Гвоздеите ги няма, но дупките са останали ♥ Георги КОНСТАНТИНОВ
За неприятните и положителните каузи, с мъдрата приказка на писателя и стихотворец Георги Константинов, чието творчество за дребни и огромни обикаля по света преведено на десетки езици, а превъзходното му стихотворение „ Обичам те дотук ”(1972 г.) заживя във времето като един от най-обичаните шлагери на ФСБ.
Приказка за гвоздеите
Един татко имал избухлив и неблагоразумен наследник. Вместо да оре равнищата или да помогне с нещо в къщи, по през целия ден синът му обикалял селото и правел бели на хората – с този ще се скара, с оня ще се сбие, куче ще разлае или непознати плет ще събори, градините с кон ще прегази или ще разтури хорото на мегдана… Как ли не му приказвал белокосият му татко, по какъв начин ли не го увещавал, опитал и с богатства дума, и с дрянова сопа, но момъкът си знаел своето… Цяло село пропищяло от него – беля след пакост, несгода след несгода и единствено като го видели, хората отдалече го заобикаляли. Никой не смеел да му каже дума напреко и всички на остарелия му татко се жалвали: „ Твоят наследник по този начин, твоят наследник иначе… Ръце сме вдигнали от него, татко си му – вкарай го в правия път. “
Слушал остарелият човек и мълчал, мълчал и слушал, гледал в земята и вдигал плещи, но откакто хората си отминавали, той отивал до вратата на къщата и забивал в нея пирон. Гвоздеите били дълги, с огромни глави и след всяка пакост на сина си старецът дълго чукал с теслата дъбовата врата, блъскал с все мощ, та да може ядът му да мине. И по този начин – днес пирон, на следващия ден два, до момента в който, горе-долу, място не останало… Вратата от дървена станала желязна, та селяните не тропали към този момент по нея с ръка, а единствено с сопа.
Ала все по-рядко идвали да тропат те, все по-малко тревожели стареца със своите недоволства, до момента в който напълно престанали да идват. Защото, както от време на време става с неразумните синове, момъкът си намерил майстора. Обикнал най-хубавата мома в селото, а онази не желала да го види подобен, какъвто го знае от хорските приказки.
И станала с него огромна смяна – укротил се момъкът, и освен той – и конят му станал по-кротък, и ергенският му пищов не се обаждал към този момент по сватбите. Като видел остарели хора, отдалече шапка свалял, а на хорото даже не се захващал – седял на един камък и гледал отдалече изгората си. А по кое време пристигнало време за оран, селяните си търкали очите от изненада – той ли е, или не е той. Още по петляно време запрягал воловете момъкът и първи излизал в полето. И своята равнища изорал, и на другите оказал помощ с воловете си, без думичка да продума. Ала селото заприказвало – какъв пройдоха беше и какъв златен момък стана, да му се неначудиш. И по този начин от дума на дума, от ден дневно приказката стигнала и до хубавата мома. Зарадвала се тя, тъй като скрито го харесвала, само че не желала да се издава пред родителите си, тъй като доста добре знаела какво ще кажат за него те. Сега работата станала друга, с други очи към този момент гледали хората на момъка – та нали нямало по-личен и по-трудолюбив ерген в цялото село от него!
И скоро думнал тъпанът в момковия двор, огромна женитба се вдигнала. Оженил се момъкът за изгората си, добър къщовник станал, челяд му се народила. И всеки ден правел по някоя доброта – на този ще помогне да избута кола през брода, на различен ще измайстори нов палешник, на трети торба с орехи ще донесе… И след всяка доброта вадел от вратата по един пирон. Днес един, на следващия ден различен, до момента в който напълно ги махнал.
– Е, тате – рекъл един ден той, – я погледни вратата – един пирон не остана по нея!
Старецът доближил до дъбовата врата, прекарал ръка по нея, поклатил глава и му отвърнал:
– Гвоздеите ги няма, синко, само че дупките са останали!
Снимка:
