…ние ще работим, за да го издържаме, както ни нареди,

„ …ние ще работим, с цел да го устояваме, както ни подреди, а удоволствието му ще бъде единствената ни премия. Тъй като можем да допринесем с най-вече, ще можем да споделяме минимум. Тъй като имаме по-голяма дарба за мислене, няма да ни се разрешават лични мисли… “

За убийството и възкресението на човешкия дух, назаем от опус-магнума на Айн Ранд „ Атлас изправи плещи “. Не тъмно знамение за неизбежно заличаване, а манифест за метода, по който можем да го избегнем, в случай че се променим.

(Photo portrait of Russian-American writer Ayn Rand used for the first-edition back cover of her novel The Fountainhead,1943)

През цялата човешка история на разсъдъка са гледали като на зло, и всевъзможни обиди – от разкол до материализъм и употреба, всевъзможни неправди – от заточение до отнемане от цивилен права и конфискация, всевъзможни мъчения – от насмешки до изтезания и разстрели – са били хвърляни върху тези, които са поемали отговорността да погледнат на света през очите на живото схващане и да извършат жизненоважното деяние на рационалната връзка. Така че единствено доколкото неколцина са продължавали да мислят – във вериги, в затвори, в скрити кътчета, в килиите на философите, в магазините на търговците, – само дотолкоз човечеството е било в положение да оцелее. През всички епохи на боготворене на безмозъчните – каквато и застоялост да е понасяло човечеството, каквато и грубост да е практикувало – единствено с помощта на хората, които са разбирали, че житото има потребност от вода, с цел да расте; че камъните, положени в дъга, ще образуват арка; че две и две е четири; че на любовта не се служи с изтезание, а животът не се подхранва с съсипия, единствено с помощта на тези хора останалите са се научили да претърпяват моменти, в които са улавяли искрицата на човечността, и само сборът от тези моменти им е разрешил да продължат да съществуват. Човекът на мозъка ги е научил да вършат хляба си, да лекуват раните си, да коват оръжията си и да строят пандизите, в които да го хвърлят. Той е бил човек с несъразмерна сила и безмилостна благотворителност, който е знаел, че застоят не е ориста на индивида, че немощта не е негова природа, че находчивостта на мозъка му е най-благородната и радостна сила – и служейки на тази обич към съществуването, която единствено той е изпитвал, той е продължавал да работи, да работи непременно, да работи за своите грабители, тъмничари, мъчители, плащайки с живота си за привилегията да избави техния. Това е било неговото великолепие и неговата вина – че им е разрешил да го научат да се усеща отговорен поради величието си, да одобри ролята на жертвено животно и, като наказване за прегрешението за интелигентността, да загине на олтарите на диваците.

