Всяка култура си има своето детство, младост, възмъжаване и остаряване“.Освалд

„ Всяка просвета си има своето детство, младост, възмъжаване и остаряване “.
Освалд Шпенглер. 

В проучването на човешкото държание не трябва да се ограничаваме в пространството на личната си страна. Изучаването на традициите и полезностите, присъщи за другите култури е от значително значение за пълноценното ни схващане на личността.

Понятието „ просвета ” обобщава доста от главните въздействия, въздействащи върху човешкото държание, основата за Аза и груповата еднаквост на хората. Също като доста други комплицирани понятия, изучавани от психолозите, като персона, просветеност, абнормално държание, нито една формулировка на понятието „ просвета ” не е общо призната. Според една от теориите думата просвета произлиза от латинския корен  colere  (обитавам, обработвам или почитам) или съгласно друго схващане от  cult  и  ur  (преклонение към светлината).

ЮНЕСКО  дава своята формулировка за просвета по следния метод:

Зигмунд Фройд от своя страна споделя, че-„ …думата „ просвета “ характеризира цялата сума от триумфи и инициативи, с които човешкият жанр се е отдалечил от животинските ни прародители, и която служи за две цели: за отбрана на хората от природата и за контролиране на човешките взаимоотношения. “

Определението за понятието „ връзката “ гласи, че тя съставлява замяна на известия сред сътрудници. Предаване на информация от човек на човек. Комуникационният развой включва обстановка, в която имаме представител, обръщение и слушател. В тази обстановка държанието на едното лице въздейства върху другото. Тя бива вербална и невербална.

През 1872г. Чарлз Дарвин, правейки технично проучване на езика на тялото, пръв поставя началото на проучването на мимическите изражения и на езика на тялото. От тогава, до ден сегашен учените са забелязали и записали над един милион сигнали и несловесни знаци.

Несловесният аспект на общуването стартира да се учи в края на XX век, когато през 1970г. Дилиус Фаст, американска антроположка, разгласява книга отдадена на езика на тялото.

Повече от две трети от цялата връзка сред хората е невербална . Албърт Михръбън дефинира още по-точно тази причинност, а точно, че цялостното обръщение излъчено при общуването, е формирано от към 7% словестна част ( единствено думи), 38% гласова част (тон на гласа, интонация и съпътстващи звуци) и 55% несловесна част (мимика, жестове, пози). Това съответствие илюстрира изключителното значение на невербалното другарство като форма на предаване на прочувствени наличия сред хората.

Съществува обаче измама, по този начин както има универсални и общоприети невербални мимики, жестове и пози, по този начин съществуват и доста такива, които се схващат по друг метод в другите култури. Това е по този начин, тъй като невербалното другарство е културно детерминирано.

Пътуващите в чужбина от време на време допускат, че могат да разчитат на пантомима или жестове, когато не знаят езика, само че този метод крие доста евентуални клопки. Езикът на жестовете надалеч не е повсеместен, използването им варира в другите култури.

Всичко – от дистанцията сред хората при диалог до гледането в очите, от смисъла на щракането с пръсти до кимането, се дефинира от народностната просвета.

Невербалната връзка се преглежда като комплицирана конструкция от 10 детайла . Тези детайли би трябвало да се поясняват във взаимовръзка и взаимназависимост и културна детерминираност, в противоположен случай смисловото им значение може да се изопачи. Те са:

• Телесен контакт здрависване, потупване по рамото, улавяне за ръка;
• Отстояние ( дистанция);
• Ориентация- на взор, телесна позиция;
• Индивидуални особености – облекла, физика, прическа;
• Поза;
• Движения на главата;
• Фациална експресия ( придвижване на мускулите на лицето);
• Жестове на ръцете, главата и тялото;
• Поглед;
• Невербални детайли на говора- прочувственото равнище на речта, звук и мощ на гласа и други звуци.

Авторът на доста известни книги по невербална връзка доктор Д. Леви дефинира четири вида жестове според от предназначението им.

Първият вид жестове са жестове от  вида знаци. Към тях се отнасят жестове с  задоволително постоянно разпространяване в  доста страни в света да вземем за пример американският знак “OK ”,(палецът и показалецът, свити в кръгче, останалите три пръста-разперени), който значи всичко е наред, всичко е хубаво.  Но, макар че този жест е по-разпространен, той не е общопризнат. В Бразилия, Южна Италия и Гърция този знак се приема за пошъл и унизителен. В някои елементи на някогашния Съветски съюз и Германия – дебелашки, в Япония значи пари, а в Южна Франция значи “нула ” или “не важи ”. Други сходни жестове са: Кръстосаните два пръста. В Съединени американски щати и Европа значи “Желая ти шанс! ” или “Стискай ми палци! ”, до момента в който в Парагвай, обаче, е афектиран. Знакът на успеха “Виктория ”, може да има обидно значение в Австралия и Британия, изключително в случай че е изработен с дланта, ориентирана към събеседника, тогава този знак значи “Изчезвай! ” или нещо още по-грубо и пренебрежително.

