Защо обиждаме родителите си?
Защо наскърбяваме родителите си? Защото в миналото са ни наказвали и са ни налагали забрани? Защото от време на време ни се коства, че не са задоволително умни, не са толкоз красиви и млади като нас, не печелят колкото нас, не споделяме общи тематики, не мислят вярно или пък четат прекалено много морал?
А имали ли са те избор и опция да изживеят живота си по различен метод? Благополучно, ярко, живот, цялостен с топлота и благополучие, в който никой не се нуждае от нищо, никого не губи и на никого не завижда. Живели ли са те в миналото за себе си?
Ние пораснахме, само че дребните детски обиди, искания и неразбирания остават. Целият насъбран негатив ни преследва през годините като снежна топка. Имаме ли право да носим това задължение с нас? Благодарение на кого сме живи?
Какво ни пречи да извиним и да желаяме амнистия за грубостта и дързостта, неоправданите очаквания и породената болежка, тишина и самотност.
Нещо не ни пуска и не ни дава да живеем свободно. Слушаме себе си, само че не чуваме, преместваме се от предишното, но то не си потегля и не се изтрива. Може би би трябвало да погледнем обратно, да извиним, да разберем и да престанем да съдим?
Причината е в нас самите. Не сме се научили да обичаме по този начин, както обичат нас, прекомерно обичаме себе си, възприемаме всичко за даденост и не умеем да гледаме истината в очите.
Защо не можем без да наскърбяваме, без да съжаляваме и даже отмъщаваме? Защото родителите ни търпят всичко и всичко простят и ще продължат да ни имат вяра, да се надяват, без значение от какво и все пак? Родителската обич е безгранична и безкрайна?
За непознатите се стараем и умеем да бъдем по-добри, а пред роднините си смъкваме „ маската “ и си разрешаваме безразличие, разрешаваме си да бъдем жестоки егоисти.
Получава се по този начин, за жалост, че наскърбяваме тъкмо тези, които обичаме и се боим да не изгубим, само че таим това възприятие в дълбините на душите си и не си го признаваме единствено пред себе си. Най-страшната илюзия е, че родителите ще бъдат постоянно с нас и в никакъв случай няма да умрат.
За злощастие, това не е по този начин. Изведнъж животът стопира, светът престава да се върти към нас и за това не можем да упрекваме никого. Ние преставаме да бъдем смисълът на нечий живот. Никой към този момент не се бори за нашето достолепие и с нашите комплекси. Цветът на слънцето е същият, само че то не грее по този начин, както когато до нас не са обичаните очи и нежните ръце.
Не обещавайте да се обадите на родителите си! Защото наложително ще забравите за това през днешния ден, на следващия ден, след седмица, а те ще чакат. С възрастта всичко се възприема доста мъчително. Дори невнимателно изпуснатата дума е способна да аргументи болежка.
Просто вземете и им се обадете, с цел да чуете родния глас и да им кажете, че ги обичате не поради нещо, а просто по този начин, като в детството…
Защо да чакате, когато всичко свърши? Всичко може да се поправи, до момента в който са живи!
