Склонността към отрицателното ♥ Джонатан ХАЙД
(Young Man and Skull (1896-1898) by Paul Cezanne)
Склонност към негативното
Клиничните психолози настояват, че има два типа хора, търсещи терапия: едни, които се нуждаят от „ стягане “, и други, които се нуждаят от „ разформироване “. Срещу всеки, потърсил помощ, с цел да стане по-организиран, по-отговорен и кадърен да упражнява повече самоконтрол, стои цяла чакалня с хора, които имат потребност да поразхлабят някоя и друга умствена гайка, да се разсеят и да престанат да се тормозят толкоз за глупавите неща, казани на вчерашната среща с личния състав, или за отхвърли, който сигурно ще получат на утрешната среща. При болшинството хора слонът вижда прекомерно доста неприятни и прекомерно малко хубави неща.
В това има избран смисъл. Ако имахме опцията да проектираме мозъка на риба, бихме ли го настроили по този начин, че да реагира по-силно на нови благоприятни условия, в сравнение с рискове? В никакъв случай. Цената, която рибата би заплатила за изпусната опция (примерно, пропусне да хапне преминаващата наоколо мързелива рибка) не е висока: в морето има доста други риби и един дребен пропуск надали ще докара до гибелен апетит. Цената обаче от пропуснат знак за заплаха би могла да бъде пагубна. Край на играта, завършек на тези гени. Разбира се, еволюцията няма нито проектант, нито цели, макар че мозъците, усъвършенствани посредством естествения асортимент, ни наподобяват (поне на нас) планувани, защото водят до гъвкаво и приспособимо държание в границите на избрана екологична ниша на организма. Някои допирни точки измежду животните основават известни прилики измежду животинските типове, условно можем да ги назовем правила на планиране (не би трябвало обаче да забравяме, че еволюцията в действителност не проектира, а просто избира физически и поведенчески характерности, които правят по-добра работа от други).
Един подобен принцип е: неприятното е по-силно от положителното. Тоест, реакциите по отношение на закани и неприятности са по-бързи, по-силни и по-трудни за надзор, в сравнение с реакциите към приятни неща, благоприятни условия и удоволствия.
Този принцип, наименуван „ податливост към негативното “, се вижда във всички аспекти на логиката на психиката. Например, в съпружеските ни връзки са нужни най-малко пет положителни действия, с цел да се реваншираме за една неприятна. В разнообразни финансови преводи или хазартни игри удоволствието от облагата на дадена сума пари е по-малко, в сравнение с болката, породена от загубата на същата сума. Или когато подготвяме ядене, доста по-лесно е да замърсим храната (с едно-единствено пипало на хлебарка), в сравнение с да я пречистим. По същата логичност психолозите откриват, че мозъкът на индивида реагира на неприятни неща по-бързо, по-силно и по-упорито, в сравнение с положителни. Не можем просто да се заставим да гледаме позитивно на всичко, защото мозъците ни са проектирани да търсят и намират закани, разстройства и пречки. Бенджамин Франклин споделя: „ И най-крепкото здраве не се усеща толкоз мощно, колкото най-малката болка “.
Ето още един принцип в „ дизайна “ на животинския свят: противоположните системи противодействат една по отношение на друга и доближават до точка на баланс – само че тази точка е преносима. За да преместите ръката си, ви трябват мускули, с цел да я протегнат, и мускули, с цел да я стегнат. И двата вида мускули са под леко напрежение, подготвени за деяние. За да регулирате сърдечния си темп и дишането, имате самостоятелна нервна система, формирана от две подсистеми, които влияят на органите ви в противоположни направления: симпатиковата система приготвя тялото за „ борба или оттегляне “, до момента в който парасимпатиковата система го успокоява. И двете работят непрестанно в изменящи се пропорции. Има и две мотивационни системи, които ръководят човешкото държание: система за приближаване, която разсънва приятни страсти и подтиква индивида да се заеме с обещано деяние, и система за избягване, която разсънва негативни страсти и го кара да се отдалечи и да заобикаля избрани неща. И двете системи са непрекъснато дейни, като салдото сред тях предопределя идващия ход. Харесвомерът е просто метафора за този балансиращ развой и за едвам доловимите му съмнения в даден миг. Балансът може да се промени за момент: подтикнати сте от любознание към сцена на някакъв пътен случай, само че с смут се отдръпвате при типа на кръвта. Иска ви се да заприказвате чужд човек, само че усещате, че се парализирате, до момента в който вървите към него. Системата за избягване може да се включи на цялостни обороти, и то доста бързо, и да изпревари по-бавната (и нормално по-слаба) система за контакт.
Една от аргументите за бързината и силата на системата за избягване е, че първа доближава до съответната информация. Всички нервни импулси от очите и ушите първо минават през таламуса, нещо като централен разпределителен пункт в мозъка. От таламуса, нервните импулси се предават към елементи от мозъчната кора, профилирани в обработката на сетивна информация, препредават я към предната част от мозъчната кора, където информацията се слива с други висши умствени процеси. Ако в края на този развой осъзнаеш, че пред себе си виждаш съскаща змия, можеш да решиш да избягаш и да накараш краката си да се задвижат. Но защото нервните импулси се движат единствено с към 30 метра в секунда, този относително дълъг път, в това число и времето, нужно за взимане на решение, може да отнеме цели една или две секунди. Можем елементарно да си дадем сметка, че по-полезен ще бъде един по-пряк път. Амигдалата е част от този път. Тя се намира непосредствено над таламуса, черпи от океана с необработена информация, минаваща през таламуса, и работи по скица, която в предишното е разпознавала сигналите за заплаха. Амигдалата има директна връзка с дяла от мозъчния дънер, който дава отговор за реакцията „ бий-се-или-бягай “, и в случай че амигдалата усети стимулация, сходна на рискова преживелица от предишното (например съскащ звук), тя подрежда на тялото да влезе в режим „ алена светлина “, оповестяващ заплахата от змия.
Амигдалата е значима и заради друга своя функционалност: тя освен влиза в директна връзка с мозъчния дънер, с цел да провокира бърза реакция по отношение на дадена заплаха, само че се свързва и с мозъчната кора, с цел да промени мисленето на индивида. Тя може да накара целия мозък да се ориентира към режим „ бягство “. Пътеката сред страстите и съзнателните мисли е двупосочна: мислите могат да причинят страсти (например, когато си помислите за нещо неуместно, което сте споделили в миналото), само че и страстите могат да пораждат мисли, най-много посредством построяването на умствени филтри, които трансформират склонността на мозъка да обработва информацията по избран метод. Момент на боязън може да ви направи прекомерно бдителни за възможни закани: гледате света през филтър, който кара всяка неразбираема обстановка да наподобява като заплаха. Момент на яд построява филтър, през който приемате като засегнатост и закононарушение всичко, което някой ви споделя. Тъжни усеща пък могат да засенчат всички удоволствия и житейски благоприятни условия пред вас. Както споделя един човек, измъчен от меланхолия: „ Колко слаби, сухи, плоски и небогати ми се костват всички неща, на които този свят е кадърен “. Когато Хамлет предлага своя метод да перифразира Марк Аврелий – „ Няма нито положително, нито зло, единствено мисълта ни го прави такова “, той е прав, само че е можел да добави, че негативните страсти, които сега изпитва, го карат да мисли всичко за неприятно.
От: „ Хипотеза за щастието “, Джонатан Xайд, ИК „ Кибеа “, 2013 година
Картина: Young Man and Skull (1896-1898) by Paul Cezanne; chinaoilpaintinggallery
