Проф. Цочо Бояджиев: Ние винаги сме в преход към съвършенството
За паниките и раздялите, илюзиите и очакванията в днешното българско общество, за историята и поуките беседваме с проф. Цочо Бояджиев*.
Като гледате положението и проявленията на днешното българско общество, какво ви тревожи и какво ви успокоява?
- Много скоро след настъпилите през деветдесетте години промени се освободих от наивната визия, че има някаква група от неприятни хора, които противодействат на напъните ни да заживеем обикновено. Всъщност разпадът, оказа се, е доста по- бездънен, " взривени " са базисни ориентири, разядена е субстанцията на нашия живот, пренаредена е ценностната ни система. При това тези неправилни екзистенциални реакции са съпроводени с надменност, надменност, липса на трезва себеоценка, неявяване на позор от незнанието.
Сега нямам илюзии - обществото ни е тежко болно и, затова, нямаме съображение за утешение.
Войната на Русия в Украйна раздели трагично българите и последствията ще са дълготрайни - по какъв начин да разбираем това разделяне, казусът по-скоро прочувствен ли е или идеологически?
- Шокираща за мен е реакцията у нас на една оптимално нравствено изчистена обстановка, каквато е войната в Украйна. Няма по какъв начин да нареждаме положителното и злото по по-категоричен метод: ясно е кой е агресорът и кой жертвата.
И все пак се откриха хора, освен това на най-високи позиции, които се пробват, кой по-откровено, кой по-скрито, да релативизират протичащото се, прикривайки се зад очевидни паралогизми от вида " който оказва помощ на жертвата, разпалва войната " или искрено погрешни изказвания като " Русия в никакъв случай не е започвала война " или " никоя война не е завършвала с военна победа ". Откровено казано, това - извинете за грубостта - са фрапантнти нелепости, само че същинската неволя е там, че те намират почва в нравствено дезориентираното общество.
Провалът е и прочувствен. Боя се, че е закърняло чисто човешкото състрадание към страдащия близък, че " идеологиите " са приглушили естествения блян към положителното и естественото неприемане на злото. Това е, което ме тревожи и което съгласно мен може да бъде поправено само по пътя на нравственото рационализиране. Бавен, само че само вероятен път.
Разделението сякаш се задълбочава във всички сфери - от предизборните пояснения на ценовата детонация до историческото минало. Кои са факторите на това разделяне, постоянно ли в историята е било естествено, да вземем за пример под формата на партийно-политичиски битки - изключвам въоръжените класово-революционните конфликти, или да го търсим през днешния ден в съответно манипулативно държание на политически елити, медии, обществено говорене на проминентни персони с въздействие, което се счита за нормалност, а оттова - и разделянето е обикновено?
- Не ме безпокои различието. Нормално е да имаме друго виждане за протичащото се към нас. Безпокои ме, че това разграничение се подхранва от незнанието и повърхностното разбиране и пояснение на събитията, както и от оценките, основаващи се на второстепенни фактори и фантасмагорични показа. Да напомня: негативизмът по отношение на първите водачи на демократичната съпротива се стилизираше под облика на " ония с брадите ", а еуфорията от завръщането на " царя " блокираше простата истина, че цар може да бъде само оня, който има жители, а ние неотдавна сме отказали да бъдем такива и сме избрали да бъдем жители.
Ние от ден на ден замязваме на Менелай от оперетата " Хубавата Елена ", който повтаряше по адрес на Парис: " Ами не ми е приветлив ". Не се стремим да дадем рационално и аргументирано пояснение на нашите благосклонности и антипатии, освен това - демонстративно отхвърляме да го създадем. А с това затваряме опцията да влезем в плодотворен разговор и да признаем правотата на някого, към който не сме изпитвали благосклонност. Разбира се, на основата на сходна неосмислена емоционалност ефикасни са всевъзможни манипулативни практики.
Трябва обаче да се прави разлика. В сферата на политическото това е ненапълно целесъобразно или най-малко разбираемо. Регулативен принцип в политиката е целесъобразността, опцията да се осъществят избрани стратегии, а за тази цел би трябвало да се завоюват колкото е допустимо повече хора. Да си напомним без подозрение манипулативното говорене на апостолите преди Априлското въстание - за подготвяно избиване до крайник на българския народ или за съветските и сръбски полкове на границата на Османската империя.
