част от тях, Адолф Хитлер декларира, че това творчество може да се изпрати назад в пещерата, където е сложено неговото начало. Мунк умира на 23 януари 1944 година единствено месец откакто отпразнува своя 80-и рожден ден. Никога не се обвързва, въпреки и да се е опитвал. И до през днешния ден „ Писъкът “ се води 4-тата най-скъпа картина в историята на изкуството, продава на на търг.

Конфискуваните картини от нацистите са изкупени назад от норвежците и съумяват да се завърнат назад в страната по един или различен метод. Едвард Мунк до последно изпитва подозрения, най-много за опитът на неговите фенове да схванат какво в действителност е сътворил. Животът му минава в подозрения, от време на време самотност и търсене на истина, за която и до през днешния ден не можем да бъдем сигурни, че е съумял да откри. На финалът можем да се чудим дали „ Писъкът “ е продължавал да отеква или е заглушен изморено, както постоянно се случва.

Заглавна фотография: By Edvard Munch – National Gallery of Norway, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=69541493