Отвъд границите: Зорница Велчева - 25 000 километра на колело
Зорница Велчева е маркетинг анализатор. В България приключва социология и работи за няколко огромни интернационалните компании. Заминава със брачна половинка си за Канада през 2002 година година. Причините са персонални и това, за какво отпътуват, няма значение за този роман. Защото едно друго странствуване в него е толкоз блестящо, че измества всички останали въпроси.
30 юни 2016 година – началото Това странствуване е първото ни с този обсег и то пристигна като премия за всичките ни старания през годините на доста работа. (Зорница е дружно със брачна половинка си по време на това странствуване - б.а.) Пътувахме с колела, като носехме с нас целия си багаж, който в действителност не беше кой знае какъв брой доста – оборудването за къмпинг и аварийни елементи за колелетата. Тръгнахме от Торонто по авансово начертан маршрут, в който бяхме съобразили сезоните, тъй като пътуването ни продължи година и половина. Изминахме 25 000 км на колело и към 3000 км с рейсове и фериботи. Прекосихме Съединени американски щати, Мексико, всички страни от Тихоокеанската част на Южна Америка – Колумбия, Еквадор, Перу, с цел да достигнем крайната си цел, която беше най-южната точка на Аржентина - град Ушуая (Ushuaiа).
Защо на колело?
Колелото ни е обичан превоз, тъй като преди да заминем за Канада със брачна половинка ми бяхме планинари. В България прекарвахме отпуските си по планините. Когато дойдохме в Канада нямаше къде да вървим на планина. И макар че живеем в доста огромен град, не си купихме кола, а на всички места се придвижваме с колело. Това до някъде компенсира неналичието на планината и придвижването. Дава ни опция да сме измежду природата, да сме на открито.
Две гледни точки към маршрута
Кое беше по-вълнуващо – срещите с толкоз разнообразни култури и хора или това да изминеш такова голямо разстояние (два континента) на колело?
Ами и двете - по друг метод.Твоят дом е и мой дом Ще ти опиша първо за срещата ми с хората. В Чили, до момента в който разпитвахме хората по улиците къде е най-близкият хостел, с цел да нощуваме там, срещнахме Хуан. Той ни предложения в дома си. Останахме при него три дни. Хуан работеше нощна промяна и не се притесняваше да ни остави цялата си къща разполагаем. Такова доверие имаше. И това е впечатляващо, тъй като ние бяхме едни непознати, а той освен ни приюти за три дни, с цел да си починем, а и усещайки моето терзание, ми сподели – умерено, моята къща е и твоя къща, чувствай се като вкъщи си. Той съвсем не знаеше британски, а ние малко приказваме испански и все пак този човек ни накара да се почувстваме в действителност като в личен дом. Толкова гостолюбив беше. И даже напълно скоро му писах имейл, в който да му кажа, че сме се прибрали от пътуването. А той ми отговори, че е бил доста благополучен да показа с нас неговата къща (тук Зорница се усмихва разгорещено и казва) и след това поставил запетайка, а след запетайката написал – " вашата къща " …
Останахме за малко безмълвни. Тя като че ли се върна там, в Чили, в къщата на Хуан, а аз се опивах да си показва този дом, уюта, който им е дал, и какъв брой е прелестно да срещнеш чужд, който да остави толкоз хубав спомен.
После Зорница продължи за срещите си с хората по техния неповторим маршрут. Разказа ми за организациятa " Warm Showers ", в която колоездачи посрещат в дома си колоездачи, които са на странствуване.
Ние оставахме в домовете им, някои от тях ни водеха на ресторант, дори… (усмихва се и продължава) други ни приготвяха вечеря в домовете си, даваха ни стая, в която да преспим… изобщо извънредно гостоприемни са всички.
Отново се замисля, усмихва се и продължава описа си с въпрос:
Знаеше ли, че в Еквадор пожарникарите посрещат и приютяват колоездачи-пътешественици в пожарните? Даже си имат книга за посетителите, в която всеки да напише усещанията си и благодарността си. Уникално, тъй като там има доста дребни градчета, в които няма нито хотели, нито хостели, няма къде да отседнеш и виж по какъв начин са решили нещата. Пожарникарите те приютяват. Даже в един от по-големите градове, имаше две пожарни. Ние отидохме в тази, която всекидневно не посреща колоездачи, само че все пак, шефът на пожарната ме предложения в кабинета си, описа ми историята на градчето и най-после ми подари цялостен куп остарели банкноти (сукре), които към този момент не са в послание, само че той си ги пазеше и ми даде част от тях за спомен…
Какво е да нощуваш в пожарна, това е място, в което не позволяват елементарни хора?
