„Имаше едно време… — Един цар! — ще кажат веднага моите

„ Имаше едно време…
— Един цар! — ще кажат незабавно моите дребни читатели.
Не, деца, сбъркахте. Имаше едно време един пай дърво.

То не беше някое първокласно дърво, а елементарна цепеница от ония, които зиме поставят в печките и камините, с цел да отоплят стаите “.

Така стартира великата книга на Карло Колоди „ Приключенията на Пинокио “, която към този момент 137 години вълнува хората по целия свят. Накрая на историята, издяланото от цепеница, от бедния дъртак Джепето, дървено дребосъче Пинокио, за премия се трансформира в живо момче, с помощта на положителното си сърце. Приказката е поучителна, тъй като демонстрира по какъв начин положителните каузи и човешкият морал постоянно побеждават и могат да вдъхнат живот даже когато това ни се коства невероятно.

„ Имаше едно време едно малко момче, Христо, родено в крепко комунистическо семейство, възпитано в идеалите на марксизма-ленинизма, съзнателен пионер … “.

Така пък стартира историята на новото модерно българско дървено дребосъче Пинокио, назначено за „ десен “ политик от задкулисието и от непознатите на България ползи, което се пробва да постанова дневния ред в обществото ни към този момент няколко години, богато възнаградено с милиони грантове от презокеански фондации.

Подобно на героя на Карло Колоди, и Христо стартира с белите. Първата сама по себе си е задоволителна, с цел да бъде осъден „ юрист “ Иванов цели 10 пъти от адвокатската гилдия в която членува, а най-после, поради демонстрираното от него дебилно неуважение към разпоредбите, даже са отнети правата му. Втората обаче ще се помни по-дълго, тъй като чиновниците в министерство на правораздаването още сърбат попарата на подправените подписи на „ министъра “ Иванов, какъвто беше за малко, който самичък не знае по какъв начин и какви документи подписва, кой го подписва и дали десетките заповеди, издавани от негово име, в действителност са законни. Третата пакост – лъжите и доносите на към този момент привикналия с неистината Христо Иванов, клеветящи България пред Европа, накара носът му стремглаво да порасне, а момчето малко по малко стартира да се трансформира от жив човек, в същинска дървена кукла.

Дори и тогава, бащите му Костов и Прокопиев освен че не се отхвърлиха от него, само че продължиха с опитите си дефинитивно да го трансфорат в проклето чепато дърво. Кой, в случай че не Пинокио, бе подобаващ да бъде отпред на хибридния им партиен план „ Да(Й) България “, с който се надяваха да не престават да извиват ръцете на ръководещите, да прокарват личните си стопански и политически ползи, както и да получат индулгенция за незаконната приватизация, на която са знаци? Тук Христо сътвори четвъртата си пакост – унищожи дясното пространство, а на изборите събра толкоз гласове, едвам претендира за партийна дотация от страната, само че не и да вкара във властта двамата франкенщайновци, които го сътвориха.

Независимо от неуспеха, белѝте продължиха, доносите, сплетните, наглостта и менторския нрав на куклата на конци Христо Иванов – Пинокио, се трансфораха в негова запазена марка, а заемът на доверие от „ положителния “ олигарх Прокопиев и бащата на бандитската приватизация Иван Костов, даже беше повишен. За сметка на това, от малобройните му последователи, останаха единствено шепа изцяло вманиачени като него „ почитатели “, изявяващи се по фейсбук и отвреме-навреме спретващи по някой „ импровизиран “ митинг на жълтите павета – я за някоя „ гей-лесбо “ или „ зелена “ идея, я за следващата мантра „ правосъдна промяна “ и „ битка с корупцията “.

Последната пакост на дървеното дребосъче обаче има всички шансове да засенчи всички останали, а твърдата поддръжка на бащите му за нея, може да им погоди номер, какъвто надали са очаквали. Наглото обществено и изцяло манипулативно обвиняване от тяхна страна по отношение на българска компания в контрабанда, тайното среднощно лепене на подправени етикети и застрашаването с неистини, на хляба и работата на хиляди хора, изкараха на улицата същински протестиращи.

Страхът, че най-сетне някой ще потърси действително сметка за операциите му, накара Пинокио да доближи нови висоти в лъжите си, които се трансфораха в кални обиди по отношение на елементарните хора, търсещи правдивост. Шизофренното говорене стигна до там, на стената му в обществената мрежа да се толерира наричането на служащите на „ Булгартабак “ „ плебеи “, „ мишки “, „ салфетки “ и „ нещастници “. Ефектът обаче е противоположен, тъй като с обиди няма по какъв начин да изплашиш или откажеш хора, които търсят истината и правата си и които виждат що за стока си в действителност. Но това е обикновено за хора като Пинокио и сподвижниците му. Безсилни в разногласието, безсилни във обстоятелствата, само че същински виртуози в способността си да отхвърлят непознатото мнение, да се подиграват и да заблуждават.

Така че, изцяло разумно, историята за българския Пинокио е на път безславно да завърши. Защото, за разлика от своя баснословен и приветлив адаш, Христо Иванов надали има възможностите да се трансформира в обикновено момче, оставило след себе си добрина, морал и отговорност към орисите на сънародниците си. Напротив, хората сигурно ще го запомнят като елементарна цепеница, със събрани очи, дълъг лъжовен нос и разкривена от ненавист физиономия. Кукла на конци и недодялана дървена марионетка, излязла отдолу под ръцете на майсторите му Иво Прокопиев и Иван Костов. Проговорила за малко, само че разумно изгоряла в камината на историята.