Говорим за Васил Терзиев, а аз се сещам за Невена Крапчева
Евгений Михайлов
Тези дни " демократичните " анализатори постоянно повтарят: " Децата не би трябвало да дават отговор за прегрешенията на родителите си ". И това във връзка издигането от ППДБ за кмет на София на Васил Терзиев - дете, внук и племеник на генерали и полковници от комунистическата Държавна сиурност (ДС).
Бих се съгласил, само че...
В главата ми постоянно изскача облика на една слаба, късо подстригана, смугла жена с протрито сиво, пепитено палто, която постоянно беше в първата редица на митингите на Съюз на демократичните сили от края на 1989 година и 1990 година.
Репортерите на Българска национална телевизия (единствената по това време ТВ) постоянно илюстрираха облика й с определението, че на тези манифестации най-активни са софийските лумпени.
Тази, тогава 62 годишна жена, беше
Невена Крапчева
" Лумпенът " беше дъщерята на известния публицист и издател на в. " Зора " Данаил Крапчев, наказан и погубен от Народния съд.
" Народната власт " след 9. 9. 1944 беше лишил тази високообразована жена от професионална реализация и бъдеще, и я беше дамгосал с клеймото " щерка на зложелател на народа "!!!
Дядовците на милионера Васил Терзиев бяха предрешили и прекършили ориста на Невена Крапчева и на стотици хиляди като нея!
Но в този момент...!?
Сега... наследниците на доста такива дядовци са
" знаме на демокрацията ",
на Политическа партия и Демократична България, и желаят да командват живота на нашите деца и внуци.
Дали ще им го позволим???
Аз НЕ!
P.S. Прилагам публикация за и от Невена Крапчева.
“Спасителното очакване ” – в този момент повече от всеки път!
Милен Радев,
Като че ли напълно наскоро – а в действителност отмина повече от половин година – излезе сборникът “От първо лице ” с беседи и изявленията водени през годините от Виолета Радева с наши изтъкнати персони.
Ето че в този момент неуморната филоложка, философка, журналистка и публицистка ни изненадва с нова скъпа, просто неповторима книга: “Спасителното очакване ”. Става дума за алманах, в който тя с изследователска пристрастеност е разкрила, обработила и издала съвсем всичко писано от Невена Крапчева както и рецензии, рецензии и есета за нея.
Книгата приключва с трогателен послепис на самата съставителка Виолета Радева, с който тя извайва същински неръкотворен монумент на тази невероятна жена-мъченица, воин, очевидец от дълбините на аления мрак, спуснал се за десетилетия над България и неразсеял се до през днешния ден.
Физически, жестово и поведенчески починалата Невена Крапчева постоянно ми е напомняла фигурата на Надежда Манделщам. Както великата “нищенка-подруга ” на Осип Манделщам живееше десетилетия единствено с една цел – да измъкне от небитието, да запази личността и творчеството на поета, по този начин и Невена Крапчева като че ли разбираше своя цивилен и фамилен дълг в това да опази и съобщи на идващите генерации интелектуалния огън и порядъчността на своя свиреп погубен от шумците татко Данаил Крапчев.
Ще завърша с къс откъс от дългия, само че задъхано четящ се послепис. Смятам, че той е характерен за сполучливата композиция на непреходни мисли, заключения и поучения с най-актуално, злободневно съвсем звучене, която съставителката безспорно е търсила и успешно е постигнала:
“…Мъченица на комунистическия гнет. Но и човек, който е изживял живота си с достолепие и с мисъл, с паника не толкоз за себе си, що се касае за един по-висш блян – свободата и демократичните полезности.
Невена Крапчева беше уверена, че силовите способи, нападателните форми на политическо налагане и политическа кавга са доста неприятна характерност за демократичното схващане на един народ. Вярваше, обаче, че тези рецидиви последователно ще понижават и един ден ще изчезнат, тъй като не може и нашият народ да не узрее.