При медиите се съвместяват два регулативни правилото - от една страна претенцията да показват нещата " такива, каквито са ", от друга - обезпечаването на задоволителна публика. Най-проблематично въпреки всичко ми наподобява държанието на по този начин наречените " проминентни персони ". Предполага се, че това са " жреците на истината " и заради това те сякаш най- дейно биха наложили избран екзистенциален и поведенчески модел. Бедата е, че те въпреки всичко са хора - със своите пристрастия, познания и мотивации, нерядко непознати на обикновеното благовъзпитание. И тъй като са с име и престиж, те доста елементарно притеглят манипулативно огромни групи от почитатели.
Върху такива " инфлуенсъри " тежи голяма отговорност. Не съм сигурен, че множеството от тях осъзнават това. Или го осъзнават, само че умишлено избират лъжата в името на някакви облаги.
Важно ли е да имаме обединен аршин към предишното и за какво все не можем да го изградим? За трагична съдба след кръвопролитните войни за решение на националния въпрос без триумф ли става дума, което предпоставя оттова нататък политиката, съдружниците, всичко, за което би трябвало да има отговорен всеки път? Как през днешния ден да се оправим с тези терзания на въпроса кой е отговорен - би трябвало да се откри излаз, нали?
- Ще си разреша да употребявам, като го преразказвам, един облик от писание на Алан от Лил, създател от втората половина на XII век: " Миналото има восъчен нос, който може да бъде извиван във всички направления. " За положително или зло няма чист справедлив прочит на предишното.
В историческата реорганизация неизбежно участва и създателят на въпросната реорганизация, тъй че всеки исторически роман е неизбежно и интерпретация. Затова би трябвало да сме по-предпазливи и по-смирени, когато приказваме за предишното.
Преди време разговарях с турски сътрудник и бях скандализиран от израза, с който той характеризираше нашите борци за независимост - " българските националисти ". Постепенно си дадох сметка, че от позиция на империята нашето освободително придвижване в действителност е националистично и сепаратистко. А значи и подобен прочит на предишното е в някакъв смисъл вероятен, стига да отчитаме идеологическия хинтергрунд на сходно говорене.
Трябва да се каже обаче, че спектърът на законните прочити не е безконечен. Ние сме длъжни да се съобразяваме с историческите свидетелства и когато бъдем въвлечени в историческа полемика, да не подминаваме без внимание да вземем за пример прозвището на византийския император, разгромил армията на Самуил - БЪЛГАРОубиец.
Други страни и нации сякаш съумяха да се помирят с предишното - Германия в интервал единствено от 20-ина години два пъти беше превърната в пепелище и два пъти се въззе и през днешния ден я назоваваме мотора на Европа...?
- Германия е впечатляващ образец. Преди време гледах документален филм, сниман от американски военни репортери в Берлин два месеца след капитулацията на Райха. Градът изглеждаше безнадеждно срутен, а на всички места се виждаха хора, които разчистваха руините. Но още в едно нещо виждам величието на тази нация. Тя откри в себе си силата да се покае за сторените от нея несгоди. Не съм убеден, че по този начин ще постъпят руснаците.
Много тъжно е, че обществото в тази страна не оказва забележима опозиция против това безумство, и то освен заради репресиите, а и заради податливостта на кремълската агитация.
По принцип би трябвало ли да се вглеждаме в историята - дали това не пречи да вървим напред без препъвания, има и такива рекомендации... Още повече, в случай че е правилно изказванието, приписвано на Чърчил, че историята се написа от спечелилите, което автоматизирано я изважда от научното поле?
- Е, тъкмо от мен няма да чуете, че не трябва да се вглеждаме в предишното. Историята е в действителност " учителка на живота " и в случай че не се учим от нея, то не е тъй като има някакъв недостатък в преподаването, а тъй като ние сме неприятни възпитаници. Трябва да осъзнаваме обаче, че отговорът на главните екзистенциални въпроси не ни се дава в подготвен тип от предишното. Той следва да бъде даден от нас самите.
