За безсмислицата на съществуването, назаем от най-важното изследване на изтъкнатия

За безсмислицата на съществуването, назаем от най-важното проучване на изтъкнатия съветски мъдрец и държавник княз Евгений Трубецкой (1863 ~ 1920) и книгата му „ Смисълът на живота “, написана в годината на Октомврийската гражданска война, 1917-та.

(1863 ~ 1920)

Безсмислицата на съществуването
(фрагмент)

…Жизненият гуляй на индивида съставлява тържеството на спечелилия в битката за битие. И поради това празненство се леят потоци от кръв – защото в затворения биологичен кръг на съществуването всеки живот се поддържа за сметка на други животи, всяко празненство на едного възвестява гибелта на другиго и се свързва с лозунга „ горко на победените “. Не единствено животът на нисшите твари – безчет човешки животи погиват в жертва на безпощадния закон на „ войната на всички срещу всички “, която царува в нашия свят. Както и в живота на хищните зверове, в живота на народите всичко е приспособено към разногласието за вкусното парче – тук царува същата тази телеология на битката за битие, както и в нисшата природа! И в това точно покоряване на груповия човешки живот на нисшия закон на животинския живот, в това издигане на биологизма до принцип и норма на връзките сред народите се заключава едно от най-ярките проявления на робството на човешкия дух.

Тук ние сме изправени пред една от най-мъчителните исблъсъци сред присъщата на индивида жадност за смисъл на живота и превъзмогващата я мощ на царящата в света ни нелепост. Вярата в смисъла на живота е неразривно обвързвана с вярата в индивида – като притежател на този смисъл, в безусловното, царствено достолепие на индивида. И не щеш ли ние виждаме, че колективният, държавният живот на индивида се стича по този начин, че за това абсолютно достолепие в него място не остава. От едната страна е властният апел на любовта към всеки човек, като подобен, а от другата страна всички нации са въоръжени от глава до пети за своето взаимно избиване. От едната страна е опитът на индивида да раздра порочния кръг на всеобщата битка за битие, да полети над земята, в светлото издигане на любовта, а от другата – новата илюстрация на безсилието на този опит – страната, с нейните от време на време повтарящи се и от време на време тържествуващи лозунги: всичко поради войната.

Целият живот на индивида минава в страната и от нея той няма къде да избяга. Като разследване от нуждата да пази своето битие с оръжие в ръце, тя изисква от индивида цялостното напъване на всички негови сили – стреми се да подчини на себе си без остатък целия човек, с всички негови желания и намерения, поробвайки го, и още повече закрепва подчиняването на неговия дух на биологичното начало. Борбата на народите е поради материалните богатства, за нови територии, пазари и други материални изгоди. Оттук и неизбежно присъщата на страната наклонност да утвърждава тези богатства като най-висшето в света, да подчинява духовното на икономическото. Когато подвигът на свръхчовешкия подвиг, когато духовният напредък на любовта към родината и, най-после, най-висшата жертва на любовта – жертвата на личния живот, на милиони човешки животи, се изискват за това, щото една страна да се разбогатява за сметка на друга, тогава несъответствието сред това, което страната дава на индивида, и това, което изисква от него, се набива на очи, защото тук поради материални полезности в жертва се принася това, което е безпределно по-скъпо от всички товари, пазари и територии. Само че даже и в това противоречие не се заключава най-висшата от всички вероятни несгоди на държавния живот: това, в което тя се заключава, е присъщата на страната наклонност да извращава самия нравствен образ на индивида.

За задачите на страната може да бъде потребен човек, който е главорез или разузнавач, индивидът, който за пари е подготвен на всевъзможни мерзости. Понякога страната се нуждае от услугите на кокотки и на проститутки, умеещи да схващат непознатите дипломатически секрети. Въобще, в доста случаи на страната е нужна подкупната човешка съвест. За нея може да бъде потребно, щото всички нейни жители да станат съвършени оръдия на войната, жестоки и безжалостни към хора от друга раса, възпитани в вилнеене и завист и подготвени да се отрекат от всяка нравствена заповед в случаите, когато това се изисква от потребностите на страната. Държавата желае да бъде безусловна полезност за човека и въобще не е склонна да признава никакви висши полезности над себе си, в това число полезностите на човешката душа или безусловното достолепие на индивида.