Какво ли би споделила през днешния ден за метода, по който през 2013 година Българска социалистическа партия извърши всъщност държавен прелом? За бруталността, с която ръководи днешната тройна коалиция?… ”
С позволение на съставителката обявявам тук едно есе на Невена Крапчева от в. „ Ново слово ”, 1 март 1994 година, бр. 50.
Излишно е да обръщам внимание какъв брой настоящо звучат изводите и вълненията на авторката тъкмо през днешния ден, когато отново на карта е безусловно оцеляването, цивилизационният избор на България. И какъв брой поразителен е финалът!
ПОЛИТИКАТА БЕШЕ НЕ ПРОГЕРМАНСКА, А ПРОБЪЛГАРСКА
Невена Крапчева
Убедена съм, че в случай че на парижката конференция за подписване на мирния контракт през 1946 година България беше представлявана от една почтена за националната ни идея делегация, възглавявана да вземем за пример от интернационално известния държавник-демократ Никола Мушанов и други видни политици и дипломати на преддеветосептемврийска България, то те биха се опрели за оневиняването ѝ пред страните-победителки точно на тези причини, от които е построена публикацията „ Фронт на Стара планина! ” на татко ми Данаил Крапчев и последвалата я обява „ Защо те не стопираха немската войска? ” Вместо това, изпратената там от отечественофронтовската власт делегация издигна унизителния лайтмотив „ Виновни сме, съдете ни! ”
Такова беше внушението на Москва, която лицемерно се представяше за благодетел и надали не избавител на страната ни от един допустимо най-неблагоприятен за нас кротичък контракт. Днес към този момент е добре известно, че руските дипломати не са си създали труда даже да ни извадят от групата на отговорните и победени съдружници на Германия. Нещо повече ― под натиска на Йосиф Сталин, който бързаше да обсеби под своя надмощие половин Европа, ние бяхме принудени да обявим така наречен Отечествена война, в която починаха 30 хиляди души (т.е. 10 пъти повече жертви, в сравнение с дадохме при несправедливите бомбардировки над нашите градове) под предлог, че по този начин ще облекчим нашата орис.
Азбучно предписание е: при отбрана в съда или на интернационалните конгреси би трябвало да се употребяват всички претекстове, несъмнено истинни, които да доведат до най-благоприятния излаз от тестването. Всяка друга страна освен би употребила, само че и оптимално подчертала изключителното за това време и за тези геополитически условия интернационално държание на България, която макар че подписа Тристранния пакт, не взе участие на нито един фронт във военните дейности, отхвърли да изпрати корпус на Източния фронт и резервира българското еврейство от депортация в унищожителните лагери. Обаче всяка страна, която е запазила пълноценния си суверенитет, независимостта на дейностите си и волята да отбрани националното си достолепие! А българското държавно управление през 45-та година нямаше сходна самостойна воля, защото представляваше стопроцентов проводник на руската агресия.
Защо тогава да се учудваме и възмущаваме с голямо историческо забавяне, задето българският президент Жельо Желев беше подложен на унижението да стачкува във Вашингтон, че България не бе зачетена при откриването на мемориала „ Холокост ” като спасителка на евреите!
Наистина през днешния ден водачите на Българска социалистическа партия са прекомерно чувствителни към накърняването на нашия интернационален имидж, когато се 28 касае за накърнени техни чисто партийни ползи. Но в същото време не престават настойчиво да поддържат мистификацията, че в България съществувал „ монархофашизъм ”, че цар Борис бил военнопрестъпник и че страната ни била доведена до следващата национална злополука заради присъединението ни към Пакта.
Може ли с цялостна историческа меродавност и обективност нашето присъединение към Тристранния пакт да бъде характеризирано като „ прогерманска политика ”?
Когато британският министър-председател Невил Чембърлейн и френският министър-председател Едуард Даладие подписаха Мюнхенското съглашение, с което се надяваха да обуздаят хитлеристката експанзия ― този акт не беше охарактеризиран като прогерманска политика.
Когато огромна част от членовете на американския Сенат и Конгрес (главно републиканци) се оповестиха за ненамесата на Съединени американски щати във Втората международна война ― това също не беше прогерманска политика.
