Член-кор. проф. д.н. Иван ГранитскиХРИСТО БОТЕВ – ВЕЛИКАТА НАЦИОНАЛНА ДУША

Член-кор. проф. д.н. Иван Гранитски

ХРИСТО БОТЕВ – ВЕЛИКАТА НАЦИОНАЛНА ДУША
175 години от рождението на поета

1.

Христо Ботев е невероятният облик на ера, която със своята неустрашимост и дух, бунтуващ се срещу всевъзможни казионни, конформистки и ограничаващи правила, се опълчва на гнусната философия на „ преклонената главичка, която остра сабя не сече “, на подмазваческото оттърчаване в конака, на ибрикчийското сладострастно блюдолизничене пред мощните на деня. Поетът челник е в това време и най-възвишената идеалистична контратеза на натруфените, надути и изкуствени цветя на моралистичните взаимни отстъпки на всеки исторически откъслек, който разчита на ерзаца, а не на оригинала.

Никога не пресеква вълнението пред величието на подвига и делото на този необикновен човек – освен талантлив българин, само че и персона на Европа и на света. Затова е доста значимо в навечерието на всяка негова годишнина да си припомняме какво в действителност легитимира Христо Ботев, какво е направил той за нас като честен образец и висша всеотдайност. Колкото повече вникваме в мащабите на изключителната му персона, толкоз повече разбираме философския смисъл на неговото дело. Той ни оказва помощ да се взрем безжалостно самокритично в личните си души, да изследваме криволиците на самостоятелния си темперамент (както неведнъж поучава поборниците и комитетските дейци в своите писма Апостолът Васил Левски) и спорните зигзаги на националния нрав и орис.

2.

Защо 150 години след Освобождението ние, днешните българи, към момента не можем да изтръгнем до дъно робското, което сковава нашите души, откакто имаме невероятната всеотдайност на поборниците за национално избавление? Те са в действителност нашите същински отечествени апостоли. Сравнението е директно. Васил Левски е черен духовник. Той смъква расото, с цел да извърши друго значимо смирение, обещано му от историята и народа. Освен религиозните си отговорности приема и висшия обет да служи до гибел на Отечеството. И неговият Храм става Свободата на Отечеството. Подобно нещо вършат в друга степен, само че еднообразно безкористно Георги Раковски и Любен Каравелов, Христо Ботев и Тодор Каблешков, Захарий Стоянов и Стефан Стамболов.

И цялата им активност е отдадена освен на националното избавление на България, пред чийто олтар те се принасят в жертва, само че и на общественото избавление. Всеки един от тях има десетки текстове, публикации, изявления, в които националното и общественото избавление са взаимно обусловени. В същото време те, както и Ботев, в най-висока степен след Левски, съчетават и друго значимо качество на отдадения, на адепта. Те осъзнават и въплъщават свещеното триединство – великата национална душа, великата обществена душа и великата всечовешка душа. Поборниците са убедени ,  че не можеш да бъдеш жител на своето Отечество, в случай че не си жител на цялото човечество. Но те знаят, че страшното е обратното – можеш да бъдеш единствено празен космополит, в случай че не обичаш своето Отечество.

И Христо Ботев е един от първите образци на жертвоготовност и на изключителна морална всеотдаденост на идеята. Затова другояче представящите се за глобалисти пишман политици, а в действителност елементарни, с дребни изключения, националпредатели, михлюзи и ибрикчии, са жалки в опита си да накърнят, да откършат стръкче от венеца на Ботев, на Левски, на Раковски, на героичните и отдадени на саможертвата поборници. Много им се желае на някои модерни псевдополитици да нямаме своите икони. Те протягат ръка на Левски, набивайки настойчиво в съзнанието на цялото българско общество, че той преднамерено е умъртвил ратайчето, а не случайно; по какъв начин се е върнал и го е наръгал с ножа, а след това позорно е избягал. Те, несъмнено, настояват и до момента, че Ботев е конекрадец, разбивач на каси, обирач на благородни чорбаджии. Да не приказваме за Раковски, който съгласно тях неоснователно е героизиран и романтизиран от Иван Вазов и прочие, и прочие.

