Какво наистина си мисли терапевтът ви: “Не съм тъжна, че баба ми умира”
Днес взехме решение да ви срещнем с една преписка сред клиент и психотерапевт. Лори Готлиб е публицист и психотерапевт на частна процедура. Защо насочваме вниманието ви към тази преписка? Защото казусът в нея е съответен, само че доста от нас биха могли да припознаят някого в него. Ето по какъв начин звучи тя …
“Уважаеми терапевт,
Баба ми скоро ще почине. Не съм тъжна, когато мисля за това. Ако би трябвало да съм почтена, ще бъде голямо облекчение за мен. Тя е ужасяващ нарцисист и пияч. Но има моменти, в които се усещам като ужасяващ човек, по тази причина, че желая тя към този момент да почине. И знам, че когато това се случи, евентуално ще мисля за нея по-добри неща, в сравнение с тя заслужава. Разкъсвам се сред виновността и същинската, чиста злост към тази жена. Как мога да се помиря с тези усеща у себе си, преди тя да почине?
Подпис: Лошата внучка
Скъпа, неприятна внучке,
Веднъж пациент, на име Дейв, имаше сложна връзка с умиращия си татко. Баща му беше, по думите му, принудител: унижаващ, сериозен и извънредно самовлюбен. Човек, който отчуждил двамата си сина още от ранна възраст и имал дистанцирани и конфликтни връзки с тях като възрастни. Дейв беше 50-годишен, женен, имаше свои деца, и защото здравословното положение на татко му се утежни, той имаше проблем с това какво да каже на погребението. Какво би могъл да каже за татко си, което да звучи правилно? Тогава Дейв пристигна при мен и ми описа за нещо, което се бе случило, когато отиде да посети татко си на смъртния му одър. Бащата протегнал ръка към сина си и споделил: “Иска ми се да се бях отнасял по-добре с теб. Бях гъз. ”
“Знам — отвърнал Дейв. Като пострадал, знам, че си гъз. Отначало се ядосал — дали татко му очаквал амнистия, в този момент на 11-ия час? По метода, по който Дейв виждал нещата, ние сме такива каквито сме в живота си, а времето за промени и ремонти е доста преди да напуснем тази земя, не в навечерието на нашата гибел. Ние не получаваме автоматизиран свършек или амнистия от изповедта на смъртното легло.
“… и аз не ти прощавам — добавил Дейв. Мразел се за това, че го споделя, съжалявал в секундата, в която го изрекъл, само че не желал татко му да мисли, че вредата, която е причинявал десетилетия наред ще му се размине. След цялата болежка, която бе понесъл, и целия труд, който бе положил, с цел да сътвори добър живот за себе си и за фамилията си, щеше да бъде прокълнат, в случай че в този момент трябваше да успокои татко си с лъжата: “О, не, баща — ти си добър татко. ” Беше прекарал детството си, лъжейки за метода, по който се усеща. Все отново Дейв се зачудил какъв човек, какво страшилище може да каже това на умиращия си татко …
Има термин, който от време на време използваме в лечението: “принудително помилван ”. Често хората мислят, че с цел да продължат напред, те би трябвало да простят на индивида, който ги е наранил — родител, някогашен брачен партньор, чичо, който ги е насилвал полово, баба, която се е държала като пийнал нарцисист. Чули са от добре обосновани хора, че до момента в който не съумеят да простят, гневът им ще продължи да съществува. Често се усещат принудени да простят, а след това в последна сметка имат вяра, че нещо не е наред с тях, в случай че те не могат да го създадат — че не са задоволително просветени, задоволително мощни или задоволително положителни.
Но опрощението е комплицирано нещо, по същия метод, по който извиненията също са комплицирани. Извиняваме се, тъй като ни кара да се усещаме по-добре, или тъй като ще накараме другия човек да се усеща по-добре? Съжаляваме ли за това, което сме създали, или просто се опитваме да успокоим другия, който има вяра, че би трябвало да съжаляваме за това, което считаме за целесъобразно да създадем? За кого е извинението? За кого е прошката? Дадена, за някои прошката служи като избавление – простите на индивида, който ви е наранил, без да оправдавате дейностите му, и това ви разрешава успокоение. Но това не е правилно при всички.
Така че това, което аз ще кажа за прошката, е следното: Можете да изпитвате съчувствие, без да простите. Има доста способи да продължите живота си, без да простите, само че да се преструвате, че се чувствате по избран метод, не е един от тях. Принудителната амнистия е подправена амнистия за нечия друга изгода. Като терапевт, последното нещо, което желая, е да обезсърчавам хората, по отношение на възприятията им. Ако баба ви се държи зле, за какво бихте я харесали? Ако тя прави живота ви сложен, за какво да не се чувствате облекчени, когато тя почине?
Звучи като че ли виновността, която чувствате, се отнася повече до желанието ви да почувствате нещо, което не чувствате, да харесвате и да простите, без да сте в положение да разсъните съпътстващите страсти. Вместо това може би метода, по който да “помирите ” тези противоположни сили, е да простите на себе си, а не да се пробвате да простите на нея. Простете си, че имате естествена реакция към провокационен родственик. Простете си, че се пробвате и не успявате да почувствате някаква обвързаност, когато има толкоз малко защо да се хванете. И тогава, също като Дейв, вижте дали, вместо привързани или опрощаващи, можете да започнете да бъдете разбиращи. В края на краищата, нарцисистите и алкохолиците са хора, които изпитват доста болежка. Предполагам, че баба ви има мъчителен вътрешен свят, толкоз мъчителен, че е допустимо вие и тя да имате нещо общо между тях: може би тя самата би желала да почине. Може би нейните нарцистични отбрани и обезболяващите резултати на алкохола са единствените неща, които я държат встрани от тези усеща през целия й живот — или от това, за което вие чувствате виновност, че изпитвате в този момент.
В прочут смисъл един от най-големите ни екзистенциални страхове не е да не бъдем харесвани, а по-скоро да бъдем забравени, невидими, подценявани. Най-малкото, в случай че някой не ви харесва, то той най-малко знае за вас – а баба ви е съумяла да накара другите да знаят за нея. Тя е толкоз надълбоко в мозъка ви, неприятна внучке, че вие ми пишете, с цел да ме попитате по какъв начин да се справите с нейната окупация в съзнанието ви. Но истината е такава: Вашата баба ще би трябвало да премисли метода, по който мисли за себе си в края на живота си, а това не е работа, която някой различен може да свърши вместо нея. Онова, от което може да почерпите изгода, е общото посред ви, и посредством него да почувствате същинската добрина. Опитайте да си припомните един или два, или дузина позитивни мемоари с нея, които от дълго време са потънали надълбоко в негативните. Опитайте да ги споделите с нея. Опитайте да си визиите какво е възприятието да не можете да приемете себе си, както тя евентуално се е чувствала от самото начало, прикривайки го. Помислете дали това не може да послужи като урок за вас – да не се преструвате, по отношение на метода, по който се чувствате, тъй че вашите последни мигове да наподобяват по различен метод от тези на вашата баба. ”
По публикацията работи: Елиза Трайкова
Инфо: https://psychology.framar.bg
