Зад кулисите на маските и страховете, които владеят човешкото същество,

Зад кулисите на маските и страховете, които владеят човешкото създание, споделено от известния швейцарски психотерапевт

Човекът – кутре

Има едно нещо, което все не ми се връзва – по този начин и не съумях да проумея до дъно какво толкоз печелят хората, които „ живеят за другите ”. Познавам доста човеци, които настойчиво не престават да мислят, че би трябвало да „ живеят, с цел да се харесват на някого ”.

Всичко стартира, когато някой, който и да било, каже – „ Направи го за мен! ”. Обикновено този някой по-късно добавя – в името на мама и баща. Очевидно шикалкавене. Изиграни са възприятията, тъй като зад „ направи го за мен ” се крие и мирише на чист рекет – „ в случай че не го направиш, горко ти! ”. И по този начин го вършим през днешния ден, вършим го на следващия ден, научаваме се да се държим като положителни, дресирани кутрета и в края на краищата се залъгваме, че да вършим нещо все за другите е добродетел.

Но както стартираме да се държим, такива и ставаме. Крачката е доста дребна. И един прекрасен ден, сме „ такива, каквито другите ни желаят ”, само че надалеч, доста по-далече от нашето същинско Аз. Тогава това, което мислят другите, става по-важно от това, което мислим ние самите. А самооценката ни отива по дяволите.

Психичният ни свят е измърсен от неоткровен блян към благовъзпитание. Начинът ни на мислене е обезчестен от безумната норма, съгласно която все би трябвало да вършим нещо за другите. Чувството ни за действителност е инфектирано с хиляди „ майчини и бащини рекомендации ”. И по този начин „ послушното кутре ”, което ни е натъртено в мозъците, оплесква с изпражненията си същността на Аз-а, който в този момент към този момент се разделя на три елементи:

Едно подправено Аз, което приказва, комуникира. Едно същинско Аз, което мисли (за благополучие единствено мисли!) и ни подтиква да действаме съгласно същинските ни потребности. Едно Аз-кутре, което се самонаказва и оправдава непрекъснато, което се опасява да бъде почтено и да следва точно това, което мисли същинското Аз.

Лицемерието диктува всички (или съвсем всички) човешки взаимоотношения. Още по-лошо – колкото по-близки са тези връзки, толкоз по-фалшиви са. А абсолютният връх се доближава – и по какъв начин би могло да бъде другояче – в връзките сред родители и деца, сред брачен партньор и брачна половинка, избраник и избраница.

Истински фестивал на лъжата и фалша. На тази сцена същинското Аз изпада на втори проект. Доминира Аз-ът на послушното дресирано кутре. „ Съюзите ” се разпадат прекомерно бързо. Процъфтяват лъжите – върхът на човешката нелепост.

От истината боли. Така е. Но лъжата е по-лоша, тъй като стресира. Принуждава ни да се държим подправено, да приказваме измислици, изисква от нас актьорски качества, почтени за холивудска звезда. Затова лъжата е стрес! Казвам това не с цел да върша поклон на моралността, която при положение няма нищо общо. Лъжата е нездравословна за нашето аз и за Аз-а на другия. Сред купища от лъжовни, празни приказки сътворяваме нереални и лъжовни връзки. Отношения, в които Аз и Ти губят идентичността си,превръщат се в нереални Аз и Ти, виртуозни еквилибристи, плод на фантазиите  ни. Истината остава заровена под лъжата „ върша всичко за теб ”. Върху безсмислицата „ върша всичко за теб ” почиват стерилните връзки, ражда се страхът от израстване, от отговорност. А насъбраното след това напрежение поражда неприязън и макар лъскавата фасада връзката рухва.

О, небогати съвременни дребосъче, рицарю на  положителното образование, на културата, на  привидността и на властовата невроза!

Бедни модерни дребосъче с твоя постоянно колеблив, протакащ морал…

Бедни днешни дребосъче, ти, който мислиш това, което не казваш, и казваш това, което не мислиш, ти, който си разбъркал неуместно реда на полезностите си, а точно:

Възпитание Моралност Привидност ЧЕСТНОСТ (на последно място)

Ти, който се  правиш на обективен, правилен на персонажа, който си си наложил да играеш, ти не си даваш сметка, че си лукавец, долен и безумен.

Добре, да продължаваме да живеем за другите, да вършим това, което другите мислят или чакат от нас. Да одобряваме превъзходството на Другия над нашето Аз, като се вършим на верни, социокомфортни, добрички.

В края на виталния ни път, когато погледнем обратно в огледалото за назад придвижване и забележим целия път на нашето битие, може би ще си дадем сметка, че не си е коствало. И може би с последния си останал мирис ще прокълнем своето безволие.

Какво ще кажете за един прекрасен душ от почтеност, най-малкото, с цел да измием гърба си от вонята на подправения морал? За да премахнем безсмислените връзки, нарушаващи равновесието на нашето Аз, да убием кутрето, с цел да станем същински?

От: „ И ето го: Хомо Невротикус Нормалис! ” Наръчник по неорайхианска доктрина и диагностика, Валдо А. Бернаскони, превод: Мадлен Алгафари, изд. „ Джуниър Партнърс ” 2007