Започнах да се възстановявам и бях напълно готова да забравя

Започнах да се възвръщам и бях изцяло подготвена да не помни Ковид -19 - температурата и кошмарите, в които бях вълчица, преследвана от ловци. Никога не съм понасяла ловци и кучета. В огромните си страхове съм умирала на сън като вълк, прострелян с няколко патрона. След десетия ден температурата спадна. Според лекарите имаше да заплаха вирусът още веднъж да ме захапе; в действителност тогава, на десетия ден от заболяването, стартира това, което изначало назовах „ мъгла “, само че по-късно му дадох напълно друго наименование – още веднъж не напълно тъкмо. Не зная дали щеше отзвучи, като някои признаци - да вземем за пример мъчителното изтощение. С течение на времето чувството се ускорява и се багра, че става по-обсебващо.

Засякох „ явлението “ след изписването, когато ме срещна съседът от втория етаж – беше отсякъл липата, която засенчвала прозореца му.

Опитвах се да не беседвам с него – свадливите му прояви изсушаваха силата ми напълно. Очевидно при моето раждане вселената е решила, че нямам потребност от съобразителност и резистентност при нараснал звук. Не кряскам. Не негодувам. Отдалечавам се от абсурда. Това ми е създавало убеждението, че последователно – въпреки и да съзнавам слабостта си – се издигам над крясъка. Едва ли отнякъде може да се появи човек, който би съумял да се похвали, че се е карал с мен.

Онова след Ковида ме уплаши. Съседът, който беше отсякъл липата, препречи пътя ми на стълбищната площадка. Стори ми се, че зад тила му извира мъгла, тъмносива и плътна. Усещането беше същото, като че пред очите ви убиват куче. Боже мой, какво става със зрението ми, ужасих се аз. Отклоних взор – очите ми бяха наред. Лошо - мъглата към съседа се сгъсти още повече.

- Пак ли сме навирили нос – означи той. Изпаренията зад тила му ме притискаха. Отминах го стремително, с цел да се спася. Изпаднах в суматоха, че ще се задуша, само че нищо сходно не се случи.

- Вече даже и на привет не отговаряме - подвикна съседът след мене. Погледнах през рамо. Катраненият облак го бе обвил.

Тъкмо се питах какво ми става, дали след Ковид не съм изгубила мозъка си, когато срещнах Даря. Зад гърба й извираше фина пара, светла, бих я определила даже като сребриста на цвят. Какво ставаше с мен! Даря, библиотекарката в кварталната ни библиотека, се хвърли да ме прегръща. Прави по този начин, когато е прочела някоя страхотна книга. Дала съм й ключ от моята гарсониера. Често изгубвам моя и тя ми дава аварийния. Понякога изпича питки и ме кани на посетители.

- Най-после оздравя - сподели тя.- Направо щеше да ме побъркаш. Няма с кого едно кафе да изпия.

Това бяха първите два случая, откакто се пробвах да не помни Ковид, само че ориста, най-строгата ни възпитателка, не ми разреши.

Нека призная, че с Арсений бяхме решили да се оженим. Той беше референт по ръководство на рискови активи. Уверяваше ме, че печели добре. Имаше апартамент, завещание от неговата любяща вуйна, която от 30 години живееше в Сан Диего, имаше и мезонет в завещание от вуйчо си, умрял щастливо в Швейцария. След като завърши карантината, Арсений пристигна при мен с голям букет.

- Скъпа! – подхвана той, само че цветята не можеха да скрият тъмният облак зад тила му. Всъщност нямаше никакъв облак нито мъгла. Проверих с ръка. Нямаше нищо. Празно пространство. Никакъв аромат, мрачен цвят. Сянка. В мозъка ми постепенно стартира да се оформя съмнение. Възможно ли бе рецепторът, отключен в мен от заболяването, да улавя отношението на събеседника ми към мен – и го онагледява посредством тази катранена мъгла?

Аз съм преводач на закони, нормативни актове, контракти и спечелвам нелоши пари. Смятам, че неналичието на мои участия в свади и разправии от всевъзможен тип ми е дала задоволително време да следя хората. Майка ми от дълго време добрува с третия си брачен партньор, татко ми – с някоя от краткотрайните си обичани. Години съм живяла сама – наблюдението на хората ми е давало приятност, каквато никоя театрална режисура не е успявала. Няма нищо по-занимателно от това да слушаш какво приказват видни госпожи и господа, и да бъдеш очевидец на дейностите им. Думите са дадени на всички нас от криволичещата еволюция, с цел да можем сполучливо да укриваме посредством тях омразата си към ближните.

Но в мен се беше задействал рецептор. Долавях какво се случва зад думите.

Онова, което се появяваше зад гърбовете на познатите ми -след като прекарах трудно и не умрях от Ковид - беше нещо неописуемо. Когато излизах на улицата, зад всеки пешеходец се клатушкаше гърбица - неговата мъгла. Можех да я сравня с хрип от кашлица. Излизах на някой площад – над всеки квадратен сантиметър се стелеше сянка, изпълзяваща от хората – тъмна, без аромат, без компактност. Изпитвах чувството, че някъде изтезават деца.

