Дълги години преди да умре, Толстой се заканваше, че знаел

Дълги години преди да почине, Толстой се заканваше, че знаел истината за дамата и щял да я каже единствено преди гроба, след което щял да скочи в него, с цел да не могат да го заловен. Но Толстой си умря и не помни да каже тази истина. И веднага като създателят на едни от най-пълнокръвните и богати женски облици в международната литература твърдеше, че не смее приживе да каже тази истина, що остана за нас простосмъртните, които сме надалеч от неговите проникновения? Какво е за нас истината за дамата? Има ли такава истина? Приели ли сме я? И изключително – какви са нашите връзки със и към българската жена?

Много от дълго време желаех да пиша по този въпрос и по едно съвпадане върша това на Осми март. Празникът на Жената. За доста хора на този свят Празникът на дамата звучи съвсем присмехулно. Спомням си една моя близка у нас, която споделяше: „ След като цяла година са те пренебрегвали, обиждали са те, експлоатирали са те като изгнаник или пък са се държали с тебе прекомерно подмолно – ти дават за отплата един празник, плюс цветенце и парфюмче. “ Може би моята позната си имаше своите учредения да приема Празника на Жената като Ирония на Съдбата. Но познавам доста дами, които в действителност са щастливи на този ден, откровено или подправено те получават еднодневно вниманието от съпрузи и служби, от любовници и началници, и това им доставя наслаждение.

Но аз не желая да приказвам за един празник, а избирам да погледна зад него, към останалите 364 делника.

Ако някой у нас направи статистика на тематиките на мъжките диалози, все едно на какво равнище, все едно по какъв мотив, имам вяра, че ще открие, че минимум две трети от тях са отдадени на дамите или са свързани с дами. Разбирайте го както желаете. И това е напълно разбираемо. При нашите, български условия, дамата не е единствено майка, брачна половинка или щерка в обичайния смисъл на думата, а едно всестранно наличие във всеки живот. Един мой другар, прочут публицист, споделяше:

„ Всичко свястно и красиво, което съм получил на този свят, ми е обещано от дами. Нищо не дължа на мъжете, нищо не съм нито получил, нито научил от тях. “ Човек би се стъписал пред такова изрично заявление. Но опитвайте се да си спомните кой и да е хубав миг във вашия живот. И вие неизбежно ще видите, че той е обвързван с нечие женско наличие.

Ако обичайните рамки на западното общество, плюс отчуждението на човек от индивида, държат дамата към момента на известно разстояние, то у нас (парадоксално) натискът върху обособената персона тласка дамите към едно надалеч по-активно и многостранно наличие. Може би звучи като небивалица, в случай че кажа, че най-хубавият ми редактор беше жена, най-хубавият ми сценичен постановчик беше жена, най-хубавият ми (в смисъл способен) шеф беше жена. И в същото време най-неприятният ми критик беше жена, най-отвратителното властвуващо безчинство ми бе демонстрирано от жена, и най-големите ми неприятности са били с жена. В изискванията на едно по-интимно човешко общество дамите играят надалеч по-голяма и решителна роля, в сравнение с тук на Запад, където лозунгите на придвижването за женската независимост постоянно наподобяват прекомерно странни.

За какъв брой доста мъже у нас дамата е наслада, дамата е тъга, дамата е наслаждение, дамата е тежък налог, дамата е цел, дамата е затвор, дамата е гнет, дамата е популярност, дамата е срам, дамата е утешение, завладяване, проваляне, оскърбление, дамата е пари или беднотия, благополучие или машинация, кариера или провал… Друг мой прочут споделяше: „ Че то в случай че няма дами на този свят, защо да се живее? “

Както чувате, аз съзнателно страня въпроса за любовта. Любовта – с целия й голям набор, измислена или действителна – любовта, при която възприятието за хубост постоянно се отъждествява с дамата.

