Чорба от греховете на отец Никодим ♥ Елин ПЕЛИН
„ За всяко мое провинение, с дело или с помишление, оставям тук по едно бобено зърно – черно за непростимите и бяло за тия, които хвърлят душата ми в подозрение и мисълта ми не може да разграничи грях ли са, или не. За черните пред бога се разкайвам надълбоко, за белите се апелирам за амнистия. “
(Елин Пелин (1877 ~ 1949), фотография с подпис, евентуално края на 20-те години на ХХ век)
Днешният ден, въпреки и елементарен работен ден, беше превъзходен. Някак празнично се разстилаше небето, някак празнично светеше слънцето, нещо молитвено имаше в тишината на гората, в набожния напев на чешмата. Нещо смирено имаше в походката на черния котарак, който замислено мина през двора и постепенно се качи на чардака.
Ние с отец Сисой седехме до масата под сянката на лозата и се радвахме на тоя прекрасен ден. Пред нас надалеч долу се разстилаше зелената низина на полето, заградено със синкавите силуети на планината и на нейните верижни гористи разклонения, които смирено бяха възправили обли върхове към небето, като че ли се молеха.
Отец Сисой, облегнат на пейката, постепенно и умерено местеше с хубавите си цялостни ръце зърната на кехлибарената си броеница и унесено мълчеше.
През двора мина, запасан с бяла престилка и със съдове в ръка, глуховатият магер.
Отец Сисой му кимна с ръка.
– Готово ли е, готово ли е? – викна му високо и отчетливо той, извади от джебчето на кадифения си колан часовника и го погледна.
– А-а – ще бъде – отговори магерът, направи знак с ръка да имаме самообладание и като не дочака различен въпрос, потегли към магерицата.
Усмивка, сияеща от добрина, озари лицето на отец Сисой.
– Знаеш ли какво ще ядем? – обърна се към мене той.
– Пак някоя сексапил си приготвил, отче – рекох аз, като показах с очи шишето вино, което се изстудяваше в коритото на чешмата.
Това шише, когато стоеше там, всеки път предвещаваше нещо по-особено за обяд. Гювеч, някоя люта овнешка яхния, печено пиле или шишкебап.
– Не – каза отец Сисой, като постави ръце на масата. – Днес ще ядем нещо просто единствено по себе си, само че цялостно със значение. Днес ще те гостя с супа от греховете на отец Никодим.
Погледнах го учудено и похвално за хубавата смешка.
– Не се майтапя, общителни – каза отец Сисой и наведе умислено глава. – Казвам самата истина – днес ще ядем супа от греховете на отец Никодим. Ето, година към този момент става, откак, царство му небесно, почива бедният там в манастирските гробища под дюлата, която самичък бе садил и отгледал. Скромността му в живота спомогна скоро да се не помни името на тоя добър човек, чиято душа е живяла в боязън пред бога и в влечение за райските богатства, като се е бъхтала в безпокойство.
Заварих го тук година преди гибелта му, стар, само че непокътнат, здрав и крепък. Като че ли в този момент виждам да минава през двора неговата едра, висока, права, широкоплещеста фигура, която не можеше да влезе в черковната врата, в случай че не се понаведе. Той вървеше тежко, постепенно и значимо като патриарх. В неговите необятни кръгли очи, над които се надвесваха като лозници гъсти вежди, имаше мистериозен, чудноват и чудноват взор, който не отговаряше на силата, що излъчваше неговата външност. Сутрин, когато излизаше от сянката на своята килия и спираше пред черковната врата да се прекръсти, по необятните му рамене, върху които се опъваше обезцветеното му остаряло расо, слънчевите лъчи падаха като въз хребета на някоя планина. И мене, боже, елементарни ме, всеки път ми се струваше, че на тоя човек не прилича да се моли, тъй като изглеждаше по-силен от всички грехове, против които не трябваше да подвига пръсти, събрани за кръстене, а подписани в пестник.
Отец Никодим живееше уединен в дребната си стаичка и не пожела да поддържа връзка с мене. Хранеше се самичък, постоянен и прецизен бе на всички служби, на утринните и вечерните. С обич и усилия той отглеждаше цветята в градината и изключително обичаше белите рози, от които тук е насадил разнообразни типове. През хубавите майски утрини, когато тия рози нацъфтяваха и дворът като че ли се изпълваше с дребни бели ангелчета, отец Никодим слизаше сред тях, дълго се разхождаше, миришеше ги и откъсваше единствено една. Интересно бе, че тая роза всеки път намираха оставена на пейката зад манастирската ограда, гдето се простира най-хубавата морава. Днес към този момент знам, че тая чудноватост не е била без значение, въпреки и да е забулена в загадка.