Методично и със злодейска пристрастеност се изваждат от образователните стратегии знакови произведения на Добри Чинтулов, Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Захарий Стоянов, Гео Милев, Христо Смирненски, Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников, Никола Вапцаров, Димитър Талев и други огромни български писатели. Тенденцията е да се замъгли всичко, което приказва за национална еднаквост, за трагичната и трагична отечествена история, за поборниците и националреволюционерите, дали живота си за освобождението на Отечеството. Постоянно се внушава в публичното пространство, че с цел да се приобщим към по този начин наречените евроатлантически полезности, би трябвало да се откажем от персони и обстоятелства от родната история и от обособени произведения на изкуството, които предизвиквали напрежения със прилежащи нам държави…

3.

И ето, тук стигаме до основния въпрос. Какъв е смисълът тогава от саможертвата на поборниците, които са починали за освобождението на Отечеството – обществено, национално и духовно? Можем ли да пренебрегнем техните величави жертви с лека ръка? Защо не се поучаваме от техния величествен образец и саможертвоприношение? Нямаме отговори на тези и други жестоки въпроси. Дано бъдещото време ги даде.

Днес извънредно значимо е да се продължава духовният образец, съдбоносно значимо е да се връщаме още веднъж и още веднъж към заветите на Раковски, Левски и Ботев, които основават и съхраняват хармонията на великата космополитна, обществена и национална Душа. Всяко изпитание да се служи на българското Слово е в действителност изпитание да се служи в Храма на българския Дух, на българската Църква, на българското Образование, на българския Град. Това е градивен опит за духовно строителство, за интелектуален напредък, за прояснение.

Разсъждавайки за подвига на Христо Ботев, националният стихотворец Иван Вазов няколко години след Освобождението показва с провидческа мощ отвратителните обществени метаморфози в българското общество:

“С преставането на робския живот престават и смелите битки срещу него, тоест пресушават се изворите на юнашките музи. Политиката измеща патриотизма, и фразата – кипежа на сърцата. Рицарското въодушевление от благородни идеали се заменява със студеното пресметване на своекористните домогвания. Настава интервалът на дребните боричкания на пристрастеностите, на партийните вихрушки, на газетарските героизми, с една тирада, на пошлата прозаичност на парламентарний живот. Не изключваме и тука благородни и патриотически устреми (пориви), възвишени цели, доблестни каузи. Но уви, какъв брой е мъчително да проникнеш в чистотата на побужденията, да отделиш ползата на личността от ползата на положителната идея, които постоянно по този начин неразкъсваемо свързани вървят! А ние всеки път сме повече наклонени да имаме вяра на оногова, който принася мълком жертви без очаквания и без опция да добие облага; ние повече благоговеем пред абнегацията, в сравнение с пред житейската сръчност и успехи; за нас дякон Левски стои извънредно по-високо на бесилницата си, в сравнение с в случай че щастието му го беше възвисило до екзархийския трон; възвишен е Христо Ботев, когато

... там на Балкана,
потопен в кърви, лежи и пъшка;

само че представете си по какъв начин пазарски елементарен и дребен щеше да ни се покаже, в случай че след Думата си, след Прощаване, след Молитвата го видехме в едно министерско кресло, че подписва назначението или отчислението на някое чиновниче вместо декларация към капитана на параходът “Радецки ”! ”

Изминали са едвам седем-осем години от освобождението на Отечеството от тежкия агарянски терор а тогавашното българско общество е не запомнило към този момент подвига, героизма и саможертвата на комитетските дейци, на поборниците. Върналите се от изгнание в Диарбекир Ботеви четници, а и някои от правилните съратници на Апостола, вървят в дрипи и мизерстват, само че не протягат ръка за милостиня, тъй като са почтени и с благородни сърца. Тази страшна картина възпламенява вдъхновението на националния стихотворец Иван Вазов и тогава той основава популярната си „ Епопея на забравените “.

Но белким благородният яд и възторг на дядо Вазов не са изумително настоящи и през днешния ден? Отново политиката подменя патриотизма, а “фразата – кипежа на сърцата ”.

4.

Някои от актуалните ни пишман политици или политически мазмантии, както нагледно ги портретира Захарий Стоянов, биха дали благо и драго в случай че можеше да се пренапише историята на България. Колко ли биха били щастливи те, в случай че в духовните послания на Ботев примерно нямаше толкоз мощна обществена сила. Христо Ботев и поборниците за национално и обществено избавление са духовният хемоглобин на нацията. А във вените на днешните наследници на дядо Въльо и хаджи Иванчо Пенчович явно не тече кръв, а лимфатична течност. Затова те си разрешават да приказват за промяна на кирилицата, приканват към “нов цивилизационен избор ” и лъжат българския народ с плоски, само че купешки слова, че културната ни еднаквост трябвало да се разтвори в нереалните общоевропейски критерии и полезности.