Ами, забавно е. Отваряли сме палатката както в стаи, които са за срещи, във фитнеса им сме отваряли палатката и даже сме спали на легло в тези пожарни. Искам да ти опиша и за още едни пожарникари – тези в един граничен на Никарагуа с Коста Рика град. Сградата беше в извънредно положение. то Никарагуа си е бедна страна. Самите пожарникари нямаха положителни условия за отмора. И все пак ни дадоха опция да останем при тях, приютиха ни и те. И освен това, приемът е толкоз топъл, питат те от какво имаш потребност, изясняват ти спецификите на мястото, от какво да се пазиш, защо да внимаваш, да пиеш ли водата, изобщо невероятна грижа. Даже на едно от местата минахме инструктаж по какъв начин да се държим в пожарната и че не трябва да гасим лампите, тъй като в случай че стане нещо на тях ще им би трябвало светлина, с цел да реагират… и най-после постоянно ти споделят – не забравяйте книгата, в която можете да напишете усещанията си от нас… (Зорница замълчава за миг) Сега си мисля, че това ни даде опция да опознаем хората там доста по-добре, тъй като в случай че бяхме оставали в хотели и хостели, знаеш, влизаш си в стаята и не общуваш с никого, а по този начин имахме срещи с невероятни хора и това беше неповторимо, в действителност.Планинарският маршрут
Разкажи ми в този момент какво е да прекосиш два континента и година и половина да си на колело?
Ние си избрахме естествено планинарски маршрут в Южна Америка. Тоест не карахме по крайбрежието, а от Южна Колумбия започнахме последователно да изкачваме Андите. През Еквадор и Перу също карахме единствено през планината (Андите - б.а.). Боливия минахме през високопланинското плато. В Чили бяхме и карахме на височина от 4500 метра. И чак в Аржентина слязохме от планината. Като за мен едно от най-впечатляващите места бяха перуанските Анди, тъй като там се чувстваш като една дребна мишчица на колело, толкоз солидни са планините. А с цел да преминеш от едната страна на планината до другата, пътят е един непрестанен зиг-заг, който катери голям масив. Като денивелацията в границите на един ден може да бъде най-малко хиляда метра на горе и на долу, а нашият връх беше в един ден, когато преодоляхме денивелация от две хиляди и четиристотин метра. Тръгнахме от едно селце в Перу на осемстотин метра надморска височина и най-после, вечерта бяхме на три и двеста… цялото това нанагорнище беше четиридесет километра зиг-заг, по един голям масив.
Как се усеща човек на такова място?
Като мишка на колело, която върти педалите и то просто няма край! Чувстваш се доста дребен човек, само че след това, когато го изкачиш, тогава си доста горделив от себе си.
В гласа на Зорница, до момента в който разказва голямото нанагорнище личат и усмивката, и гордостта, в действителност, като че ли не тъкмо горделивост, а по-скоро доволство и наслада.
13 декември 2017 година - Ушуая
Какво се случи, когато пристигнахте в Ушуая? Щастливи ли бяхте?
Ами, да, доста. Самият град те посреща с две колони, нещо като старинна врата, само че без горната част, единствено колоните. На тях с огромни букви написа " Ушуая “ (тук Зорница стартира да се смее и продължава) Искахме да си създадем фотоси и помолихме две туристки, които чакаха за автостоп. Казваме им, че сме минали 25 000 км., че караме от година и половина и доста желаеме да се снимаме в края на това пътешестване. И сякаш една - две фотоси, а то стана половин часова фотосесия…
Какъв град е Ушуая? Какво намерихте там?
Ушуая е на океана, само че е в действителност планински град - ски курорт. Построен е на скат, който безусловно влиза в океана. Заливът е толкоз бездънен, с формата на половин луна, че все едно планината се потапя в него. Оттам потеглят всички кораби към Антарктика. Има голямо пристанище с доста, доста кораби, „ цялостни “ с товари или туристи. Градът е дребен, само че цялостен с история. Превърнали са доста от къщите на първите заселници от Европа в дребни музеи, които пазят цялата история на мястото.