Що се отнася до статута на историята като просвета, то би трябвало да се съгласим, че тя не е просвета в смисъла на по този начин наречените " номотетични ", т.е. законополагащи науки, каквато е, да речем, естествознанието, което е построено от общовалидни положения. Историята е " изеографична " дисциплинираност, т.е. такава, която разказва неповторими събития. Това, че предметът на историята е частно събитие, което не се повтаря и по тази причина е рисковано то да се издига в сан на всеобщност, разрешава да се оферират спекулативни изявления, на които обаче е редно да гледаме по-скоро като метафори. Защото неуместно е да твърдим, че щом нещо е ставало по избран метод, по нужда ще става по този начин и в бъдеще.
Историята се прави от хората, а хората имат свободна воля. В това е разликата. Законът на Архимед ще е годен постоянно. От предпоставката (невярна), че някой е излизал победител постоянно до момента, не следва, че той ще бъде подобен и вбъдеще.
През 2018г. се озовах в Париж в претъпкана зала на кметството с галерия за 50-годишнината от студентските протести през 1968г., които, подкрепени от профсъюзите и от френски интелектуалци - Сартър, Симон дьо Бувоар, Люк Годар, сложиха края на консервативната страна на Де Гол, откриха пътя на демократична Франция и раздрусаха Европа. Видях достолепни над 70-годишни господа - юристи, професори, които през 1968 са били на предната линия в конфликтите с жандармерията и ги чух да споделят с удивителна самоирония - добре, че остарелият военачалник /Де Гол - бел. авт./ си отиде скоро, с цел да не гледа плодовете на нашата победа. А уредник на изложбата бе кметицата Ан Идалго от консервативната десница. Защо в България такова смирено, духовито, съчувствено, бих го нарекла, отношение към близкото или по-далечно минало е невероятно?
- Права сте, че у нас оценката на предишното в доста от случаите е оцветена в багрите на трагичното, на катастрофичното и даже на апокалиптичното. Но не считам за невероятно и по-игривото и ведро обговаряне на обстановки и събития. Едно от нещата, които с все мощ пробвам да избегна, е старческото обмърморване от вида " каква я мислехме, пък каква стана ".
Целите, които си слагаме - в персонален проект или като обществен план - неизбежно би трябвало да са по-радикални и да бъдат обагрени в по-ярки сантиментални цветове. Идеалът е повече от определяното посредством него обществено деяние. Резултатът заради това е постоянно непълен. Редно е да осъзнаваме това и следователно бихме могли да кажем - с известна доза себеирония, като тези френски тогавашни бунтовници - че е добре, дето го няма остарелия военачалник, който да се порадва на краха на своите съперници.
Поглеждайки обратно, към този интервал, който назоваваме " преход ", няма по какъв начин да не признаем, че значително от фантазиите ни останаха неосъществени, че не се сбъдна това общество, за което копнеехме, че бяхме лъгани не на последно място и заради нашата неумелост и доверчивост. Но все пак би трябвало да сме щастливи, че участвахме в тези събития, че вкусихме от сладостта на протеста и свободата.
Аз в действителност скърбя тези, които пропуснаха неповторимия късмет да изживеят пълноценно тези размирни времена.
След над 30 години от края на тоталитаризма по какъв начин бихте обобщили - в какво съумя и в какво се провали българският преход?
- Нека на първо време да уточним термина. Подвеждаща е визията, че има някакъв интервал на прехождане от едно стабилно положение в друго също стабилно. Човешкото съществуване е преходно, индивидът е homo viator, друмник по пътя, и земният ни живот е непрекъснат преход.
Но в случай че сменим ракурса на нашето виждане за спохождащото ни, в случай че изоставим метафизическата нечиста сделка или я запазим единствено като смислов небосвод за нашата преценка и нашите дейности, то преди всичко като триумф бих показал свободата. Само злоумишлен или искрено първичен човек не би оценил като огромната облага на " прехода " свободата.
Великият маджарски стихотворец Шандор Петьофи има едно гениално стихотворение, което стартира по този начин: " Две неща ми трябват на земята - те са любовта и свободата ". И аз споделям този екзистенциален минимализъм.