Мислех, че няма да мога да привикна, само че още на четвъртия-петия ден възприемах сивото пространство като нещо обикновено. Повече ме стряскаха сребристите облачета над обособени хора – хората със сребро зад тила бяха или пияни, или дърдореха несвързани приказки и никой не им обръщаше внимание.

Започнах да се опасявам от сребристите влакна, увиснали над челата на някои познати. Доброта ли да ги нарека? Колегите ми преводачи смятаха, че приказките за положителното са цялостна нелепост. Въпреки това сребърният слой на благоразположението се спускаше към мене от хора, на които по незнайни аргументи бях симпатична. Обърнах се към колежката, с която споделяхме офис:

- Елвира, имаш ли някакви пост-Ковид недоволства – с изключение на изнемощялост и кашлица?

– Не – отвърна Елвира. - Освен болки в костите, само че това отзвуча.

Страхувах се да загатна за сенките към чиновниците в организацията – тъмни като асфалт. Елвира щеше да ме вземе за откачена.

Странно, Арсений също беше прекарал Ковид – три дни хрема и настинка. Попитах го издалеко - както единствено професионален преводач на правни текстове би могъл да се изрази – дали не вижда някаква сянка в спалнята ни. Той се изсмя, само че мракът зад темето му се сгъсти. Дали в действителност този човек не можеше да ме понася?

- Купил съм боровинки. Изяж ги и укрепи организма си – подмятна той. Усмивката му беше блестяща, бели зъби, грейнал взор, само че сянката… сянката с цвят на черна клавиатура! Дори когато посред ни се случваше любовта, чувството за тъмно пространство над раменете му не ме напускаше.

Разговарях и с сътрудника ми, на който искрено завиждах – преводите му бяха безукорни. Точните изречения се озоваваха на върха на пръстите му когато и да е, без изобщо да се напряга. Работеше в пъти по-бързо от мене - аз, която всекидневно правех комплицирани граматически проби!

Казваше се Богдан. Така е - има хора, родени с гений. Никакви проби, никакви системи за рационализиране не могат да те изравнят с гения. В най-хубавия случай можеш да поддържаш търпимо равнище, в случай че си амбициозна глупачка като мен – правиш пари, трупаш авторитет, само че назубрените дефиниции, граматическите структури се трансформират в подражателство, тъпо сходство на заложба. Талантът е необяснимата неточност на вселената, заради която всички ненавиждаме надарения. Без никаква причина той е ослепителен. Ние не сме. Богдан с едно тракване на пръстите постигаше толкоз колкото аз, старателната до полуда Ема, не можех за 10 години ровене из проби, бази данни и преводи. Какво ли виждаше Богдан в мене – и за какво зад тила му се стелеха влакна от сребро, когато се разминавахме в коридора на организацията?

Не можех да си обясня неговото положително отношение.

– Защо се държиш добре с мене? – попитах напряко. - Аз съм най-агресивният ти съперник. Лъгала съм Звездата – това беше прякорът на шефа, който той самичък си бе измислил и наложил измежду нас. – Награждаваха ме поради неистини. Наградата заслужваше ти.

- Мила ми Еми – поде Богдан, транспарантна върлина, обръсната безпрепятствено за разлика от Арсений. Богдан имаше белезникава, грозна от белота кожа и тънки пръсти. Не одобрявам мъже с дълги, транспарантни пръсти. – Завистта е мотор на механизъм, сразяващ индивида, който я изпитва.

- Глупости – срязах го аз. Не желаех да призная, че завиждах на лекотата и финеса, които извираха от фразите му. Че одобрявах като засегнатост към интелекта си неговите хрумвания, с които граматиката ставаше магия, а изречението - пътека към озарен от слънце връх. Със сигурност бях обгърната в лилава сянка на завистта.

- Ти полагаш старания, Еми. Радвам се на устрема ти текстът да бъде оптимално прецизен – добави Богдан, белезникавият.

Черпехме се с на ниска цена кафе – един път плащах аз, един път той и сребристата зной над главата му ставаше все по-лъчиста.

Звездата, нашият началник, нормално се мяркаше рядко в офиса ми, влачейки след облия си тил няколко светли точици.

- Мислиш ли, че след Ковид… – започнах аз пред Богдан и млъкнах. Едва ли бе рационално да се доверя на неговото сребро, просветващо при срещите му с мен. Майка ми тлееше за момент, сходно на моя звезден шеф, и угасваше. Баща ми довеждаше лека бяла зной с наличието си, само че се виждахме рядко, даже на Коледа нямаше опция да се срещнем. – Богдане, мислиш ли, че е допустимо Ковид да отключи някакво замразено човешко осезание? Някакъв латентен рецептор?