Какво си донесе от това място?
Само прелестни мемоари, фотоси и нищо материално.
Какъв човек би трябвало да си, какви качества би трябвало да имаш, с цел да изминеш 25 000 км. на колело, в разстояние на година и половина?
На първо място би трябвало да обичаш физическото натоварване и да тръгнеш с настройката, че няма да ти е комфортно. Липсата на улеснения не би трябвало да те тормози. И би трябвало да си доста пригодим. Но аз в никакъв случай не съм мислила, какъв брой доста са километрите, какъв брой мъчно ще бъде или нещо сходно. Никога не съм мислила по този метод. Аз съм се наслаждавала на всеки ден, на всеки момент – тук и в този момент. Моментът е значим. Тръгнахме с настройката, че ще пътуваме колкото желаеме и ще спрем, когато желаяме, само че не щеш ли достигнахме крайната си цел. И това може да стане единствено, в случай че не гледаш в бъдещето с очакване, а в действителност да вярваш сега, този миг, който изживяваш в съответния момент.
Има ли нещо, което постоянно слагаш в багажа си?
Аз не съм пътувала доста, само че за това пътешестване една моя другарка ми подари малко камъче с вградена в него мъничка икона на Дева Мария, която беше купена от български манастир. Него го носих на всички места с мен по време на това пътешестване (замисля се, засмива се и продължава), постоянно бих носила със себе си нещо, което да ме пази…
Какво е свободата?
Докато преминавахме на колело през целия този голям маршрут, аз усетих какво е свободата. И ще го илюстрирам с доста дребен образец. Усетих го най-силно, когато преминавахме от една часова зона в друга. Караш, караш и все е да вземем за пример девет часа и виждаш пред себе си табела, че от тази тъкмо точка влизаш в друга часова зона и правиш единствено една крачка, и към този момент е различен час, друго време… преди тази крачка, тъкмо преди минута е било девет без една минута, след минута е 10 или единадесет и една… или пък осем… и за теб това няма никакво значение. Часът става толкоз условен, времето е относително… и часовата яснота стопира да има значение… това е свобода…
Има ли нещо, от което те е боязън?
От вятъра. Защото мога да изгубя надзор. И въпреки всичко, макар че имаше такива моменти, ние с мъжа ми мечтаехме да стигнем от Торонто до Ушуая с колело и я сбъднахме.
30 юни 2016 година – началото Това странствуване е първото ни с този обсег и то пристигна като премия за всичките ни старания през годините на доста работа. (Зорница е дружно със брачна половинка си по време на това странствуване - б.а.) Пътувахме с колела, като носехме с нас целия си багаж, който в действителност не беше кой знае какъв брой доста – оборудването за къмпинг и аварийни елементи за колелетата. Тръгнахме от Торонто по авансово начертан маршрут, в който бяхме съобразили сезоните, тъй като пътуването ни продължи година и половина. Изминахме 25 000 км на колело и към 3000 км с рейсове и фериботи. Прекосихме Съединени американски щати, Мексико, всички страни от Тихоокеанската част на Южна Америка – Колумбия, Еквадор, Перу, с цел да достигнем крайната си цел, която беше най-южната точка на Аржентина - град Ушуая (Ushuaiа). Защо на колело?
Колелото ни е обичан превоз, тъй като преди да заминем за Канада със брачна половинка ми бяхме планинари. В България прекарвахме отпуските си по планините. Когато дойдохме в Канада нямаше къде да вървим на планина. И макар че живеем в доста огромен град, не си купихме кола, а на всички места се придвижваме с колело. Това до някъде компенсира неналичието на планината и придвижването. Дава ни опция да сме измежду природата, да сме на открито.
Две гледни точки към маршрута Кое беше по-вълнуващо – срещите с толкоз разнообразни култури и хора или това да изминеш такова голямо разстояние (два континента) на колело?
