В любовта духът целият е тяло ♥ Йоланта Брах-ЧАИНА
Йоланта Брах-Чаина, мъдрец и културолог, е родена във Варшава. Завършва физика и философия във Варшавския универститет и театрална постановка в Париж. Интересува се основно от философията на изкуството и философията на съществуването. Тя е създател и съавтор на голям брой книги в региона на естетиката, философията, изкуството, културата и антропологията. Сред тях: " По пътищата на театралната мисъл на ХХ век " (1975), " Етосът на новото изкуство " (1984), " Естетика на желанията " (1988), " Творческото разбиране на изкуството " (1992), " Цепнатините на съществуването " (1992), " Primum philosophari " (1993), " От дамата до мъжа и назад: размисли за пола в културата " (1997) и " Обвивките на разсъдъка " (2003)
(Edvard Munch, Cupido, 1907)
„ Проникване ” ~ Красиво от полската писателка, създател на доста книги отдадени на изкуството, естетиката, културата и философията.
♥
Началото на любовното навлизане е погледът. Той предвещава, а също по този начин провокира еротичното събитие, което ще се случи. Прониква и незабавно разкрива двамата, които се гледат. А гледайки, освен придобиваме следената реалност, само че също и пробуждаме нова. Би изглеждало, че погледът е единствено инструмент на наблюдението, обаче той също по този начин основава. Трябва също да се помни, че първичното любовно вглеждане е съпроводено от ясновидско положение. То не би трябвало да се изгуби. Задачата, пред която стоим, изисква централизация. Трябва да се отдадеш напълно, а в същото време да действаш точно и бързо, до момента в който завесата пред цепнатината, през която може да се проникне, е повдигната. Разбира се, тук не става въпрос за изкуството да се прелъстява, затова не ни интересуват (поне за момента) никакви секрети погледи, частични, повърхностни наблюдения, на каквито подлагаме непознати хора, които харесваме, с цел да преценим дали фактически заслужават нашия интерес. Не става въпрос и за цялото ветрило от кокетни погледи: безпомощни, безсрамни, покровителствени, пренебрежителни, с които си служим леко, бързо и резултатно, с цел да ни извърнат внимание. Цялото това красиво изкуство би трябвало да бъде пропуснато тук, тъй като визира единствено повърхността.
Първоначалният любовен взор е откровен и финален. Насочен към дълбината. Гол. А прониквайки, освен открива, само че също по този начин осведоми, че няма връщане.
♥
Докато не се разтворим напълно за болката и насладата, не сме подготвени за любовта. И не можем да се приближим до съществуването, без да се съгласим на това. Но когато проникваме в него любовно, тогава навътре в опитното съществуване, в което влизаме през разтварящи се цепнатини, ни приема бездната на съществуването. За миг ни е позволено да се потопим в нея, съвсем да се разтопим, преди, ръководена от личните си импулси, да ни изхвърли още веднъж на открито, където копнеем да проникнем в нея отново. Струва си човек да се старае да резервира загатна за потопяването. Докато съществува, сме способни да приемем всичко, даже положителното и злото, тъй като не желаеме да съгрешаваме в пренебрежителност към съществуването, за което то би могло да ни накаже с отдалечаване и бихме се лутали по повърхността на битието неспособни да намерим и най-малката пролука, през която може да се проникне и да се стартира същинско битие.
Любовта води към изпитване на сгъстено битие. Отваря ни за него. Кара ни да бъдем бдителни към нетрайните феномени и ни привързва към това, което минава. Позволява ни да проникнем в същността. Води ни към възлите на протичащото се съществуване. Открива ни идентичността на креацията, познанието и взаимното битие. Именно то ни демонстрира и предлага всеки любовен акт.
Застиване. А след това избухващо стремглаво предпочитание да погълнеш, без да оставиш нищо на открито.
♥
В любовта тялото е тяло на духа. Негов знак, форма. Да не крием: в любовта духът целият е тяло. А кой знае дали това не е единственият му облик. Той постоянно се открива материализиран, тъй като всяка демонстрация на духа изисква телесност, в случай че би трябвало да бъде знак, ориентиран към нашата бдителност. Следователно познаваме духа единствено дотолкоз, доколкото познаваме тялото на духа и отсам идва нашата храброст в подозрението, че изобщо би могъл да съществува по различен метод. Във всеки случай в любовта директно допираме субстанцията на съществуването, която е телесна нематериалност. Всъщност даже не знаем коя страна на съществуването допираме, тъй като се намираме в пространство на прекомерно бързо настъпващи промени. А и двата облика или страни на съществуването трепкат пред очите ни, губейки своята еднопосочна форма, до момента в който към този момент стават единствено златиста, блестяща белота, затворена в пламтящия пръстен на вътрешността на кратера. Обичаме с духовното си тяло, със същото това, с което умираме. Но преди телесната консистенция на духа да ни се открие в гибелта, можем да я разпознаем и да се взрем в нея от близко в любовта. Одухотвореното тяло е субстанция на любовта. Макар че може би по-правилно би било да се каже, че духът е субстанция на любовта в процеса на неговото образуване в тяло, което става тъкмо, с цел да може той да възникне. Дух уловен, до момента в който се материализира, сюрпризиран сега, в който обръща пясъчния часовник. Своеобразието на обсъжданото събитие се основава на размиването на границата сред материалността и нематериалността на бита. Във зародилата пауза изпитваме съществуването със мощ, несрещана в другите познати ни положения. Може би като се изключи гибелта, само че нея претърпяваме едвам тогава, когато е прекомерно късно за съпоставения и евентуално тя не разрешава вниманието да се откъсне от нея нито за момент, до момента в който процесът трае. В тази безусловност, поглъщаща ни цели, гибелта би приличала на обич. Изтриването на границата сред материалността и нематериалността на съществуването в любовния акт онагледява двете му страни: вътрешна и външна, вдлъбната и изпъкнала, и двете са дадени в един акт с подстрекателство за безкрайност, в случай че може по този начин да се каже, общо безпределна. Постигаме положение на невъзможна за логиката цялост, когато същата тази форма става изцяло и извънредно тяло, а в същото време изцяло и само дух. Размиването на контурите на материалността ни разрешава да преживеем безпределното, неуместно двустранно изпълване. Чак в тази точка на изкривяване на границата, на обединение на страните, на съприкосновението на горе и долу, на свързването на положителното и злото имаме право да приказваме за навлизане, тъй като едвам тогава в действителност допираме съществуването. Пробуждането на телесния дух в нас ни разрешава да усетим наличието на битието в пулсациите сред противоположните страни или качества на субстанцията на света, която разпознаваме в самите себе си, когато контурите се размазват. Тогава ставаме самото придвижване, проявление на открито, капка на най-горното ходило на водопада. Нашата телесност, извадена отвън себе си, преливаща се, преобразена в дух посредством мигновението на смяната да се разпознаем навътре в съществуването. Не е ли това от време на време задачата на любовта? Установяване в съществуването.
Превод: Мария П. Георгиева
Източник (със съкращения): liternet.bg
Картина: Edvard Munch, Cupido, 1907, Munch Museum, Oslo; заглавна - Cupid and Psyche, 1907