Когато Молотов и Рибентроп подписаха съглашение и си поделиха Полша и Балтийските страни ― Йосиф Джугашвили-Сталин не беше разгласен за военнопрестъпник, симпатизант на нацизма и проводник на прогерманската политика.
Напротив, нашата комунистическа партия неприкрито триумфираше от този „ триумф ” на руската дипломация. Не, политиката на цар Борис и неговите държавни управления не беше прогерманска, а пробългарска, тъй като защитаваше националните ни ползи и се стремеше към реализиране на вековните ни народностни идеали.
За България беше въпрос на държавно оцеляване да не се опълчи на най-мощната по това време войска в Европа ― немската. Тази войска, която западните съдружници не съумяха да спрат на нито един фронт. От друга страна, Германия единствена ни оферираше промяна на убийствения Ньойски контракт, осакатил страната ни и откъснал от нея чисто български земи, с цел да ги даде в премия на западните и южните ни съседи.
В същия миг британското държавно управление и неговият дипломатически представител в София Рендел посрещаха със студено равнодушие и най-скромните ни искания за корекции на границите в наша изгода. Знам от татко ми, че той е имал сходен диалог с Рендел и се е натъкнал точно на подобен отвод.
Трябваше ли следователно България да пожертва, както това стана в Югославия, може би един милион от мъжкото ни население, или да се подложи на убийствения апетит, който последва в Гърция при нейната окупация, с цел да отбрани ползите на западните съдружници (Голямото и Малкото съглашение)?
И по какъв начин биха постъпили, в случай че бяха на мястото на цар Борис, тези наши настоящи леви политици, които издигат лозунга „ България над всичко ” и демагогски тъгуват за потиснатото българско население в Западна и Беломорска Македония? Щяха ли тези „ родолюбци ” да отхвърлен историческия късмет Македония да се върне 29 в рамките на Отечеството?! И щяха ли да поемат отговорността за същинска национална злополука, която се дефинира от три признака: заличаване на население, цялостна икономическа съсипия и загуба на национални територии. А дано не забравяме, че нашата страна си възвърна трайно Южна Добруджа вследствие на Крайовската конвенция от 1940 година.
За страдание, обаче, десетилетната комунистическа агитация съумя да нанесе действителни провали върху националното ни мислене и по тази причина през днешния ден даже добросъвестни историци към момента възпроизвеждат щампите на Коминтерна за националната злополука, за прогерманската политика и за монархофашизма на династията.
Затова прелестно ми беше, когато чух в изявление по малкия екран твърдият републиканец проф. Николай Генчев да признава, че политиката на цар Борис по време на Втората международна война се е отличавала с гъвкава дипломатичност и внимателна разумност, служещи на националните ни цели. Един от парадоксите на външната политика на Българска комунистическа партия беше, че търсейки икономическа поддръжка от Германска федерална република, тя се позоваваше на обичайно българо-германско другарство (самият Тодор Живков при първото си посещаване там употребява точно тази формула).
А през 30-те години България също по този начин се нуждаеше от натоварен търговски продан, тъй като огромните западни пазари бяха съвсем недостъпни за нея, само че от Германия тя получаваше цялата битова, административна и военна техника, която ѝ беше нужна (а освен „ кристал и детски играчки ”, както твърдеше нечестната комунистическа пропаганда). В Германия отиваше и огромна част от износа ни на храни (като вътрешният пазар беше презадоволен и изобилен) и точно този търговски продан докара до несъмнения икономически подем от оня интервал, приет от всички икономисти.
Германофил ли беше цар Борис, който безспорно направляваше нашата външна политика тогава? Наистина, той произхождаше от немска династия, само че беше обвързван родово и с британското кралско семейство, и с редица други ръководещи династии в Европа, почитан и скъп от тях, в това число и като уверен последовател на класическото парламентарно ръководство. Значителна част от неговите министри също гравитираха към западните демокрации и бяха известни с франкофилски и англофилски настроения. Но когато стартира огромната стихия, наречена Втора международна война, всички те подчиниха тези свои желания на висшото филство ― българофилството.