Но Христо Ботев и по тази причина тормози и нервира мощните на деня, тъй като когато всеки заслужен българин потъне на 2 юни в 12 часа в смирено съзерцаване и респект пред подвига на героите, това е следващото Ботево обръщение и урок. Урок по национално достолепие, урок по какъв начин да браним и поддържаме чистотата на националното си съзнание като народ със стародавни и велики обичаи и история, урок по какъв начин да съхраним чист пламъка на бащиното ни огнище. Най-сетне урок по какъв начин се брани и опазва чистотата на българския език, по какъв начин се усеща пулса на огнедишащото му сърце…

Ако Паисий ни внушава, че би трябвало да знаем и пазим своя жанр и език, в случай че Левски ни напомня, че би трябвало да се борим за своята чиста и свята република, Ботев ни демонстрира пътя, по който ще имаме уважението на другите нации. Не размиването на личната ни културна еднаквост в непознати мостри е пътят за интеграцията ни в съвременна Европа през днешния ден. Още Ботев и духовните му съратници са знаели, че нашият народ ще бъде почитан таман поради националната си и културна специфичност. В симфонията на европейските нации ние сме единствено един обособен, само че незаместим по своето звучене инструмент. Никой от обединените европейски нации няма да ни почита, в случай че счупим нашия неповторим народен инструмент. Нима си имаме вяра, че гайдата може да звучи като цигулка?

5.

Десетилетия наред Христо Ботев бе обсъждан единствено като талантлив стихотворец, журналист и бунтовник, само че от вниманието на откривателите в множеството случаи убягваше Ботевото разбиране за българската история. Социално-политическата философия на Ботев е философия за метода на устройство на човешкото общество. Ето за какво в неговата огнена журналистика фокусът е ориентиран към придвижването на обществото, комплицираните и нееднозначни процеси, които протичат в националните глъбини, обсъждани по отношение на съответната политическа цел на момента – т.е. националното избавление. Без да е маниак, който сляпо има вяра и върви към предначертаната цел, Ботев е предтеча на модернистичния вид персона. Той сякаш предусеща появяването на ницшеанския свръхчовек, самотния, гордия, отчуждения, мощния дух. Това изяснява обстоятелството, че той е персона - изцяло построена и осъзнава себе си като единение на неотстъпчивост и колебливост. Това изяснява също по този начин особената сантиментална настройка на поета, съпоставена с реализма на апостолите на националната гражданска война.

Социалните и естетико-художествените пулсации на времето, което ражда войводата стихотворец, водят до експлоадиране на ново качество и появяването на гения Ботев бележи възникването на качествено ново ниво. В публицистиката и поезията си Ботев демонстрира ново отношение към културата и света. „ Всемирната сърдечност “ на неговата душа му разрешава да обича до болежка своя народ, само че в това време да разсъждава за нацията като за неразривна част от общото органическо европейско и международно цяло. От тази позиция Ботев е отричане на безродния космополитизъм, той добре проумява, че космополитът обича човечеството нереално и няма схващане и възприятие за личния си народ.

Огромни благоприятни условия дава на актуалните откриватели яркото публицистично завещание на създателя на „ Политическа зима “ и „ Смешен рев “, както и блестящите му публикации и антрефилета, оповестени във вестниците „ Знаме “, „ Дума на българските емигранти “ и „ Нова България “ да разсъждават върху образуването на новия възрожденски човек в България. Тази нова персона към този момент се е разделила със средновековните показа за живота и устройството на обществото. И точно Ботев първи обрисува нейните значими характерности. Пътят на тази персона е дълъг- от средновековното примирение до революционното непримирение. Чувството за персонална и национална независимост се изостря до последна степен и от време на време се трансформира даже в „ неудържима пристрастеност и полет “. Всичко, което се случва към героя, се прави оценка точно под знака на свободата и революцията. И по тази причина за Христо Ботев добър е този човек, „ който не се помирява и подчинява, не щади себе си поради общото богатство, живее пламенно и динамично, самообрича се на крах, с цел да избави народа от иго и неправда “.