Може би по тази причина останах доста сюрпризиран да открия, че в някои западни, напреднали индустриални общества, като да вземем за пример в Англия, публично на дамата се гледа като на второ качество човешко създание. Женският труд се счита за незначителен, заплатите на дамите са по-малки от тия на мъжете, никаква основна позиция не се поверява на жена, и като че процъфтява царството на секретарките и домакините. Формално видяно на Изток не е по този начин. А в реалност имаме съвсем същото отношение. Всеки който е прекосявал кооперативните блокове, е виждал съвсем извънредно да работят дами, мъжете са привилегировани админи. На доста тежки и нездравословни обекти, като стартираме с мините и свършим с бетонобъркачките, работят дами, в доста институции и предприятия съществува цялостно неуважение към женския труд, само че това не е най-важното.

По-обидното и жестокото е мъжкото отношение. Познавам толкоз доста хора, които към момента споделят вместо „ жена “, „ женска “. Представете си изречение като това: „ тъкмо се наядохме и мина една женска. “ Цялата голяма дивотия и назадничавост на много хора като че се съдържа в това определение „ женска “. Все още мнозина повтарят с някаква прекомерно примитивна горделивост думите на оня шоп: „ от жена ум не сакам! “ И прибавете към това – вулгарното отношение на мъжките началници, които считат за някакво свое законно право да прекарат през леглата си подчинените си дами или девойки. Прибавете вулгарното право на властта. Колко назначения и какъв брой уволнения на дами са направени по силата на това право. Днес в България един шеф не се счита за заслужен шеф, в случай че няма държанка.

„ Жената е най-хубавото и най-евтиното наслаждение “ ми беше декларирал в пиянска искреност един сходен приятел.

Така че, от една страна, българската жена публично е освободена от оковите на традицията, а въпреки това са й поставени оковите на унижението. Бих могъл да напиша много дълъг лист на дами, които да вземем за пример са издействували паспорти, или квартири, или назначения, или покачвания, задоволявайки половия интерес на някой въздебел шеф. Не зная дали би трябвало да виним за всичко системата. Струва ми се, че обясненията я надвишават и отиват по-назад, към общото образование на народа, към турското завещание. Не познавам мъже, в това число и себе си, които да не са разигравали представленията на евтини лъжци, изобретатели на чаровни думи, думи, думи… Ах, какви положителни импровизатори сме ние, какви големи гении сме, по какъв начин всичко – и въображение, и тяло – работи, с цел да ни направи по-блестящи, по-умни, по-красиви…, с цел да улучим целта. Съвсем не желая да кажа, че всички ние сме били любовни картоиграчи, и че са липсвали и липсват откровените и дълбоки усеща, само че ми се коства, че салдото е прекомерно нарушен.

Но аз желая да се спра на един доста значителен въпрос. Казах към този момент, че наличието на дамата в нашия живот има прекомерно многостранен и всеобемащ темперамент, което значи, че дамите играят най-важната и решителна роля в актуалните ни връзки. И в случай че приемем претенциите на българското изкуство, и в частност на българската литература, че отразява действителността, то тогава имаме съображение да търсим облика на дамата в това изкуство. Като посредством този облик преценим до каква степен надълбоко е разбирането на смисъла и хубостта на наличието на българската жена.

Искам да стартира напряко. В актуалната българска литература има по-сполучливи или по-несполучливи мъжки облици, има облици на герои, има чудесни облици на простаци, има положителни облици на подлеци, има какви ли не категории врагове (не може социалистическата литература без врагове) има купища партийни секретари, разузнавачи и прочие. Но – В ЦЯЛАТА БЪЛГАРСКА СЪВРЕМЕННА ЛИТЕРАТУРА НЯМА ЕДИН-ЕДИНСТВЕН СВЕСТЕН ОБРАЗ НА ЖЕНА.

Не зная до каква степен този факт е обвързван с мъжката, и до каква степен с креативната импотентност на българските писатели. Но несъмнено бедата идва още от нашата литературна традиция. Днес ние мъчно мажем да приемем Рада Госпожина от „ Под игото “ за живописен женски облик. Но съдено било, таман всички последвали старания на положителни български писатели да никнат под мършавата сянка на тази мъчно въобразима Рада. Цялата ни селска литература е в руслото на дамата обект, и даже чудесните детонации на Яворов в пиесите му не ни водят по-далече от ученическите показа за жена. И това е във време, когато из международната литература се разхожда една смайваща Ана Каренина, когато Великата Вечната Жена изпъква през драмата на Мадам Бовари, а неудържимата пристрастеност и полуда на Настася Филиповна ни води към откритието на целия свят, когато един превъзходен женски свят на Чехов иде да покрие с горест и подигравка мъжкото ни дивачество. Няма потребност да се разхождаме из международната литературна история, с цел да потвърдим огромното неуважение (или неуважение), което нашата родна литература е оказала на нашата родна жена. „ Една българка “ е прекрасен облик, само че с едно-единствено измерение. Без да желая да наскърбявам писатели, чието творчество почитам, би трябвало да кажа, че първите зачатъци (за страдание единствено зачатъци) на инстинктивно, въпреки и примитивно схващане на тялото и душата, скрити зад маската на Рада Госпожина, е въпреки всичко в „ Крадецът на праскови “ на Емилиян Станев. А от всичко, което ще последва, в случай че извадим прекомерно вносния облик на Ирина от „ Тютюн “ на Димитър Димов, и в действителност чудесните въпреки и еднопланови облици на дами в „ Железния светилник “ на Димитър Талев, доста мъчно ще се оправим в гората от нескопосани литературни чучела предопределени да извършват функциите на дами. Оставям настрани селската ни модерна литература, тъй като тя е прекомерно надалеч от проникновеното схващане на българската жена. Дори една хубаво написана повест като „ Матриархат “ на Георги Мишев не ни предлага нищо повече от отъпканата Елин-Пелинова пътека до полата на българската селянка. Но градската литература като че показва още по-ярко тази необяснима и жестока некадърност на писатели да основат женски облици. Посоките, които се виждат от пръв взор са три: Жената от остарелия слугински разказ обитава страниците на Павел Вежинов, Атанас Мандаджиев и доста други. Жената, коктейл от френски модерни фалшификати, се е разположила прекомерно неугледно във въображението на Богомил Райнов и други. И дамата, рожба на пубертетни стремежи, шествува из описанията на мнозина млади писатели.

Наистина няма нито един-единствен порядъчен женски облик. Що се отнася до сцената, там работата е напълно трагична. Питайте която желаете актриса и тя ще ви каже, че най-трудно се пресъздава облик на българска жена, тъй като не е никакъв облик.

Въпросът който си задавам е – дали това събитие е случайност? И до каква степен то е отражение на цялостното недоумение на женската логика на психиката, на женския темперамент, на жестоката неспособност да се прозре дамата оттатък целта. Ние нямаме нито една хубава любовна сцена, ние нямаме нито една свястна сцена на ревнивост. Нашата литература към момента назовава дамата с името „ женска “. Не имам вяра, че всички писатели са некадърни, нямам доверие, че не знаят или не усещат, или не са претърпели ония велики и съдбовни земетресения, които единствено една жена може да сътвори. По-скоро мисля, че е въпрос на боязън. Страхът да се прозре една огромна истина. Страхът да се каже, че дамата, която ни е изневерила, не е развратно създание. Страхът да се каже, че никой не ни е дал правото да считаме нашите мъжки изневери за нещо в реда на нещата. Страхът да надникнем в този дълбок бунар, който би отразил действителните ни физиономии. Колко по-лесно ни е да третираме дамата било като героиня, било като слугиня, било като папагал, било като инцидентна собственица на инцидентно тяло, било като нещо, което природата е основала, с цел да ни служи. А всичко това просто няма нищо общо с дамата. То е обвързвано единствено с нашето оскъдно, неуместно, суетно и тривиално отношение.

Ето че работата в действителност не е до празник и до парфюмче, а до делниците, вмирисани от нашето мъжко нечистоплътие.

И аз бих желал да поправя Лев Николаевич Толстой, че преди да сме намерили куража да кажем истината за дамата, май че е по-добре и по-честно да намерим куража и да кажем истината за себе си – мъжете.

Автор: Георги Марков
Снимки: socbg.com