Ами и двете - по друг метод.Твоят дом е и мой дом Ще ти опиша първо за срещата ми с хората. В Чили, до момента в който разпитвахме хората по улиците къде е най-близкият хостел, с цел да нощуваме там, срещнахме Хуан. Той ни предложения в дома си. Останахме при него три дни. Хуан работеше нощна промяна и не се притесняваше да ни остави цялата си къща разполагаем. Такова доверие имаше. И това е впечатляващо, тъй като ние бяхме едни непознати, а той освен ни приюти за три дни, с цел да си починем, а и усещайки моето терзание, ми сподели – умерено, моята къща е и твоя къща, чувствай се като вкъщи си. Той съвсем не знаеше британски, а ние малко приказваме испански и все пак този човек ни накара да се почувстваме в действителност като в личен дом. Толкова гостолюбив беше. И даже напълно скоро му писах имейл, в който да му кажа, че сме се прибрали от пътуването. А той ми отговори, че е бил доста благополучен да показа с нас неговата къща (тук Зорница се усмихва разгорещено и казва) и след това поставил запетайка, а след запетайката написал – " вашата къща " …
Останахме за малко безмълвни. Тя като че ли се върна там, в Чили, в къщата на Хуан, а аз се опивах да си показва този дом, уюта, който им е дал, и какъв брой е прелестно да срещнеш чужд, който да остави толкоз хубав спомен.
После Зорница продължи за срещите си с хората по техния неповторим маршрут. Разказа ми за организациятa " Warm Showers ", в която колоездачи посрещат в дома си колоездачи, които са на странствуване.
Ние оставахме в домовете им, някои от тях ни водеха на ресторант, дори… (усмихва се и продължава) други ни приготвяха вечеря в домовете си, даваха ни стая, в която да преспим… изобщо извънредно гостоприемни са всички.
Отново се замисля, усмихва се и продължава описа си с въпрос:
Знаеше ли, че в Еквадор пожарникарите посрещат и приютяват колоездачи-пътешественици в пожарните? Даже си имат книга за посетителите, в която всеки да напише усещанията си и благодарността си. Уникално, тъй като там има доста дребни градчета, в които няма нито хотели, нито хостели, няма къде да отседнеш и виж по какъв начин са решили нещата. Пожарникарите те приютяват. Даже в един от по-големите градове, имаше две пожарни. Ние отидохме в тази, която всекидневно не посреща колоездачи, само че все пак, шефът на пожарната ме предложения в кабинета си, описа ми историята на градчето и най-после ми подари цялостен куп остарели банкноти (сукре), които към този момент не са в послание, само че той си ги пазеше и ми даде част от тях за спомен…
Какво е да нощуваш в пожарна, това е място, в което не позволяват елементарни хора?
Ами, забавно е. Отваряли сме палатката както в стаи, които са за срещи, във фитнеса им сме отваряли палатката и даже сме спали на легло в тези пожарни. Искам да ти опиша и за още едни пожарникари – тези в един граничен на Никарагуа с Коста Рика град. Сградата беше в извънредно положение. то Никарагуа си е бедна страна. Самите пожарникари нямаха положителни условия за отмора. И все пак ни дадоха опция да останем при тях, приютиха ни и те. И освен това, приемът е толкоз топъл, питат те от какво имаш потребност, изясняват ти спецификите на мястото, от какво да се пазиш, защо да внимаваш, да пиеш ли водата, изобщо невероятна грижа. Даже на едно от местата минахме инструктаж по какъв начин да се държим в пожарната и че не трябва да гасим лампите, тъй като в случай че стане нещо на тях ще им би трябвало светлина, с цел да реагират… и най-после постоянно ти споделят – не забравяйте книгата, в която можете да напишете усещанията си от нас… (Зорница замълчава за миг) Сега си мисля, че това ни даде опция да опознаем хората там доста по-добре, тъй като в случай че бяхме оставали в хотели и хостели, знаеш, влизаш си в стаята и не общуваш с никого, а по този начин имахме срещи с невероятни хора и това беше неповторимо, в действителност.Планинарският маршрут
Разкажи ми в този момент какво е да прекосиш два континента и година и половина да си на колело?
Ние си избрахме естествено планинарски маршрут в Южна Америка. Тоест не карахме по крайбрежието, а от Южна Колумбия започнахме последователно да изкачваме Андите. През Еквадор и Перу също карахме единствено през планината (Андите - б.а.). Боливия минахме през високопланинското плато. В Чили бяхме и карахме на височина от 4500 метра. И чак в Аржентина слязохме от планината. Като за мен едно от най-впечатляващите места бяха перуанските Анди, тъй като там се чувстваш като една дребна мишчица на колело, толкоз солидни са планините. А с цел да преминеш от едната страна на планината до другата, пътят е един непрестанен зиг-заг, който катери голям масив. Като денивелацията в границите на един ден може да бъде най-малко хиляда метра на горе и на долу, а нашият връх беше в един ден, когато преодоляхме денивелация от две хиляди и четиристотин метра. Тръгнахме от едно селце в Перу на осемстотин метра надморска височина и най-после, вечерта бяхме на три и двеста… цялото това нанагорнище беше четиридесет километра зиг-заг, по един голям масив.