Защото това, което прави индивида човек, което е същностното му определение, отличаващо го от всяка друга гад, са разсъдъкът и свободната воля. Възможността да избираш свободно и на рационално съображение е скъпа облага. За мен тук попада и свободното напредване. Онези, които са претърпели епохата на " жителството " и изходната виза, схващат защо иде тирада. Тези, които не са имали " щастието " да бъдат затворени в комунистическия парадайс, най-вероятно не биха могли да си показват, че нещо такова е допустимо.
И в случай че би трябвало да посочим нещо по-прагматично, дано си напомним празните лавици на магазините, непрекъснатия недостиг, некачествените артикули, грубите продавачи.
Разбира се, не трябва да си затваряме очите за обществените девиации, за дефектите и контузиите на
актуалния ни живот. Но бих попитал, кой публичен строй в историята на човечеството е идеален, кое е това място и това време, когато е царувала безспорната правдивост и хората са били абсолютно щастливи? Една творба, споделя великият Фелини, би трябвало да бъде несъвършена, с цел да е човешка.
Съвършенството би трябвало да е регулативен принцип на нашия живот и в този смисъл ние постоянно сме в преход към съвършенството. Но дано в този си блян да сме задоволително умни и смирени. Защото царството Божие не е на земята, нали?
Цочо Бояджиев е водещ академик хуманитарист, мъдрец на историята и стихотворец, учредител на философската медиевистика в България, преводач от латински, старогръцки и немски. Автор на над 15 студии и монографии, над 30 преводни научни труда - от Платон и Аристотел до философите на Ренесанса, на 7 поетични книги. Професор във Философския факултет на СУ " Св. Климент Охридски " по история на античната и средновековната философия. Член е на Международното общество за проучване на средновековната философия, на Европейската академия на науките и изкуствата - Виена, на още редица интернационалните научни сдружения. Поетът Цочо Бояджиев е пристрастен и от фотографията - неговите черно-бели изображения на света към нас, събрани в независимия му албум " Punctum ", оставят дълбоки прочувствени следи.
Още за проф. Цочо Бояджиев можете да прочетете
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Като гледате положението и проявленията на днешното българско общество, какво ви тревожи и какво ви успокоява?
- Много скоро след настъпилите през деветдесетте години промени се освободих от наивната визия, че има някаква група от неприятни хора, които противодействат на напъните ни да заживеем обикновено. Всъщност разпадът, оказа се, е доста по- бездънен, " взривени " са базисни ориентири, разядена е субстанцията на нашия живот, пренаредена е ценностната ни система. При това тези неправилни екзистенциални реакции са съпроводени с надменност, надменност, липса на трезва себеоценка, неявяване на позор от незнанието.
Сега нямам илюзии - обществото ни е тежко болно и, затова, нямаме съображение за утешение.
Войната на Русия в Украйна раздели трагично българите и последствията ще са дълготрайни - по какъв начин да разбираем това разделяне, казусът по-скоро прочувствен ли е или идеологически?
- Шокираща за мен е реакцията у нас на една оптимално нравствено изчистена обстановка, каквато е войната в Украйна. Няма по какъв начин да нареждаме положителното и злото по по-категоричен метод: ясно е кой е агресорът и кой жертвата.
И все пак се откриха хора, освен това на най-високи позиции, които се пробват, кой по-откровено, кой по-скрито, да релативизират протичащото се, прикривайки се зад очевидни паралогизми от вида " който оказва помощ на жертвата, разпалва войната " или искрено погрешни изказвания като " Русия в никакъв случай не е започвала война " или " никоя война не е завършвала с военна победа ". Откровено казано, това - извинете за грубостта - са фрапантнти нелепости, само че същинската неволя е там, че те намират почва в нравствено дезориентираното общество.
Провалът е и прочувствен. Боя се, че е закърняло чисто човешкото състрадание към страдащия близък, че " идеологиите " са приглушили естествения блян към положителното и естественото неприемане на злото. Това е, което ме тревожи и което съгласно мен може да бъде поправено само по пътя на нравственото рационализиране. Бавен, само че само вероятен път.
