Измамена Младост Прошка Сън Спомен Зад стените на голямата къща

Измамена
Младост
Прошка
Сън
Спомен
Зад стените на огромната къща
ТАЙНА

Така се прости с живота и околните си Петя Дубарова. Момичето с ранeна душа, с плитките и стиховете, които капят като сълзи. В тъмната студена нощ на 3-ти против 4-ти декември 1979 година, Петя избира да прегърне мрака, вечно. На 17 години е. Стиховете й ще станат песни, геният й ще огрява сцените, на които думите написани от нея ще живеят. За живота, тъгата, душите и хората ~ с думите на Петя Дубарова, която си потегли от нас преди 36 години.

МОИ ЧАСОВЕ
Една звезда – светлинна и далечна,
отчупи се и блъсна се в безкрая,
погреба я морето сиво млечно
и вятър се опита да излае.

Една вълна, изваяна от мрака,
обиди се за нещо на прибоя,
отиде си, остави го да чака,
разяждан самичък от самотата своя.

Една луна – простряна длан от злато –
пречупва контури в тъмите,
мътнее като посивяло лято
и глъхнат кратери в плътта и скрити.

В такива часове на наслада своя
във амфора старинна се трансформирам,
тъй като вятъра, луната-длан, прибоя
във своята дълбочина гълтам.

Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи благополучие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо... Как си представям страданието - неонова светлина, две неизмеримо красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква добрина, молба, самопризнание в тях, от неона наподобяват черни, а може би са кафяви, сини - не! Тъжно единодушие, не примирие, а единодушие с към този момент изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдалчество. Аз съм виждала страданието. То е било напълно покрай мен - на прилежащата маса. И по какъв начин съм го пожелавала единствено!

Нищожно нещо е индивидът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, основава нещо, само че постоянно в границите на своето просто човешко съществувание - него той не може да надвиши. Виж, в случай че всеки човек беше по едно слънце, по една планета?! Не зная за какво, постоянно съм била изключително щастлива. Презирам тези, на които им би трябвало съответен мотив, с цел да бъдат щастливи - или да се влюбят, или да реализират нещо! Понякога щастието ми е било толкоз мъчително, едвам съм се преборвала с него, с цел да оцелея, с цел да не изнемогна от подлудяващата му мощ.

Спрях до огледалото на втория етаж, извадих жълт гребен и постепенно и безмълвно се заресах. Беше ужасно. Дъхът на този студен кулоар, извитите стълби, даже и това голо огледало, в което се оглеждах преди - плаха, тънкокрака, с плитка на върха на главата, която кой знае за какво не ми тежеше, всичко бълваше него - изрично, категорично, невъобразимо - решех се аз и си мислех - за какво го няма в този момент да ми се порадва - какъв брой съм пораснала и по какъв начин хубаво се усмихвам.

Не желая да пребивавам в заслепление. Всичко е по този начин опорочено, някъде от вътрешната страна, от дълбокото на живота лъха нещо гнило. Но желая да имам вяра, че има и почтени хора, хора чисти и невероятни...

НА ПЕТНАДЕСЕТГОДИШНИТЕ
Аз съм гъвкава, млада, петнайсетгодишна,
аз съм толкоз млада за пръв път до през днешния ден,
несравнима съм с цвят на напъпила вишна.
Нямам плашливост и благост, и сладостен финес.

Нося тъмния сексапил на алена лъвица,
цяла в обилния безпорядък на джунгли и дни,
а съм в действителност и морска, и в мойте зеници
властно подвига морето зелени стени.

Нося синята кръв на жена индианка,
с гневна мощ в мен ври Оцеолова власт.
Вижте, вижте сърцето на моята сянка -
многосърца, стоцветна, друга съм аз,

а съм единствено една - и за пръв път съм млада,
като сграбчена в момент от дървото сълза,
като пламък, изригнал от девствена клада,
като лумнала бързо нагоре лоза.

Ще раста, ще натрупам във себе си дните
и живота във сложния негов синтез,
но своята мощ петнайсетгодишна
ще запазя такава, каквато е през днешния ден.

НЕВИННА КАТО ДЕТСКО СВОЕВОЛИЕ...
На татко ми
Невинна като детско безчинство,
аз прибирам се от своето надалеч.
Едно алено кръшно главоболие
залива мойта топла синя вечер.

То кара ме чемширена, бръшлянена
да падна във нозете на стиха ми.
Приемат ме мечтана, само че неканена
извивките на живите му гами.

И усещам ли се сам-сама и ничия,
подмамена от мимолетна популярност,
ранена от студени безразличия,
той властно, безмълвно ме избавя.

Сърцето ми задърпва свойте корени,
изострят се и скулите ми меки,
със крачки, от отмалялост необорени,
аз потеглям по брадясали пътеки.

По гъвкавите релси на ръцете ми
той пуска свойте влакове червени,
а някъде на топло зад очите ми
узряват като гроздове вселени.

Вземете ги! Побързайте! Как хубаво
е с моите загадъчни вселени.
Изпийте със очите си вселените,
родени от стиха ми и от мене!

Защото като кръшно главоболие
минава мойта топла синя вечер.
Невинна, като детско безчинство,
аз потеглям отново към своето надалеч!

Снимка ~ burgas.bg