Как се усеща човек на такова място?
Като мишка на колело, която върти педалите и то просто няма край! Чувстваш се доста дребен човек, само че след това, когато го изкачиш, тогава си доста горделив от себе си.
В гласа на Зорница, до момента в който разказва голямото нанагорнище личат и усмивката, и гордостта, в действителност, като че ли не тъкмо горделивост, а по-скоро доволство и наслада.
13 декември 2017 година - Ушуая Какво се случи, когато пристигнахте в Ушуая? Щастливи ли бяхте?
Ами, да, доста. Самият град те посреща с две колони, нещо като старинна врата, само че без горната част, единствено колоните. На тях с огромни букви написа " Ушуая “ (тук Зорница стартира да се смее и продължава) Искахме да си създадем фотоси и помолихме две туристки, които чакаха за автостоп. Казваме им, че сме минали 25 000 км., че караме от година и половина и доста желаеме да се снимаме в края на това пътешестване. И сякаш една - две фотоси, а то стана половин часова фотосесия…
Какъв град е Ушуая? Какво намерихте там?
Ушуая е на океана, само че е в действителност планински град - ски курорт. Построен е на скат, който безусловно влиза в океана. Заливът е толкоз бездънен, с формата на половин луна, че все едно планината се потапя в него. Оттам потеглят всички кораби към Антарктика. Има голямо пристанище с доста, доста кораби, „ цялостни “ с товари или туристи. Градът е дребен, само че цялостен с история. Превърнали са доста от къщите на първите заселници от Европа в дребни музеи, които пазят цялата история на мястото.
Какво си донесе от това място?
Само прелестни мемоари, фотоси и нищо материално.
Какъв човек би трябвало да си, какви качества би трябвало да имаш, с цел да изминеш 25 000 км. на колело, в разстояние на година и половина?
На първо място би трябвало да обичаш физическото натоварване и да тръгнеш с настройката, че няма да ти е комфортно. Липсата на улеснения не би трябвало да те тормози. И би трябвало да си доста пригодим. Но аз в никакъв случай не съм мислила, какъв брой доста са километрите, какъв брой мъчно ще бъде или нещо сходно. Никога не съм мислила по този метод. Аз съм се наслаждавала на всеки ден, на всеки момент – тук и в този момент. Моментът е значим. Тръгнахме с настройката, че ще пътуваме колкото желаеме и ще спрем, когато желаяме, само че не щеш ли достигнахме крайната си цел. И това може да стане единствено, в случай че не гледаш в бъдещето с очакване, а в действителност да вярваш сега, този миг, който изживяваш в съответния момент.
Има ли нещо, което постоянно слагаш в багажа си?
Аз не съм пътувала доста, само че за това пътешестване една моя другарка ми подари малко камъче с вградена в него мъничка икона на Дева Мария, която беше купена от български манастир. Него го носих на всички места с мен по време на това пътешестване (замисля се, засмива се и продължава), постоянно бих носила със себе си нещо, което да ме пази…
Какво е свободата?
Докато преминавахме на колело през целия този голям маршрут, аз усетих какво е свободата. И ще го илюстрирам с доста дребен образец. Усетих го най-силно, когато преминавахме от една часова зона в друга. Караш, караш и все е да вземем за пример девет часа и виждаш пред себе си табела, че от тази тъкмо точка влизаш в друга часова зона и правиш единствено една крачка, и към този момент е различен час, друго време… преди тази крачка, тъкмо преди минута е било девет без една минута, след минута е 10 или единадесет и една… или пък осем… и за теб това няма никакво значение. Часът става толкоз условен, времето е относително… и часовата яснота стопира да има значение… това е свобода…
Има ли нещо, от което те е боязън?
От вятъра. Защото мога да изгубя надзор. И въпреки всичко, макар че имаше такива моменти, ние с мъжа ми мечтаехме да стигнем от Торонто до Ушуая с колело и я сбъднахме.
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