Беше ли все пак присъединението ни към Тристранния пакт и оповестената „ алегорична война ” (която беше фактически алегорична, а не ефикасна, като прилагателното алегорична въплъщаваше една интернационална политика, граничеща с абсолютния неутралитет) акт на ласкателство към Германия?
Можеше ли то да бъде предотвратено и избегнато? Нека историците отговорят на този въпрос. Но почтеният отговор на всеки справедлив сегашен анализатор може да бъде единствено един: това беше допустимо най-малката цена, която в онази трагична и съдбовна реалност България можеше да заплати, с цел да мине незасегнат българският транспортен съд сред Сцила и Харибда на международния прелом.
В мъчителните години след деветосептемврийския прелом не веднъж съм си задавала въпроса: за какво на България се падна толкоз тежка орис след края на войната?
Историческата ми разтуха беше: а единствено на България ли? Нямаше ли такава орис и Полша, поради която Англия разгласи война на Оста, а след това подари същата тази Полша на другия ѝ смъртен зложелател ― Съветска Русия. Нямаше ли Чехия, превърната в протекторат от Хитлер, също участта на страна под руски диктат. А Унгария, а Румъния, а Албания…
Това беше ориста на цяла Източна Европа, над която за половин век падна нощта на Сталиновия болшевизъм. То също беше непредотвратимо от тези дребни и безпомощни нации ― предрешено на Техеранската и Ялтенската конференция…
Така че не Тристранният пакт и прогерманската ни ориентировка е първородният грях, а окупацията ни от Червената войска на Съюз на съветските социалистически републики, на който не бяхме оповестили даже и „ алегорична война ”.
Но през днешния ден към този момент ще бъде в действителност наша виновност и фактически национално изменничество, в случай че не отхвърлим до дъно рецидивите на руския империализъм и не се стремим с всички сили и средства да се върнем още веднъж към огромното, цивилизовано и демократично европейско семейство.
в. „ Ново слово ”, 1 март 1994 година, бр. 50
Тези дни " демократичните " анализатори постоянно повтарят: " Децата не би трябвало да дават отговор за прегрешенията на родителите си ". И това във връзка издигането от ППДБ за кмет на София на Васил Терзиев - дете, внук и племеник на генерали и полковници от комунистическата Държавна сиурност (ДС).
Бих се съгласил, само че...
В главата ми постоянно изскача облика на една слаба, късо подстригана, смугла жена с протрито сиво, пепитено палто, която постоянно беше в първата редица на митингите на Съюз на демократичните сили от края на 1989 година и 1990 година.
Репортерите на Българска национална телевизия (единствената по това време ТВ) постоянно илюстрираха облика й с определението, че на тези манифестации най-активни са софийските лумпени.
Тази, тогава 62 годишна жена, беше
Невена Крапчева
" Лумпенът " беше дъщерята на известния публицист и издател на в. " Зора " Данаил Крапчев, наказан и погубен от Народния съд.
" Народната власт " след 9. 9. 1944 беше лишил тази високообразована жена от професионална реализация и бъдеще, и я беше дамгосал с клеймото " щерка на зложелател на народа "!!!
Дядовците на милионера Васил Терзиев бяха предрешили и прекършили ориста на Невена Крапчева и на стотици хиляди като нея!
Но в този момент...!?
Сега... наследниците на доста такива дядовци са
" знаме на демокрацията ",
на Политическа партия и Демократична България, и желаят да командват живота на нашите деца и внуци.
Дали ще им го позволим???
Аз НЕ!
P.S. Прилагам публикация за и от Невена Крапчева.
“Спасителното очакване ” – в този момент повече от всеки път!
Милен Радев,
Като че ли напълно наскоро – а в действителност отмина повече от половин година – излезе сборникът “От първо лице ” с беседи и изявленията водени през годините от Виолета Радева с наши изтъкнати персони.