Трагичната смешка на човешката история е, че по всички олтари, издигани от хората, постоянно са принасяли в жертва човек, а са почитали някакво животно. Човечеството постоянно е обожавало животинските, а не човешките качества: идола на инстинкта и идола на силата, мистиците и царете, мистиците, които са копнеели за безконтролно схващане и са управлявали с претенцията, че тъмните им страсти са по-висши от разсъдъка, че познанието идва на слепи, безпричинни тласъци и би трябвало да се следва сляпо, без да бъде подлагано на съмнение – и царете, които са управлявали с нокти и мускули, посредством завоеванието като главен способ и грабежа като съществена цел, с сопа или пушка, като единствена глоба за властта си. Защитниците на човешката душа са се интересували от възприятията на индивида, а бранителите на тялото му – от стомаха. Но и едните, и другите са се обединявали против мозъка му. И въпреки всичко никой, даже и най-низшето човешко създание, не е в положение да се откаже изцяло от мозъка си. Никой не е вярвал в ирационалното – онова, в което имат вяра, е несправедливостта. Когато човек се откаже от разсъдъка си, то е тъй като задачата му е такава, че разсъдъкът не би му разрешил да я признае. Когато проповядва несъгласия, той го прави със съзнанието, че някой ще одобри товара на невъзможното, някой ще го реализира за него с цената на личното си страдалчество или живот – разрушението е цената за всяко несъгласие. Именно жертвите вършат неправдата допустима. Хората на разсъдъка са я създали допустима, с цел да проработят разпоредбите на диваците. Да се окраде разсъдъкът е бил претекстът на всяко опълчено на разсъдъка поверие в света. Обирът на способните е бил задачата на всяко поверие, което е проповядвало всеотдайност. Обирджиите постоянно са го знаели. Ние – не. Дойде времето и ние да го разберем. Онова, което в този момент ни карат да почитаме, същото, което в миналото е било облечено като Бог или цар, е голата, сгърчена, безмозъчна фигура на некомпетентния човек. Това е новият блян, задачата, към която да се стремим, смисълът, за който да живеем, и всички хора би трябвало да получават награди според от това до каква степен се приближават до него. Разправят ни, че това е епохата на елементарния човек – титла, за която всеки човек може да претендира като премия за чудесно достижение, което е съумял да не доближи. Ще се издигне до благороднически ранг посредством усилието, което не е направил, ще го почитат поради героизъм, която не е посочил, и ще му се заплаща поради богатства, които не е създал. Но ние – ние, които би трябвало да изкупим виновността, че сме способни, – ние ще работим, с цел да го устояваме, както ни подреди, а удоволствието му ще бъде единствената ни премия. Тъй като можем да допринесем с най-вече, ще можем да споделяме минимум. Тъй като имаме по-голяма дарба за мислене, няма да ни се разрешават лични мисли. Тъй като имаме лична преценка за дейностите си, няма да ни се разрешава деяние по наш избор. Ще работим под наставления и надзор, издавани от тези, които са неспособни да работят. Те ще разполагат с нашата сила, тъй като нямат своя лична, и с нашите артикули, тъй като не могат да създават. Да не би да казвате, че това е невероятно, че не може да работи? Те го знаят, само че таман вие не го знаете, и те разчитат на това. Те разчитат да продължите, да работите до границите на нечовешкото и да ги храните, до момента в който сте жива, и когато рухнете, ще има друга жертва, която да стартира да ги храни, до момента в който се бори да оцелее, и животът на всяка последваща жертва ще бъде по-кратък, и до момента в който вие ще умрете, с цел да им оставите железопътна компания, последният ви правоприемник по дух ще почине, с цел да им остави парче самун. Това обаче не тормози мародерите. Техният план – както и проектът на царствените мародери от миналото – е плячката да им стигне до края на техния живот. Преди това постоянно е ставало, тъй като в границите на едно потомство жертвите не са свършвали. Този път обаче няма да стане. Жертвите стачкуват. Стачкуваме против мъченичеството и против моралния кодекс, който го изисква. Стачкуваме против тези, които имат вяра, че един човек би трябвало да съществува поради различен. Стачкуваме против канибалския морал, без значение дали се упражнява върху телата или духа. Единствените условия, при които ще работим с хората, са нашите – а нашите условия са честен кодекс, съгласно който индивидът е цел сама по себе си, а не средство за задачите на другите. Не желаеме да им постановяваме кодекса си. Свободни са да имат вяра в каквото желаят. Но ще би трябвало да имат вяра и да съществуват без наша помощ. И един път вечно ще научат смисъла на вярата си. Тази религия е оживяла епохи само с утвърждението на жертвите – заради това, че жертвите са приели наказването за нарушаването на кодекс, неосъществим за съблюдаване. Но този кодекс е предопределен да бъде нарушаван. Той се опира не на тези, които го съблюдават, а на тези, които не го съблюдават, моралът му продължава да съществува не поради добродетелите на светците му, а с помощта на грешниците. Ние взехме решение към този момент да не бъдем грешници. Спряхме да нарушаваме този честен кодекс. Ще го унищожим вечно с единствения способ, който той не може да понесе: като му се подчиним. Подчиняваме му се. Превиваме се. В връзките си с другите хора ние съблюдаваме техния ценностен кодекс и им спестяваме всички несгоди, които изобличават. Умът бил зло? Ние оттеглихме творбите на мозъка си от обществото, и нито една от нашите хрумвания няма повече да бъде позната на хората или употребена от тях. Способностите са себично зло, което не оставя късмет на по-малко способните? Ние се оттеглихме от съревнованието и оставихме всички вероятни шансове на некомпетентните. Преследването на благосъстояние е лакомия, коренът на всяко зло? Вече не се опитваме да вършим положения. Зло е да печелиш повече от обикновените си потребности? Ние одобряваме единствено най-простите работни места и произвеждаме със силата на мускулите си единствено толкоз, колкото консумираме за непосредствените си нужди – нито стотинка повече, нито една креативна мисъл повече, които да вредят на света. Зло е да успяваш, тъй като триумфът се реализира от мощните за сметка на слабите? Спряхме да товарим слабите с нашите упоритости и ги оставихме свободни да преуспяват без нас. Зло е да си шеф? Нямаме работа, която да предложим. Зло е да се има благосъстоятелност? Ние не притежаваме нищо. Зло е да се наслаждаваш на съществуването си на този свят? Вече не търсим никаква приятност от техния свят, и – това беше най-трудното за постигане – онова, което изпитваме към техния свят, е страстта, която те проповядват като блян: равнодушие, празнина, нищо, печатът на смъртта… Даваме на хората всичко, което претендират да желаят и да считат за добродетел от епохи наред. Нека в този момент да видят дали в действителност го желаят.

Избрано от: „ Атлас изправи плещи “ (Трета част: „ А е А “), Айн Ранд, превод от английски Петьо Ангелов, изд. „ Изток-Запад “, София, 2009
Снимка: Photo portrait of Russian-American writer Ayn Rand used for the first-edition back cover of her novel The Fountainhead (1943), bg.wikipedia.org