Разделението сякаш се задълбочава във всички сфери - от предизборните пояснения на ценовата детонация до историческото минало. Кои са факторите на това разделяне, постоянно ли в историята е било естествено, да вземем за пример под формата на партийно-политичиски битки - изключвам въоръжените класово-революционните конфликти, или да го търсим през днешния ден в съответно манипулативно държание на политически елити, медии, обществено говорене на проминентни персони с въздействие, което се счита за нормалност, а оттова - и разделянето е обикновено?
- Не ме безпокои различието. Нормално е да имаме друго виждане за протичащото се към нас. Безпокои ме, че това разграничение се подхранва от незнанието и повърхностното разбиране и пояснение на събитията, както и от оценките, основаващи се на второстепенни фактори и фантасмагорични показа. Да напомня: негативизмът по отношение на първите водачи на демократичната съпротива се стилизираше под облика на " ония с брадите ", а еуфорията от завръщането на " царя " блокираше простата истина, че цар може да бъде само оня, който има жители, а ние неотдавна сме отказали да бъдем такива и сме избрали да бъдем жители.
Ние от ден на ден замязваме на Менелай от оперетата " Хубавата Елена ", който повтаряше по адрес на Парис: " Ами не ми е приветлив ". Не се стремим да дадем рационално и аргументирано пояснение на нашите благосклонности и антипатии, освен това - демонстративно отхвърляме да го създадем. А с това затваряме опцията да влезем в плодотворен разговор и да признаем правотата на някого, към който не сме изпитвали благосклонност. Разбира се, на основата на сходна неосмислена емоционалност ефикасни са всевъзможни манипулативни практики.
Трябва обаче да се прави разлика. В сферата на политическото това е ненапълно целесъобразно или най-малко разбираемо. Регулативен принцип в политиката е целесъобразността, опцията да се осъществят избрани стратегии, а за тази цел би трябвало да се завоюват колкото е допустимо повече хора. Да си напомним без подозрение манипулативното говорене на апостолите преди Априлското въстание - за подготвяно избиване до крайник на българския народ или за съветските и сръбски полкове на границата на Османската империя.
При медиите се съвместяват два регулативни правилото - от една страна претенцията да показват нещата " такива, каквито са ", от друга - обезпечаването на задоволителна публика. Най-проблематично въпреки всичко ми наподобява държанието на по този начин наречените " проминентни персони ". Предполага се, че това са " жреците на истината " и заради това те сякаш най- дейно биха наложили избран екзистенциален и поведенчески модел. Бедата е, че те въпреки всичко са хора - със своите пристрастия, познания и мотивации, нерядко непознати на обикновеното благовъзпитание. И тъй като са с име и престиж, те доста елементарно притеглят манипулативно огромни групи от почитатели.
Върху такива " инфлуенсъри " тежи голяма отговорност. Не съм сигурен, че множеството от тях осъзнават това. Или го осъзнават, само че умишлено избират лъжата в името на някакви облаги.
Важно ли е да имаме обединен аршин към предишното и за какво все не можем да го изградим? За трагична съдба след кръвопролитните войни за решение на националния въпрос без триумф ли става дума, което предпоставя оттова нататък политиката, съдружниците, всичко, за което би трябвало да има отговорен всеки път? Как през днешния ден да се оправим с тези терзания на въпроса кой е отговорен - би трябвало да се откри излаз, нали?
- Ще си разреша да употребявам, като го преразказвам, един облик от писание на Алан от Лил, създател от втората половина на XII век: " Миналото има восъчен нос, който може да бъде извиван във всички направления. " За положително или зло няма чист справедлив прочит на предишното.
В историческата реорганизация неизбежно участва и създателят на въпросната реорганизация, тъй че всеки исторически роман е неизбежно и интерпретация. Затова би трябвало да сме по-предпазливи и по-смирени, когато приказваме за предишното.
Преди време разговарях с турски сътрудник и бях скандализиран от израза, с който той характеризираше нашите борци за независимост - " българските националисти ". Постепенно си дадох сметка, че от позиция на империята нашето освободително придвижване в действителност е националистично и сепаратистко. А значи и подобен прочит на предишното е в някакъв смисъл вероятен, стига да отчитаме идеологическия хинтергрунд на сходно говорене.