Ето че в този момент неуморната филоложка, философка, журналистка и публицистка ни изненадва с нова скъпа, просто неповторима книга: “Спасителното очакване ”. Става дума за алманах, в който тя с изследователска пристрастеност е разкрила, обработила и издала съвсем всичко писано от Невена Крапчева както и рецензии, рецензии и есета за нея.
Книгата приключва с трогателен послепис на самата съставителка Виолета Радева, с който тя извайва същински неръкотворен монумент на тази невероятна жена-мъченица, воин, очевидец от дълбините на аления мрак, спуснал се за десетилетия над България и неразсеял се до през днешния ден.
Физически, жестово и поведенчески починалата Невена Крапчева постоянно ми е напомняла фигурата на Надежда Манделщам. Както великата “нищенка-подруга ” на Осип Манделщам живееше десетилетия единствено с една цел – да измъкне от небитието, да запази личността и творчеството на поета, по този начин и Невена Крапчева като че ли разбираше своя цивилен и фамилен дълг в това да опази и съобщи на идващите генерации интелектуалния огън и порядъчността на своя свиреп погубен от шумците татко Данаил Крапчев.
Ще завърша с къс откъс от дългия, само че задъхано четящ се послепис. Смятам, че той е характерен за сполучливата композиция на непреходни мисли, заключения и поучения с най-актуално, злободневно съвсем звучене, която съставителката безспорно е търсила и успешно е постигнала:
“…Мъченица на комунистическия гнет. Но и човек, който е изживял живота си с достолепие и с мисъл, с паника не толкоз за себе си, що се касае за един по-висш блян – свободата и демократичните полезности.
Невена Крапчева беше уверена, че силовите способи, нападателните форми на политическо налагане и политическа кавга са доста неприятна характерност за демократичното схващане на един народ. Вярваше, обаче, че тези рецидиви последователно ще понижават и един ден ще изчезнат, тъй като не може и нашият народ да не узрее.
Какво ли би споделила през днешния ден за метода, по който през 2013 година Българска социалистическа партия извърши всъщност държавен прелом? За бруталността, с която ръководи днешната тройна коалиция?… ”
С позволение на съставителката обявявам тук едно есе на Невена Крапчева от в. „ Ново слово ”, 1 март 1994 година, бр. 50.
Излишно е да обръщам внимание какъв брой настоящо звучат изводите и вълненията на авторката тъкмо през днешния ден, когато отново на карта е безусловно оцеляването, цивилизационният избор на България. И какъв брой поразителен е финалът!
ПОЛИТИКАТА БЕШЕ НЕ ПРОГЕРМАНСКА, А ПРОБЪЛГАРСКА
Невена Крапчева
Убедена съм, че в случай че на парижката конференция за подписване на мирния контракт през 1946 година България беше представлявана от една почтена за националната ни идея делегация, възглавявана да вземем за пример от интернационално известния държавник-демократ Никола Мушанов и други видни политици и дипломати на преддеветосептемврийска България, то те биха се опрели за оневиняването ѝ пред страните-победителки точно на тези причини, от които е построена публикацията „ Фронт на Стара планина! ” на татко ми Данаил Крапчев и последвалата я обява „ Защо те не стопираха немската войска? ” Вместо това, изпратената там от отечественофронтовската власт делегация издигна унизителния лайтмотив „ Виновни сме, съдете ни! ”
Такова беше внушението на Москва, която лицемерно се представяше за благодетел и надали не избавител на страната ни от един допустимо най-неблагоприятен за нас кротичък контракт. Днес към този момент е добре известно, че руските дипломати не са си създали труда даже да ни извадят от групата на отговорните и победени съдружници на Германия. Нещо повече ― под натиска на Йосиф Сталин, който бързаше да обсеби под своя надмощие половин Европа, ние бяхме принудени да обявим така наречен Отечествена война, в която починаха 30 хиляди души (т.е. 10 пъти повече жертви, в сравнение с дадохме при несправедливите бомбардировки над нашите градове) под предлог, че по този начин ще облекчим нашата орис.