Той ме изгледа с огромните си очи, които в мислите си назовах „ кафяви шкафове “ – бяха с цвета на дрешниците, в които складирахме преводи по остарели каузи - от дълго време трябваше да ги изхвърлим, само че аз не позволявах – те ми вдъхваха сигурност. Бяха цялостни с скъпи термини. Това бяха моите помощници, които назовах “сламки “. Богдан не се нуждаеше от сламки. Той помнеше, а в случай че не си спомняше за нещо, незабавно го измисляше – беше повече от ослепителен. Невъзможно бе да не е усетил моята филологическа отпадналост – макар тестванията, които правех всеки ден, макар дивата ми упоритост да потвърдя, че светя. А може би повода да ме понася бе, че в никакъв случай нямаше да го засенча?

- Мислиш ли, че Ковид може да... да ни накара виждаме цвета на… Арсений… - Щях да сподели „ цвета на омразата “. Богдан щеше да реши, че съм малоумна, само че въпреки всичко продължих: - Да отключи у преболедувалия нюх за отношението на другите хора към него?

- Всичко е допустимо – сподели Богдан и с това се издигна с една единица нагоре в моята канара с оценки на събеседниците. Не се подиграваше, очите му с цвета на шкафовете, ме следиха с схващане.

- Много жалко – беше реакцията на Арсений. – Ковид не те умъртви. Надявам се, че няма да те накара да откачиш, което е изцяло допустимо, в случай че осъждам по странното ти държание в последно време.

- А твоето държание? – прошепнах аз. Елвира, с която към този момент разговарях, беше цялостна диаметралност на съществителното „ заложба “, най-изразителното лице на стръвта да свети – та амбициозната Елвира ме срещаше всяка заран с бетонната ограда на сянката си, а това ме радваше – вбесявах я. Да вбесиш някого значи да го победиш. Усещането беше прелестно.

Тъмния облак зад Арсений, даже когато любовта посред ни се случваше, ставаше все по-смазващ, до момента в който една вечер той означи – Елвира от вашата организация... е доста духовита.

След няколко дни забележката беше, че Елвира е забележителна, а след седмица - че се ориентира добре в нестабилната конюнктура. След Ковид моят боязън от свадите бе достигнал своя разцвет. Освен тъмната лава зад тила на Арсений - да я нарека ли „ злост “ - започнах да чувствам острите погледи, нервните му жестове. Ковид в действителност имаше разгромяващо влияние върху мен – преди не виждах обиди и остроти. Сега те ме заобикаляха от всички страни.

- Елвира… – стартира Арсений. Разбира се, че бяхме в неговия апартамент, завещание от вуйчо му. - Елвира си е купила…

Не разбрах какво си е купила моята амбициозна колежка.

На сутринта закусихме дружно с Арсений - от време на време хубавото кафе, което правех, намаляваше интензивността на сивия му облак. Но белким животът на човек се мери в чашите изпито кафе?

Бях приготвила 62 лв., тъкмо колкото костваха боровинките, закупени от Арсений, с цел да укрепя организма си. Оставих парите на масата.

От свадите сред майка ми – аптекар, и татко ми проектант, които непрекъснато си изнасяха багажа, до момента в който дефинитивно се разделят - несъмнено, съветваха се с мен дали няма да съсипят младостта ми, в случай че бракът им се разпадне – от раздорите им извлякох поука, че в живота ми би трябвало да има напълно малко багаж: банковите ми карти, телефон, крем за лице, плюс долни дрехи. След като се нахранихме с Арсений - от татко си бях придобила навика каквото и да става, да го завършвам сита, организмът страда повече от бодежите в кръста, в сравнение с от всякаква духовна болежка - откакто преглътнах последната хапка от сандвича, без изобщо да встъпвам в спор, подредих рехавия си багаж.

- Чао - сподели Арсений. Тъмното пространство към него се уголеми неколкократно. Неприятно е, когато единствено вие виждате цвета на отношението на хората към вас. Може би това се случва и на други човеци, които не могат да понасят нараснал звук и кавги.

- Елвира – споделих аз и си потеглих.

На улицата тъмният слой над главите на пешеходците изглеждаше ужасно. Хората не можеха да се понасят, но през днешния ден това беше изцяло в реда на нещата. Основният съставен елемент на въздуха в белите ни дробове беше неприязънта към всеки, с който се разминавахме. Вече бяхме привикнали с това.

Блестящите мои родители ми бяха оставили в завещание гарсониера. В характера ми беше да подкрепям всичко в безупречен тип – както съхранявах документите в офиса.

В организацията към този момент беше дошъл Богдан.

- Радвам, че си се изнесла – изтърси той. Аз ли му бях загатнала за това? Аз? Кога? Сребристият облак към него просветваше. Тихо и добродушно светлееха кафявите му очи – повече от всеки път ми приличаха на шкафове, натъпкани с скъпи данни.

За момент погледнах през прозореца – сивата мъгла над хорските глави си беше на мястото. Кой в действителност бе Богдан? Дали бе преболедувал Ковид?

- Ема, ти светиш! – прошепна той. – Цялата си от сребро.