Да си върнем разрешителното да съществуваме ♥ Д-р Джеймс ХОЛИС
За апела на душата да си вземем разрешителното за достоверен живот, споделено от юнгианския психоаналитик, професор по филантропични науки и логика на психиката доктор Джеймс Холис в книгата му „ Живот в зоната на преход “ (Изд. „ Кибеа “).
Смелостта да живеем съгласно вътрешния си глас
Дълбочинната логика на психиката поражда в отговор на апела към персонална отговорност. Тази книга служи на същия апел. В книгата „ Да живееш осъзнато “ преглеждам по-подробно тезата, че от главно значение за възобновяване на достоверния метод на живот е да си върнем разрешителното да съществуваме такива, каквито сме, персоналния престиж и персоналните желания. Всяко едно от тези неща зависи от останалите, с цел да има мощ.
Един от страничните резултати на голямото разминаване сред нас като деца, занапред тръгнали по пътя на живота, и родителите, управляващите и безбройните престижи е, че се научаваме да придаваме прекомерно огромно значение на своето изтощение. Осъзнаваме, че благополучието ни зависи значително както от щедростта на хората, които се грижат за нас, по този начин и от способността да осъществим условията, които ориста ни слага. Историята е цялостна с почтени хора, смазани от тежестта на робството, малтретирането, расизма, сексизма и други форми на отказване на правото на душата им да се показва. Можем единствено да скърбим за техните премеждия и неизживени благоприятни условия, само че да сме решени да изживеем пълноценно всичко, което остава на нас.
За да придобием визия за своите благоприятни условия да дадем по-пълен израз на живота, първо би трябвало да се преборим с надълбоко вкоренената архаична хватка на остарялото разминаване сред престижа на двата свята, пред които носим отговорност – външния и вътрешния. Изместването на персоналния център на тежестта стартира, когато престанем да си задаваме въпроса: Какво ми се случи? и обърнем внимание на един различен въпрос: Какво желае да влезе в света посредством мен? Фактът, че можем да сме носители на нов живот в този свят, е единствената противоотрова за остарелия свят и неговите истории.
Ако приемем, че можем да си зададем този въпрос и да се замислим какво значи той, откриваме, че повече не можем да си разрешаваме да живеем нерешително, като че ли това не е нашият живот. Вече не можем да желаеме нечие позволение, с цел да имаме вяра в това, в което имаме вяра, и да желаем това, което желаем. Трябва сами да си го вземем. То не е нещо, което различен да ни даде. Актът е предизвикан от просветление, от време на време от храброст, а различен път – от обезсърчение. Призивът да приемем ориста си, да си вземем разрешителното за достоверен живот, стартира да ни влияе по-силно, в сравнение с тежестта и гравитацията на ориста.
Второ, би трябвало да сортираме големия вътрешен трафик, на който сме подложени в задръстения от информация инвазивен свят, в който живеем. Кои осведомителни влакна идват от старите истории на нашата личност? (За да отговорим на този въпрос, би трябвало да знаем нещо за невидимите сътрудници в всекидневието ни, които участват, вземат решения вместо нас и постоянно даже ни изяждат обяда.) Освен това би трябвало да идентифицираме тихия интуиция, с който ни нашепва душата, и да стартираме разговор с него. Тя ни приказва доста, само че ние не я чуваме в натоварения с условия делник. Често се плашим от третата стъпка – намирането на храброст да живеем съгласно вътрешния си глас, с всички последици, които това може да ни донесе. Моментите на решение и ангажираност са по едно и също време ужасяващи и вълнуващи.
Трето, би трябвало да си върнем фантазиите и визиите, които сме изоставили доста обратно, от дълго време и надалеч. Поради измененията в тялото и необратимостта на времето няма по какъв начин да ги възстановим, само че доста от тях са към момента налични под една или друга форма. Стига да си дадем позволение! На този стадий от житейския си път към този момент е миг да се запитаме: Какво очаквам? Да не би да чакам, че родителите ми ще цъфнат у нас и ще ме санкционират? Да не би да си мисля, че в случай че изгубя непознатото утвърждение, ще си вкарам автогол вечно? Да не би да се притеснявам, че ще ми пристигна прекомерно доста? Какви са моите страхове? Какви са старите ми истории? Не е ли време да ги оставя настрани, преди да са написали и последните глави от моя живот?
Възстановяването на ползите и стремежите ни и оценяването им сигурно дава най-голяма вяра да си върнем чувството за знамение, любознание, наслада и задоволство, което сме имали като деца. Нашата същина е разполагаем да ни служи и поддържа в моментите, в които би трябвало да проявим увереност и посвещение за напредък и смяна. Какво чакаме – да се появи Елвис и да каже: Да, към този момент може да заживеете живота си? Доколкото е известно, той към този момент е напуснал постройката.
Порастването значи да продължим да работим за излекуване на вътрешните си разделения, до момента в който не стартираме да служим предпочитано на това, което желае да влезе в света посредством нас.
От: „ Живот в зоната на преход “, Д-р Джеймс Холис, превод Гаяне Минасян, изд. „ Кибеа “
Снимка: goodreads.com