Азбучно предписание е: при отбрана в съда или на интернационалните конгреси би трябвало да се употребяват всички претекстове, несъмнено истинни, които да доведат до най-благоприятния излаз от тестването. Всяка друга страна освен би употребила, само че и оптимално подчертала изключителното за това време и за тези геополитически условия интернационално държание на България, която макар че подписа Тристранния пакт, не взе участие на нито един фронт във военните дейности, отхвърли да изпрати корпус на Източния фронт и резервира българското еврейство от депортация в унищожителните лагери. Обаче всяка страна, която е запазила пълноценния си суверенитет, независимостта на дейностите си и волята да отбрани националното си достолепие! А българското държавно управление през 45-та година нямаше сходна самостойна воля, защото представляваше стопроцентов проводник на руската агресия.
Защо тогава да се учудваме и възмущаваме с голямо историческо забавяне, задето българският президент Жельо Желев беше подложен на унижението да стачкува във Вашингтон, че България не бе зачетена при откриването на мемориала „ Холокост ” като спасителка на евреите!
Наистина през днешния ден водачите на Българска социалистическа партия са прекомерно чувствителни към накърняването на нашия интернационален имидж, когато се 28 касае за накърнени техни чисто партийни ползи. Но в същото време не престават настойчиво да поддържат мистификацията, че в България съществувал „ монархофашизъм ”, че цар Борис бил военнопрестъпник и че страната ни била доведена до следващата национална злополука заради присъединението ни към Пакта.
Може ли с цялостна историческа меродавност и обективност нашето присъединение към Тристранния пакт да бъде характеризирано като „ прогерманска политика ”?
Когато британският министър-председател Невил Чембърлейн и френският министър-председател Едуард Даладие подписаха Мюнхенското съглашение, с което се надяваха да обуздаят хитлеристката експанзия ― този акт не беше охарактеризиран като прогерманска политика.
Когато огромна част от членовете на американския Сенат и Конгрес (главно републиканци) се оповестиха за ненамесата на Съединени американски щати във Втората международна война ― това също не беше прогерманска политика.
Когато Молотов и Рибентроп подписаха съглашение и си поделиха Полша и Балтийските страни ― Йосиф Джугашвили-Сталин не беше разгласен за военнопрестъпник, симпатизант на нацизма и проводник на прогерманската политика.
Напротив, нашата комунистическа партия неприкрито триумфираше от този „ триумф ” на руската дипломация. Не, политиката на цар Борис и неговите държавни управления не беше прогерманска, а пробългарска, тъй като защитаваше националните ни ползи и се стремеше към реализиране на вековните ни народностни идеали.
За България беше въпрос на държавно оцеляване да не се опълчи на най-мощната по това време войска в Европа ― немската. Тази войска, която западните съдружници не съумяха да спрат на нито един фронт. От друга страна, Германия единствена ни оферираше промяна на убийствения Ньойски контракт, осакатил страната ни и откъснал от нея чисто български земи, с цел да ги даде в премия на западните и южните ни съседи.
В същия миг британското държавно управление и неговият дипломатически представител в София Рендел посрещаха със студено равнодушие и най-скромните ни искания за корекции на границите в наша изгода. Знам от татко ми, че той е имал сходен диалог с Рендел и се е натъкнал точно на подобен отвод.
Трябваше ли следователно България да пожертва, както това стана в Югославия, може би един милион от мъжкото ни население, или да се подложи на убийствения апетит, който последва в Гърция при нейната окупация, с цел да отбрани ползите на западните съдружници (Голямото и Малкото съглашение)?
И по какъв начин биха постъпили, в случай че бяха на мястото на цар Борис, тези наши настоящи леви политици, които издигат лозунга „ България над всичко ” и демагогски тъгуват за потиснатото българско население в Западна и Беломорска Македония? Щяха ли тези „ родолюбци ” да отхвърлен историческия късмет Македония да се върне 29 в рамките на Отечеството?! И щяха ли да поемат отговорността за същинска национална злополука, която се дефинира от три признака: заличаване на население, цялостна икономическа съсипия и загуба на национални територии. А дано не забравяме, че нашата страна си възвърна трайно Южна Добруджа вследствие на Крайовската конвенция от 1940 година.