Разбира се, тук поражда въпросът и за антитезата на героя – неизкоренимата, уви, хаджииванчопенчовщина, дядовъльовщина. Конформистите, тези шушумиги, чиято водеща житейска философия е „ преклонената главичка остра сабя не сече “, са другият полюс на публичното схващане. Но Ботев се интересува от систематизирания облик на героя на епохата – разкрепостения човек, личността със свободен разсъдък и свободен дух, достойната фигура, за която се отнасят думите: „ няма власт над оная глава, която е подготвена да се отдели от плещите си в името на свободата на Отечеството “.

Но с изключение на вътрешните изменничества, подлизурската и национал-предателска позиция на чорбаджиите, лакейските им теманета пред аги, паши и бейове, душата на Ботев изригва и против двуличието на европейските велики сили, които на думи са за независимост, тъждество и правдивост, само че на дело поддържат тиранския режим на Високата врата. В публикацията „ Захваща се към този момент драмата на Балканския полуостров “, поместена във вестник „ Нова България “ на 3 май 1986 година поетът демаскира извратливостта и двойния стандарт на европейските велики сили. Трябва най-накрая да бъде чут „ … гласният, обезвереният и мъжественият седеммилионен български народ, който в продължението на цели пет епохи е носил на плещите си най-безчовечното иго в Европа и който през днешния ден въстава и желае от света едно от тие две неща: или независимост, или гибел! Тука е неумолимата логичност на историята, на която сентенцата е заличаване на остарялото, на гнилото и на несъвременното, и живот на новото, на здравото и на човеческото. Ще може ли някой да в профил тая сентенца и да накара природата да влезе в различен път? Ще изиска ли общечовеческият абсолютизъм да се турне още един път срещу стремленията на нещастната турска парадайса? Ние знаем прекомерно добре, че в Европа, която се гордее със сякакви „ богоугодни “ и „ човеколюбиви “ институции и в която има формирани общества дори за съчувствие към животните – в тая също Европа е съществувал и съществува скрит план срещу освобождението на южните славяни и изобщо срещу свободата на сичкото човечество, ние знаем по този начин също, че тоя скрит план е олицетворен в по този начин наречената европейска дипломация… “
Сякаш поетът е провиждал заплахите, които още веднъж ще сполетят клетото му Отечество век и половина по-късно…

6.

В облика на индивида на Христо Ботев се концентрират комплицираните и динамични процеси през Възраждането. Там има и неспокойствие, когато става дума за извоюване на националното избавление, има и съмнение и колебливост. Този човек към момента е лишен от суровия прагматизъм на типичния буржоа и от време на време дори води война с него от патриархални позиции. Заслугата на Ботев е, че откроява динамичността на образуването на този комплициран вид преходна персона.

Христо Ботев пръв дефинира българската независимост като точката, през която минава европейското разделяне Изток-Запад. В стотиците си публикации и антрефилета публицистът Ботев се откроява като ослепителен политически публицист. Но той е по едно и също време с това и социолог, и политолог. Коментарите му безпогрешно следват комплицираните извивки на европейската дипломация, те разкриват циничния баланс, поддържан от великите сили, и ориста на болния човек – Турция като функционалност на опълчването сред Изтока и Запада. Ботев ясно осъзнава, че Европа има интерес да пречи на Русия да разшири въздействието си на Балканите и по тази причина изкуствено поддържа грохналата към този момент Османска империя.

Поетът демаскира двуличието на европейските политици, които на думи проповядват просвещенските идеали и полезности, а на дело работят против тях и прокламират хрумвания за още по-жестоко послушание на така и така поробените и страдащи нации. Затова и в едно от най-ярките си стихотворения „ Борба “ той възкликва:

„ Тъй върви светът! Лъжа и иго
на тая пуста земя цари “

Гневът и подозренията на войводата-революционер четвърт век по-късно споделя и Иван Вазов, който в популярното си стихотворение „ Двайсетий век “ също оракулски предсказва, че и този век ще премине под знамето на двуличието, насилията и духовното иго:

„ Стоиме на прага на двайсетий век.

Светът ще го среща със пенести чаши
и с песни, с очаквания – че той ще е лек –
мислителят единствено се плаши.

Ний влазяме в нов век, само че не в нови дни.
Въпроси злокобни висят нерешени,
неправди царуват и безконечни несгоди,
вериги дрънчат нестрошени.