Трябва да се каже обаче, че спектърът на законните прочити не е безконечен. Ние сме длъжни да се съобразяваме с историческите свидетелства и когато бъдем въвлечени в историческа полемика, да не подминаваме без внимание да вземем за пример прозвището на византийския император, разгромил армията на Самуил - БЪЛГАРОубиец.
Други страни и нации сякаш съумяха да се помирят с предишното - Германия в интервал единствено от 20-ина години два пъти беше превърната в пепелище и два пъти се въззе и през днешния ден я назоваваме мотора на Европа...?
- Германия е впечатляващ образец. Преди време гледах документален филм, сниман от американски военни репортери в Берлин два месеца след капитулацията на Райха. Градът изглеждаше безнадеждно срутен, а на всички места се виждаха хора, които разчистваха руините. Но още в едно нещо виждам величието на тази нация. Тя откри в себе си силата да се покае за сторените от нея несгоди. Не съм убеден, че по този начин ще постъпят руснаците.
Много тъжно е, че обществото в тази страна не оказва забележима опозиция против това безумство, и то освен заради репресиите, а и заради податливостта на кремълската агитация.
По принцип би трябвало ли да се вглеждаме в историята - дали това не пречи да вървим напред без препъвания, има и такива рекомендации... Още повече, в случай че е правилно изказванието, приписвано на Чърчил, че историята се написа от спечелилите, което автоматизирано я изважда от научното поле?
- Е, тъкмо от мен няма да чуете, че не трябва да се вглеждаме в предишното. Историята е в действителност " учителка на живота " и в случай че не се учим от нея, то не е тъй като има някакъв недостатък в преподаването, а тъй като ние сме неприятни възпитаници. Трябва да осъзнаваме обаче, че отговорът на главните екзистенциални въпроси не ни се дава в подготвен тип от предишното. Той следва да бъде даден от нас самите.
Що се отнася до статута на историята като просвета, то би трябвало да се съгласим, че тя не е просвета в смисъла на по този начин наречените " номотетични ", т.е. законополагащи науки, каквато е, да речем, естествознанието, което е построено от общовалидни положения. Историята е " изеографична " дисциплинираност, т.е. такава, която разказва неповторими събития. Това, че предметът на историята е частно събитие, което не се повтаря и по тази причина е рисковано то да се издига в сан на всеобщност, разрешава да се оферират спекулативни изявления, на които обаче е редно да гледаме по-скоро като метафори. Защото неуместно е да твърдим, че щом нещо е ставало по избран метод, по нужда ще става по този начин и в бъдеще.
Историята се прави от хората, а хората имат свободна воля. В това е разликата. Законът на Архимед ще е годен постоянно. От предпоставката (невярна), че някой е излизал победител постоянно до момента, не следва, че той ще бъде подобен и вбъдеще.
През 2018г. се озовах в Париж в претъпкана зала на кметството с галерия за 50-годишнината от студентските протести през 1968г., които, подкрепени от профсъюзите и от френски интелектуалци - Сартър, Симон дьо Бувоар, Люк Годар, сложиха края на консервативната страна на Де Гол, откриха пътя на демократична Франция и раздрусаха Европа. Видях достолепни над 70-годишни господа - юристи, професори, които през 1968 са били на предната линия в конфликтите с жандармерията и ги чух да споделят с удивителна самоирония - добре, че остарелият военачалник /Де Гол - бел. авт./ си отиде скоро, с цел да не гледа плодовете на нашата победа. А уредник на изложбата бе кметицата Ан Идалго от консервативната десница. Защо в България такова смирено, духовито, съчувствено, бих го нарекла, отношение към близкото или по-далечно минало е невероятно?
- Права сте, че у нас оценката на предишното в доста от случаите е оцветена в багрите на трагичното, на катастрофичното и даже на апокалиптичното. Но не считам за невероятно и по-игривото и ведро обговаряне на обстановки и събития. Едно от нещата, които с все мощ пробвам да избегна, е старческото обмърморване от вида " каква я мислехме, пък каква стана ".
