„Помощ, извикайте лекар“, шептеше тя без да знае, че най-страшното вече е станало…
Яна лежеше край пътя. Току-що бе пристигнала на себе си. Болеше я. Лицето й беше окървавено, а рамото й изкълчено. Цялото й тяло беше една огромна рана.
Болката замъгли съзнанието й. Яна от време на време забравяше всичко, след това се връщаше в реалността…
В този миг една бабичка минаваше наоколо.
— Да се прибираме, скъпа. Яде ли задоволително през днешния ден? Не си капризничела като през вчерашния ден? А, Зойче? — баба Блага говореше както нормално на обичаната си коза.
Идваха от далечната поляна, където тревата беше по-сочна и колите с нездравословните си изгорели газове бяха по-далеч.
Изведнъж в тревата баба Блага видя нещо, което накара старите й ръце и крайници да се разтреперят.
— Мили Господи! Какво е това… Какво се е случило…
Възрастната жена чу стененето на лежащо край пътя момиче.
— Жива ли си?! Боже мой! Трябва кола за спешна помощ! Точно в този момент, тъкмо сега… къде е той!? А, открих го – баба Блага извади някъде отдолу под престилката си остарял мобилен телефон, подарен й от внука.
След като се обади на лекарите, баба Блага се опита най-малко по някакъв метод да помогне на бедното момиче. Тя видя, че лицето й е в кръв. Възрастната жена извади носна забрадка и се опита да изтрие кръвта.
Тук Яна отново изпъшка и като видя баба си до себе си, сподели: „ Лекар… Имам потребност от доктор. “
— Идват, идват, блага моя. Вече извиках кола за спешна помощ и обясних всичко. Ще дойдат скоро, имайте самообладание.
— Детето… — Яна още веднъж губеше схващане. — Детето ми…
— Какво дете? — разтревожи се Семьоновна. – Нямаше никой с теб. Ти лежеше тук сама.
Тогава погледът й падна върху корема на момичето. Господи! Тя беше бременна!
Първото нещо, което бабата сподели на екипа на колата за спешна помощ, е, че потърпевшото момиче е бременно.
— Благодаря ти, бабо, за помощта. Ще създадем всичко, всичко по силите ни…
Яна се разсъни в болнично легло. Кабели, тръби, интравенозно вливане във вените. Осъзна, че е в реанимацията.
— Какво е станало? — Тя прокара ръка по корема си и усети прилив на топлота. — — Къде е детето Къде е момичето ми?
В този миг в стаята влезе здравна сестра.
— Будна ли си? Това е добре, другояче не знаехме какво да мислим.
— Къде е детето ми? Какво му се е случило, живо ли е!
— Имахте доста съществени наранявания… — Жената се поколеба. -— Разберете, борихме се живота ви няколко дни. За страдание детето ви умря. Бе умряло по време на пътния случай. Смятаме, че сте била блъсната от кола? Полицията ще пристигна при вас по този въпрос, с цел да ви разпита, само че това ще сстане по-късно…
Яна не чу нищо повече след думите, че момичето й е умряло. Тя си бе отишла без въобще да се роди. Заради този садист. Баща й…
Тя си спомни целия финален ден преди нещастието, до минута… Въпреки че беше мъчително да се сеща за това…
Кирил планираше да я убие, към този момент го разбра. Не го спря даже фактът, че бе износила детето им до термина. Дъщеря им.
Промененото му от опиатите схващане го трансформира в страшилище. Яна прекомерно късно осъзна, че нещо не е наред с него. Криеше се ловко. Той изчезваше някъде със седмици, като й обясняваше, че е по работа. Тогава тя нямаше време за него – от първия ден бременността й беше доста сложна.
И тогава, заседнал в задължения, той предложи да продаде жилището й. А когато разбра, че не може да убеди Яна, стартира да я бие. Извергът качи полумъртвата си и в безсъзнание брачна половинка в кола и я изкара отвън града, където просто я изхвърли от колата с висока скорост.
Яна бе преместена в друго поделение. Не можеше да слуша диалозите на щастливите майки. Тя към момента беше доста слаба, само че се опитваше да напуща стаята допустимо най-често. Чувстваше се по-удобно там, в коридора. Не я болеше толкоз доста.
Беззащитното бебе
Един ден Яна вървеше по коридорите както нормално и се натъкна на стая, където под стъклен купол лежеше малко дете. Яна погледна през транспарантната врата това мъниче и в сърцето й се зароди такава остра жалост към това безпомощно творение, че сълзите сами потекоха…
— Горкото мъниче.. – сподели минаващата наоколо сестра. — Майка й умря, само че тя оцеля. Напук на всички шансове. Толкова е дребна, че й беше рано да се роди… Сега я гледаме в кувьоз, с цел да оцелее.
Яна отиде в стаята си, само че сърцето й остана там, до това горко мъниче. Тя разбра, че момичето най-вероятно има родственици. И ще я отведат. Тя трябваше да знае ориста й…
Яна не спа цяла нощ, а на сутринта безусловно изтича до лекарския кабинет, с цел да види началника на отделението.
— Здравейте, докторе. Искам да ви попитам за момиченцето в кувьоз… Майка му умря. Бихте ли могли да ме уведомите, в случай че никой не вземе детето… Няма потребност да бъде настанявано в сиропиталище. А ще взема момичето.
Докторът се усмихна.
— Как се чувстваш? Фактът, че стартира да приказваш за това момиче ми дава право да мисля, че си доста по-добре. Да, това дете си няма никого. В злополуката починаха и двамата родители: бащата на място, а майката на операционната маса.
Останалите родственици към този момент споделиха, че няма да вземат детето. Така че, завършете лекуването си, наберете сили, скоро ще ви трябват доста!
… Днес Яна и Ангелина имат празник – те честват рождения ден на момичето. Дъщеря й е на този свят цяла година. Нейната наслада, нейното знамение. Истински ангел, даден от небесата, с цел да утеши една покосена от тъга жена.
Яна се опитваше да не мисли повече за страшния интервал от живота си и за чудовището, което беше нейният брачен партньор. Него към този момент го нямаше. Страхувайки се от заслуженото отмъщение, той се самоуби, до момента в който Яна беше в болничното заведение.
Сега тя имаше Ангелина. И Ангелина имаше нея. Щастието още веднъж проби в душата й…
