Премиера на „Начо On My Mind“ от Антон Баев на 17/06/18 ч.
Издателство „ Коала прес “ кани на премиера на книгата „ Начо on my mind “ – документални мемоари от изявленията с една от най-забележителните сплотяващи фигури в българската просвета от втората половина на ХХ век Атанас Кръстев – Начо Културата.
Изданието се посвещава на 100-годишнината от рождението на „ Кмета на Стария Пловдив “, както приживе журналистът Методи Танев назовава Атанас Кръстев, въпреки резерватът в никакъв случай да не е бил със статут на кметство, камо ли на община.
В книгата „ оживяват “ скъпи за българската просвета създатели – художници, писатели, артисти, музиканти, вмъкнати в своето време с достоверността на речта и загатна на самия Начо Културата
Модератор Амелия Гешева. Със специфичното присъединяване на актрисата Йоана Буковска и скулптора Вежди Рашидов.
Книгата е спечелила Награда „ Пловдив “ в категория „ Журналистика в областта на културата “ за 2022 година
17 юни, петък / 18 часа
Културен център на Радио Пловдив, Студио 1
(Пловдив, улица Дондуков-Корсаков 2)
Заповядайте!
Начо ще се радва да ви събере!
Интро
Преди месец попитах племенника му по кое време умря Начо[1]. Не за датата – нея я знам, – за годината. Иван сподели, че този ноември ще станат две години без Начо. Не повярвах. Имах възприятието, че Начо го няма най-малко от десетина години.
За човек, който работи във ежедневник, времето не просто лети, то излита. А времето на Начо си стоеше все там – на върха на Трихълмието. За първи път изпитах възприятието, че моето – че нашето време – си отива, а неговото е спряло като стрелка на негоден часовник.
Тогава разбрах, че моят вътрешен часовник има нужда от сходна стрелка. Вечна
стрелка. Извадих батерията и стопирах часовника…
През септември 97-а за първи път изпитах нужда от реституция. Усетих изведнъж – като лъх от невидимо крило – да минава през мен оня извънреден свят на майстора реставратор. Ужасяваше ме скоростта, с която самосвалите на съвремието изсипваха ремаркетата с пясък върху към момента живите пловдивски торсове. Това не беше опит за предпазване, то бе ликвидиране без съд и присъда.
Знаех, че не мога да го спра. Но желаех да се опълчва. Разбира се, оръжията на един писар са прекомерно скромни. Понякога напряко смешни и ненужни. И въпреки всичко. Въпреки това. Все още.
Смисълът на един живот не може да бъде покрит.
С моя другар Красимир Димовски ходехме у Начо в ранния следобяд. Срещите ни продължиха няколко седмици. Обитателят на „ Червеното пони “ вадеше бутилката уиски, а аз – касетофона. Начо, дано го кажа, се притесняваше от записващата техника. Подушваше я, по този начин както откритите хора надушват клеветник. Съмняваше се в записа, не в казаното. Отпиваше от уискито и самичък се чудеше по какъв начин ни е уйдисал на акъла да споделя.
Тия мемоари са плод на съпротивата ни против самосвалите на времето.
6 май 2005 година
***
И в този момент още слушам тоя муден, изтощен смях.
Начо отпива от уискито, а кубчето лед от дълго време се е стопило. Само чашата е изпотена извън. Сигурно по този начин се потят и ангелите, когато изискат от свети Петър ключа за парадайса. Ама Петър, нали е светия, не го дава току-тъй. Хеле пък на някакви си новоназначени ангели.
А какво стана след това ли?
Ами Начо отлетя и нали си е ангел по рождение, получи ключа от свети Петър, и в този момент не пуска никой да припари с неприятни намерения в парадайса. Знам, че му е мъчително, като гледа какво става с неговата пловдивска невеста – Стария град.
И когато завали над града, знам, че това са сълзите на Начо.
_______________________________
[1] Атанас Кръстев (Начо Културата) е роден на 17.09.1922 г. в Асеновград. Почива в Пловдив на 25.11.2003. Този ръкопис, достоверни мемоари от изявленията с Начо Културата, излизали във в. „ Марица “ през 1997 година, е в памет на 100-годишнината на „ Кмета на Стария Пловдив “, както го назовава приживе журналистът Методи Танев.