Нека да си представим, че този безспорно действителен уклон на страната към максимализъм в миналото възтържествува; че страната – изразявайки се на езика на Хобс – фактически стане „ смъртен господ “ за индивида. Тогава светът ще покаже посредством самия себе си какво съставлява ужасяващата картина на тържествуващата нелепост! Порочният кръг, в който човешкият живот безсилно се мята, тогава ще бъде напълно покрай своето довеждане докрай. Защото неговото довеждане докрай – това е окончателното погубване на индивида.

Да си представим, че индивидът – дружно със своята „ просвета “ – напълно и без излишък се е трансформирал в колелце в големия механизъм, предопределен за война като за висша и дефинитивна цел – това ще значи, че в света индивидът повече го няма, че самата памет за него е изчезнала, защото се е изгубило единственото негово скъпо отличие от нисшите твари. Това точно отличие и тази полезност съставляват това признание за смисъла на живота, което светът е в правото си да чака от одухотвореното човешко схващане и от просветената човешка воля. И не щеш ли, става известно, това признание го няма, няма и да го има! Дошъл е индивидът, а светът си е останал същият, какъвто е бил и в дочовешката ера – безпорядък от сили, борещи се за живот, и – в тази битка – сеещи гибел! Вместо да преодолее неприятната безконечност на всеобщата кървава битка за битие, той ѝ е изрекъл своето „ амин “ и е усъвършенствал нейния механизъм. И за това са прахосани всичките духовни сили на индивида. Войната се е оказала дефинитивна цел на целия човешки напредък, висше наличие на човешката просвета.

Тук ние имаме работа не с някаква далечна заплаха, заплашваща света в бъдеще. В нашите дни на откриване на международната нелепост не е ясно измамливо бижу ли се оказва „ културата “, или оръдие на злия, на хищния живот. В края на краищата ние не сме наясно за очовечаване ли служи тя или за озверяване – а по тази причина и без заобикалки пред нас застава въпросът да бъде индивидът или да не бъде? Та нали самата мисъл за индивида е обвързвана с визията за новото, свръхбиологичното начало, което той носи в света – с фантазията за превъзмогване на закона на кървавата битка за битие, най-малко в връзките сред хората.

… Всички живи същества живеят в това положение на непрестанна война: борят се, с цел да живеят, и живеят – с цел да се борят. Във всичко, което живее, го има това непрекъснато преобразяване на задачата в средство и на средството – в цел. В целия свят тази картина на постоянно изплъзващата се цел навежда на мисълта за недействителност на всички цели, а значи и за безцелност на живота като цяло. Когато обаче ние се обръщаме към индивида, когато виждаме, че и в неговия живот е единствено тази неприятна безконечност на средствата, заменящи задачите, картината става не просто нерадостна, само че и злокобна. Защото какво съставлява светът, в случай че индивидът е подобен, в случай че и неговият блян да се издигне над порочния кръг на биологичното битие е безпомощен! Ако това е по този начин, то и целият развой на развиване, цялата линия на еволюцията от звяра към индивида е единствено един привиден напредък. В света няма никакво възходящо придвижване, а единствено постоянно повтарящ се кръг, и човешкото – това е единствено измамна маска на това, което е присъщо на звяра!

Превод: Борис Маринов

* Трубецкой, Е. Н. „ Мировая бессмыслица и мировой смысл “ – В: Смысл жизни, Берлин: Книгоиздательство „ Слово “
Източник със съкращения: 
Снимка: Евгений Николаевич Трубецкой (1863-1920), ru.wikipedia.org