Печално завещание изминалий век
на новий предава – така както одобри го.
Недъзи вековни очакуват лек…
О, ще ли го найдат и в него?

Ил отново ще да скърца всемирний ярем
и гол меч – не разсъдък ще има надвластье?
А по какъв начин изжаднял е човешкият жанр
за истина, за мир и за щастье!... “

7.

Според Христо Ботев заслужено ще бъде „ …на дребните и на самостоятелните към този момент страни, т.е. на Сърбия, на Гърция, на Румъния и на Черна гора да се даде по една част от турските европейски владения и да се оставят да приберат разпръснатите елементи на своите народности, а точно на Сърбия да се даде Босна, Херцеговина и една част от по този начин наречената Стара Сърбия; на Гърция – тесалия и Епир; Румъния да се възведе до степен на кралевство и да й се помогне да очертае своите национални граници в Австрия и частично в Русия; Черна гора да се съедини със Сърбия, или в случай че не, то да й се разширят границите на юг с Албания, а на север с една част от Херцеговина; а българите, които обитават България, Тракия и Македония, да сформират настрана и без значение кралевство. Цариград да остане волни търговски град под покровителството на великите сили “.
Мислейки за гениалния поет-революционер, ние мислим за националната си горделивост и чест. Ние си припомняме онази величествена историческа метафора на седмичното духовно бдение на Левски и Ботев в една мразовита воденица оттатък Дунава. Ние като че ли чуваме гласовете на двамата апостоли на българската гражданска война. И разбираме за какво народът по този начин тачи тези същински национални икони. Защото във и посредством тях българският народ непрекъснато се самоосъзнава като почтена и свободолюбива нация, непрекъснато се самоочиства от метастазите на жилавата дядовъльовщина и хаджииванчопенчовщина. И тъй като най-накрая по този начин галванизира своята кръв със светлината на героизма, храбростта и саможертвата.
За какво са си говорили през мразовитите дни и нощи двамата? Сигурно Дякона, който към този момент е захвърлил расото, само че не и вярата си, се е възпламенявал от вулканична непоносимост към безбройните „ страдания и гнусоти, най-противни на човечеството и на свободата на съвестта “, на които са подложени злополучните съотечественици. Сигурно воденицата е кънтяла от магическите основни думи: Отечество, Свобода, Народ, Република, Независимост, Справедливост, Любов, Хармония, Милосърдие, Веротърпимост…
Нека си представим усмихнатия, възхитен, екстазно извисен Левски, който приказва, разпалено жестикулира, чертае възвишените вероятности пред бъдещото свободно Отечество, пред Републиката на равенството, обществената правдивост и духовния прогрес. Нека да забележим и тъмния искра в очите на поета харамия Ботйов. Сигурно той е прекъсвал монолозите на Левски с пламенни свои рецитации. И надали е допустимо разсъдителният Левски да не е бил запленен от изгарящите строфи в „ На сбогуване “. В своето Джобно тефтерче Левски натъртва, че „ тряб(в)а да се търсят войводи, били учени или елементарни “. „ Има ги! “ – гърми той и предлага Ботйов като един от „ най-хубавите ни юнаци и съдбоносен въ(в) (в)секи случай. Достоен е да удържи до гибел всяка загадка без подозрение “. И преписва със заветен екстаз в тефтерчето си съвсем цялото стихотворение.
А буреносният глас на поета харамия по какъв начин ли е цепел голите стени на ветраничавата воденица?! Човек на полюсните положения, на ярките антитезисни прочувствени пулсации Ботйов от високата кота на родолюбивия възторг е изпадал до положение на мрачна резигнация. Сигурно пред Левски като на екран е блеснала както невероятната деликатност на лирическата душа, по този начин и бравурният порив на оная глава, която е решила да се отдели от плещите си в името на Свободата.
И ето там се е появила безсмъртната волтова дъга на националната воля, порив и блян, съединила две величави души – Левски и Ботйов. През тия дни запустялата воденица несъмнено е сияела необикновено по-ярко и с доста по-наситена национална сила, в сравнение с всички български черкви в стенещото под свиреп хомот Отечество. Тази воденица в оня величествен и заплашителен момент е била същинският храм на българската Свобода, пред чийто олтар се вричат да работят до гибел черният духовник Васил Левски и поетът Христо Ботйов. Единия след това ще го обесят край София. И към момента гроба му през днешния ден никой не знай, през днешния ден никой не знай. А другия го убиват на Вола, месата му и до момента се белеят по скали и орляци.
Свещеният екстаз и боязън от съприкосновението на две исторически воли кара двамата другари да не помнят мраз и студ, апетит и безизходност. Левски от самото начало пее и трансформира мрака в Светлина. Самият той е Светлина, която озарява освен Ботйовия лоб, само че и катранените преизподни на робството.
8.
Всяко последващо българско потомство преоткрива своя Ботев и разсъждава върху неговите послания съгласно спецификата на съответното време. Иван Вазов проникновено показва въздействието на националната ария върху Ботевата лирика и непостижимата епическа мощ и мощност, които струят от творбите му. Д-р Кръстев отбелязва, че Ботев долавя, както никой различен, безконечните копнежи на българската душа. Ето за какво той е същинското начало на националната ни лирика. Според Иван Мешеков непреходността в духовните послания на Ботев се състои в майсторското притежаване на „ …психологията на съсредоточената до последния си лимит емоционално-идейна и волева мощ, запрегната в една предначертана безспорна цел и полезност (свободата, заличаването на робството и сюрмашкото тегло) – мощ, която еднообразно се демонстрира като мощ на духа и като „ мощ мъжка “, като лирика и като акция “.
Владимир Василев подчертава върху абсолютността на концепцията за независимост при Ботев – „ …като отменяне освен на политическото, само че и на икономическото и всяко човешко робство; с пламенните си фантазии за приятелство и тъждество сред хората и народите Ботев очевидно насочва към един строй, който не може да бъде с изключение на социалистическия. Но той няма още създадена визия какви ще бъдат неговите форми и кои са силите, които ще го основат и на които той ще се опре “.
А литературният критик и мъдрец Панко Анчев посвещава на Христо Ботев цяло проучване, в което го преглежда като автентичен мъдрец. Той проникновено проучва героя у Ботев като предтеча на модернистичния вид персона, сбъднат малко по-късно за първи път в литературата в творчеството на Пенчо Славейков, а сетне и у Яворов и поетите модернисти.