За страдание, обаче, десетилетната комунистическа агитация съумя да нанесе действителни провали върху националното ни мислене и по тази причина през днешния ден даже добросъвестни историци към момента възпроизвеждат щампите на Коминтерна за националната злополука, за прогерманската политика и за монархофашизма на династията.
Затова прелестно ми беше, когато чух в изявление по малкия екран твърдият републиканец проф. Николай Генчев да признава, че политиката на цар Борис по време на Втората международна война се е отличавала с гъвкава дипломатичност и внимателна разумност, служещи на националните ни цели. Един от парадоксите на външната политика на Българска комунистическа партия беше, че търсейки икономическа поддръжка от Германска федерална република, тя се позоваваше на обичайно българо-германско другарство (самият Тодор Живков при първото си посещаване там употребява точно тази формула).
А през 30-те години България също по този начин се нуждаеше от натоварен търговски продан, тъй като огромните западни пазари бяха съвсем недостъпни за нея, само че от Германия тя получаваше цялата битова, административна и военна техника, която ѝ беше нужна (а освен „ кристал и детски играчки ”, както твърдеше нечестната комунистическа пропаганда). В Германия отиваше и огромна част от износа ни на храни (като вътрешният пазар беше презадоволен и изобилен) и точно този търговски продан докара до несъмнения икономически подем от оня интервал, приет от всички икономисти.
Германофил ли беше цар Борис, който безспорно направляваше нашата външна политика тогава? Наистина, той произхождаше от немска династия, само че беше обвързван родово и с британското кралско семейство, и с редица други ръководещи династии в Европа, почитан и скъп от тях, в това число и като уверен последовател на класическото парламентарно ръководство. Значителна част от неговите министри също гравитираха към западните демокрации и бяха известни с франкофилски и англофилски настроения. Но когато стартира огромната стихия, наречена Втора международна война, всички те подчиниха тези свои желания на висшото филство ― българофилството.
Беше ли все пак присъединението ни към Тристранния пакт и оповестената „ алегорична война ” (която беше фактически алегорична, а не ефикасна, като прилагателното алегорична въплъщаваше една интернационална политика, граничеща с абсолютния неутралитет) акт на ласкателство към Германия?
Можеше ли то да бъде предотвратено и избегнато? Нека историците отговорят на този въпрос. Но почтеният отговор на всеки справедлив сегашен анализатор може да бъде единствено един: това беше допустимо най-малката цена, която в онази трагична и съдбовна реалност България можеше да заплати, с цел да мине незасегнат българският транспортен съд сред Сцила и Харибда на международния прелом.
В мъчителните години след деветосептемврийския прелом не веднъж съм си задавала въпроса: за какво на България се падна толкоз тежка орис след края на войната?
Историческата ми разтуха беше: а единствено на България ли? Нямаше ли такава орис и Полша, поради която Англия разгласи война на Оста, а след това подари същата тази Полша на другия ѝ смъртен зложелател ― Съветска Русия. Нямаше ли Чехия, превърната в протекторат от Хитлер, също участта на страна под руски диктат. А Унгария, а Румъния, а Албания…
Това беше ориста на цяла Източна Европа, над която за половин век падна нощта на Сталиновия болшевизъм. То също беше непредотвратимо от тези дребни и безпомощни нации ― предрешено на Техеранската и Ялтенската конференция…
Така че не Тристранният пакт и прогерманската ни ориентировка е първородният грях, а окупацията ни от Червената войска на Съюз на съветските социалистически републики, на който не бяхме оповестили даже и „ алегорична война ”.
Но през днешния ден към този момент ще бъде в действителност наша виновност и фактически национално изменничество, в случай че не отхвърлим до дъно рецидивите на руския империализъм и не се стремим с всички сили и средства да се върнем още веднъж към огромното, цивилизовано и демократично европейско семейство.
в. „ Ново слово ”, 1 март 1994 година, бр. 50
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