Целите, които си слагаме - в персонален проект или като обществен план - неизбежно би трябвало да са по-радикални и да бъдат обагрени в по-ярки сантиментални цветове. Идеалът е повече от определяното посредством него обществено деяние. Резултатът заради това е постоянно непълен. Редно е да осъзнаваме това и следователно бихме могли да кажем - с известна доза себеирония, като тези френски тогавашни бунтовници - че е добре, дето го няма остарелия военачалник, който да се порадва на краха на своите съперници.
Поглеждайки обратно, към този интервал, който назоваваме " преход ", няма по какъв начин да не признаем, че значително от фантазиите ни останаха неосъществени, че не се сбъдна това общество, за което копнеехме, че бяхме лъгани не на последно място и заради нашата неумелост и доверчивост. Но все пак би трябвало да сме щастливи, че участвахме в тези събития, че вкусихме от сладостта на протеста и свободата.
Аз в действителност скърбя тези, които пропуснаха неповторимия късмет да изживеят пълноценно тези размирни времена.
След над 30 години от края на тоталитаризма по какъв начин бихте обобщили - в какво съумя и в какво се провали българският преход?
- Нека на първо време да уточним термина. Подвеждаща е визията, че има някакъв интервал на прехождане от едно стабилно положение в друго също стабилно. Човешкото съществуване е преходно, индивидът е homo viator, друмник по пътя, и земният ни живот е непрекъснат преход.
Но в случай че сменим ракурса на нашето виждане за спохождащото ни, в случай че изоставим метафизическата нечиста сделка или я запазим единствено като смислов небосвод за нашата преценка и нашите дейности, то преди всичко като триумф бих показал свободата. Само злоумишлен или искрено първичен човек не би оценил като огромната облага на " прехода " свободата.
Великият маджарски стихотворец Шандор Петьофи има едно гениално стихотворение, което стартира по този начин: " Две неща ми трябват на земята - те са любовта и свободата ". И аз споделям този екзистенциален минимализъм.
Защото това, което прави индивида човек, което е същностното му определение, отличаващо го от всяка друга гад, са разсъдъкът и свободната воля. Възможността да избираш свободно и на рационално съображение е скъпа облага. За мен тук попада и свободното напредване. Онези, които са претърпели епохата на " жителството " и изходната виза, схващат защо иде тирада. Тези, които не са имали " щастието " да бъдат затворени в комунистическия парадайс, най-вероятно не биха могли да си показват, че нещо такова е допустимо.
И в случай че би трябвало да посочим нещо по-прагматично, дано си напомним празните лавици на магазините, непрекъснатия недостиг, некачествените артикули, грубите продавачи.
Разбира се, не трябва да си затваряме очите за обществените девиации, за дефектите и контузиите на
актуалния ни живот. Но бих попитал, кой публичен строй в историята на човечеството е идеален, кое е това място и това време, когато е царувала безспорната правдивост и хората са били абсолютно щастливи? Една творба, споделя великият Фелини, би трябвало да бъде несъвършена, с цел да е човешка.
Съвършенството би трябвало да е регулативен принцип на нашия живот и в този смисъл ние постоянно сме в преход към съвършенството. Но дано в този си блян да сме задоволително умни и смирени. Защото царството Божие не е на земята, нали?
Цочо Бояджиев е водещ академик хуманитарист, мъдрец на историята и стихотворец, учредител на философската медиевистика в България, преводач от латински, старогръцки и немски. Автор на над 15 студии и монографии, над 30 преводни научни труда - от Платон и Аристотел до философите на Ренесанса, на 7 поетични книги. Професор във Философския факултет на СУ " Св. Климент Охридски " по история на античната и средновековната философия. Член е на Международното общество за проучване на средновековната философия, на Европейската академия на науките и изкуствата - Виена, на още редица интернационалните научни сдружения. Поетът Цочо Бояджиев е пристрастен и от фотографията - неговите черно-бели изображения на света към нас, събрани в независимия му албум " Punctum ", оставят дълбоки прочувствени следи.
Още за проф. Цочо Бояджиев можете да прочетете
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