9.

Христо Ботев е освен първата и най-ярка манифестация на българския породист талант, както твърди Гео Милев, само че и най-категоричното доказателство, че е невероятно да се сътвори нова страна, възкръснала от руините на дълговечното иго, без икони, нравствени идоли, обществени пътепоказатели. Войводата стихотворец въплъщава в това време и неизкоренимата дарба на българското племе да се самопроизвежда, самопродължава, самовъзкресява след епохи непознато робство. Ето на този изумителен и неповторим генетичен код е представител Христо Ботeв. И по тази причина той е огнедишащото сърце на националната и обществената гражданска война, до момента в който Апостола Левски е разсъдъкът и организационното острие на тази гражданска война.

Днес, при започване на ХХI век, е добре да напомним разсъжденията на националния стихотворец Иван Вазов за нашия воин: “... Вечно неспокоен, бунтующ се срещу всичките признати правила, обичаи и публичен морал, той стана неосъществим и въоръжи срещу себе си обществото... Само в разгулната и родна атмосфера на хъшовете, в кръгът на които можеше свободно да диша, той се чувствуваше в детайла си. Той си ги подчини всичките посредством духовното си предимство. Той радостно делеше с тях апетит, ограничения и неизвестността за утрешний ден, както и вярата да развее хайдушкия флаг в Стара планина. И като очакваше тоя ден на битка за свободата на България, той проповядваше свободата на цялото человечество, всемирното тъждество, което видя във формата на комунизмът. ”

Без подозрение ние безспирно, весден би трябвало да мислим за нравствения образец, величавото героико-историческо наличие и персонална неудържима харизма на създателя на “Борба ”, “На сбогуване ”, “Хайдути ”, “Моята молитва ”, “Смешен рев ” и “Политическа зима ”, в случай че желаеме да се самоутвърдим като почтена и самостоятелна българска нация през ХХI век в границите на Европейския съюз.

Христо Ботев е другото име на отечествената героизъм, другото име на националната еднаквост, другото име на расовия български талант.
Мислейки за Ботев в тези му величави духовни ипостаси, ние разсъждаваме за себе си, за своите лични чест и горделивост, за непрекъснатото възкресение на България, на нейната велика национална Душа!