Изданието се посвещава на 100-годишнината от рождението на „ Кмета на Стария Пловдив “, както приживе журналистът Методи Танев назовава Атанас Кръстев, въпреки резерватът в никакъв случай да не е бил със статут на кметство, камо ли на община.
В книгата „ оживяват “ скъпи за българската просвета създатели – художници, писатели, артисти, музиканти, вмъкнати в своето време с достоверността на речта и загатна на самия Начо Културата
Модератор Амелия Гешева. Със специфичното присъединяване на актрисата Йоана Буковска и скулптора Вежди Рашидов.
Книгата е спечелила Награда „ Пловдив “ в категория „ Журналистика в областта на културата “ за 2022 година
17 юни, петък / 18 часа
Културен център на Радио Пловдив, Студио 1
(Пловдив, улица Дондуков-Корсаков 2)
Заповядайте!
Начо ще се радва да ви събере!
Интро
Преди месец попитах племенника му по кое време умря Начо[1]. Не за датата – нея я знам, – за годината. Иван сподели, че този ноември ще станат две години без Начо. Не повярвах. Имах възприятието, че Начо го няма най-малко от десетина години.
За човек, който работи във ежедневник, времето не просто лети, то излита. А времето на Начо си стоеше все там – на върха на Трихълмието. За първи път изпитах възприятието, че моето – че нашето време – си отива, а неговото е спряло като стрелка на негоден часовник.
Тогава разбрах, че моят вътрешен часовник има нужда от сходна стрелка. Вечна
стрелка. Извадих батерията и стопирах часовника…
През септември 97-а за първи път изпитах нужда от реституция. Усетих изведнъж – като лъх от невидимо крило – да минава през мен оня извънреден свят на майстора реставратор. Ужасяваше ме скоростта, с която самосвалите на съвремието изсипваха ремаркетата с пясък върху към момента живите пловдивски торсове. Това не беше опит за предпазване, то бе ликвидиране без съд и присъда.
Знаех, че не мога да го спра. Но желаех да се опълчва. Разбира се, оръжията на един писар са прекомерно скромни. Понякога напряко смешни и ненужни. И въпреки всичко. Въпреки това. Все още.
Смисълът на един живот не може да бъде покрит.
С моя другар Красимир Димовски ходехме у Начо в ранния следобяд. Срещите ни продължиха няколко седмици. Обитателят на „ Червеното пони “ вадеше бутилката уиски, а аз – касетофона. Начо, дано го кажа, се притесняваше от записващата техника. Подушваше я, по този начин както откритите хора надушват клеветник. Съмняваше се в записа, не в казаното. Отпиваше от уискито и самичък се чудеше по какъв начин ни е уйдисал на акъла да споделя.
Тия мемоари са плод на съпротивата ни против самосвалите на времето.
6 май 2005 година
***
И в този момент още слушам тоя муден, изтощен смях.
Начо отпива от уискито, а кубчето лед от дълго време се е стопило. Само чашата е изпотена извън. Сигурно по този начин се потят и ангелите, когато изискат от свети Петър ключа за парадайса. Ама Петър, нали е светия, не го дава току-тъй. Хеле пък на някакви си новоназначени ангели.
А какво стана след това ли?
Ами Начо отлетя и нали си е ангел по рождение, получи ключа от свети Петър, и в този момент не пуска никой да припари с неприятни намерения в парадайса. Знам, че му е мъчително, като гледа какво става с неговата пловдивска невеста – Стария град.
И когато завали над града, знам, че това са сълзите на Начо.
_______________________________
[1] Атанас Кръстев (Начо Културата) е роден на 17.09.1922 г. в Асеновград. Почива в Пловдив на 25.11.2003. Този ръкопис, достоверни мемоари от изявленията с Начо Културата, излизали във в. „ Марица “ през 1997 година, е в памет на 100-годишнината на „ Кмета на Стария Пловдив “, както го назовава приживе журналистът Методи Танев.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