През хубавите пролетни и летни дни отец Никодим множеството време прекарваше с въдица около реката. Това беше неговата пристрастеност. И аз нямам доверие да има по-голям ловджия на пъстърва риба. Той скиташе из сенчестия дол около реката, провираше се из гъстака, който покрива крайбрежията й, катереше се по огромните обли камъни, зеленясали от епохи, и не знаеше отмалялост. В такива дни той пропущаше вечернята. Но доста хора са го виждали, че като чуе камбаната, оставя въдицата, изправя се и се кръсти, до момента в който звънът заглъхне.
Отец Никодим бе пристигнал в манастира още юноша, на двадесетгодишна възраст, и си е бил все подобен чешит. Много пъти са му предложили да стане свещеник, само че той смирено е отказвал.
Сега той почива укротен под своята дюла, която е навела над него кичестия си шубрак, обсипан с млад и зелен още плод. А ние ще ядем супа от неговите грехове.
Отец Сисой се усмихна умно, повдигна ръце, с цел да се пернат дългите ръкави на расото му, и продължи:
– Вчера в дъното на едно прикрито долапче в килията на отец Никодим, която в този момент е празна, се откри едно гърне, цялостно с боб, захлупено с молитвеника на починалия. Всяко зърно поотделно бе завито в брошура.
Върху първата бяла страница на молитвеника пише…
Отец Сисой извади от пазвата си дребна, със остаряла подвързия книга и прочете: „ За всяко мое провинение, с дело или с помишление, оставям тук по едно бобено зърно – черно за непростимите и бяло за тия, които хвърлят душата ми в подозрение и мисълта ми не може да разграничи грях ли са, или не. За черните пред бога се разкайвам надълбоко, за белите се апелирам за амнистия. “
Отец Сисой затвори книжката, постави я на масата и извади от джеба си една забрадка, в която бе увито нещо. Като я разви, той изтърси от нея на масата цялостен куп дребни смачкани книжки, които се пръснаха от въздишката му.
– Това са книжките, с които бяха обгърнати фасулените зърна. На всяка от тях е написан прегрешението, който отец Никодим е сторил. Прочетох ги едно по едно и виждам, че душата на бедния духовник може би се е терзала на вятъра и че господ милосърден е приемал молитвите му с богатства и добродушна усмивка. Нека прочетем някои:
„ Спомних си за светския живот и за младостта си. Спомних за любовта си, която стана причина да постъпя в манастира. Спомних за тая, която обичах, и за белите рози, с които тя обичаше да се кичи “ – черно зърно.
„ За спомен на нейните бели рози насадих в градината три “ – черно зърно.
„ Върху пейката на ливадата зад манастира оставям всеки ден всеки ден по една бяла роза за тоя, който я откри. Нека й се радва една непозната душа, както се е радвала в миналото тя “ – бяло зърно.
„ Една мисъл не ми дава мира – защо избягах от живота. Спасих ли себе си, или се погубих? “ – бяло зърно.
„ Като избавя човек душата си, не погубва ли тялото си? “ – бяло зърно.
„ Мисля и не знам кое е висшото в индивида – душата или тялото. Не са ли те в действителност неразделни и не тържествува ли душата пред влеченията радостни на тялото? “ – бяло зърно.
И така, във всички написани книжки, пущани в гърнето, бяха маркирани не сторени грехове, а мемоари от млади години, мисли, които са раждали подозрения, и подозрения, които са мъчили душата на починалия отец Никодим.
Като прочете книжките, отец Сисой ги прибра грижливо, уви ги в кърпата си, турна ги в джеба и като ме погледна въпросително, сподели:
– Какво нещо е човек!
– Черно зърно – отговорих аз.
– И черно, и бяло – усмихна се отец Сисой.
В това време магерът почна да подрежда масата, тъй като беше към този момент обед, и донесе една огромна чиния с димяща и ароматна супа от боб, която бе прошарена от бели и черни зърна.
– Ето, тая супа е от греховете на отец Никодим. А пък виното, което се изстудява там, рекох да пием за господ да елементарни на положителния духовник – каза отец Сисой и ме предложения да обядваме.
* Писателят Елин Пелин (1877-1949), фотография с подпис, евентуално края на 20-те години на ХХ век, bg.wikipedia.org