Други жестове знаци са още повече лимитирани в границите на една или друга просвета или околност, освен това тяхната специфика може да се демонстрира двояко. На първо място за обозначаването на кое да е разбиране в една просвета може да бъде избран знак, в същото време от друга –подобен знак отсъства на всички места. Така в Арабските страни прокарването на нокътя на показалеца по зъбите значи лимитирани финансови благоприятни условия. На второ място националната специфичност се демонстрира в това, че в разнообразни култури се употребяват разнообразни жестове – знаци за обозначаване на едни  и същи близки понятия. В частност за това, да се покаже самоубийство  или сходно деяние, решение и т.н, американците и европейците   доближават един или два пръста към главата, сякаш демонстрират револвер. В аналогичния случай жителите на Папуа и Нова Гвинея прекарват ръка по гърлото, а японците вършат енергични придвижвания на ръката,  свита в пестник.

Вторият вид са  жестове – илюстрации , употребявани за пояснение  на казаното. С помощта на подобен жест  се усилва този или оня момент  на известието, основните моменти на беседата се подчертават  и в следствие по-лесно се запомнят. Най-типичен образец за това служи напътствието с насочването на ръката. Интензитетът на жестикулирането зависи от темперамента.

Третата група съставляват жестове – регулатори . Те играят доста значима роля първоначално и края на беседата. Един от тези жестове е ръкостискането. Това е обичайната и антична форма на привет. В деловите среди ръкостискането се употребява освен при одобрение, само че и като знак при привършване на съглашенията, знак на почитание и доверие в колегата. Ръкуването обаче би трябвало да е съобразено, както с самостоятелните особености – ранга, пола на колегата, по този начин и с културата и традициите. Така да вземем за пример при посещаване в ислямска страна на дамите не се подава ръка и мъжете не се ръкуват с тях, само че в случай че същите дами отидат в Испания, те би трябвало освен да се ръкуват, само че и седем пъти да раздрусат ръцете си при ръкостискането, с който и да е сътрудник. Освен ръкостискането в тази група се включват и всички физически контакти, които могат да се осъществят по време на диалог и несъмнено още веднъж има големи културни разлики. Латиноамериканските настоятелен мъже са горещи фенове на докосването на събеседниците. Навярно това следва да се изяснява с техния характер и активност. Изследванията сочат, че за половин час бразилските медиатори допират приблизително 5 пъти своите сътрудници, до момента в който за същото време американските или пък японските предприемачи не го вършат нито един път. Ако тази културна отлика не се познава добре, в процеса на деловото другарство биха могли да зародят търкания, да се увеличи напрежението, нервите да се натегнат щом – примерно – японският управител не съобрази, че това в действителност е естественото държание на бразилския му сътрудник. Гледането в очите при другите култури също е напълно неуеднаквено. Изследванията са прекомерно показателни за контрастите: в продължение на 10 минути бразилците поглеждат в лицето на събеседниците си пет пъти, японците – един, а американците–три   пъти.

Четвъртата – последна група съставляват жестове адаптатори , съпровождащи всекидневно наши усеща и страсти. Те припомнят детски реакции и се демонстрират в обстановки на стрес, на неспокойствие, стават първите признаци на претърпяното. Така, в случай че човек е смутен може да мачка парче от ухото или от дрехата, а в затруднени обстановки да се почесва по тила. И тук обаче в другите култури жестовете адаптатори се употребяват и възприемат друго. Например високо повдигнатите вежди на европееца приказват за удивление, до момента в който китаеца възприема това за мусене. Ако французин, германец или италианец смята някоя концепция за глупава, изразително се чука по главата. Почукване по челото от англичанин или испанец значи, че е удовлетворен от себе си. Българинът също по този метод акцентира съществуването на съществено сиво вещество в черепната си кутия. В взаимозависимост от подтекста на общуването, този жест при българина би могъл да значи и тъкмо противоположното. Щракането с пръсти на доста места се употребява, с цел да изрази наслада, доволство. Във Франция и Белгия обаче щракането с пръстите на двете ръце има вулгарно значение.

Това е една напълно дребна част от културните разлики при невербалното другарство и то най-вече от света на жестовете. Несловесната връзка, обаче, включва в себе си още доста други детайли от значително значение за разбирането сред хората от другите националности – точността, облеклото и ред други. Дори подаръците би трябвало да се съобразени със съответната просвета. Например, извънредно несъответствуващ подарък за китаец е часовникът, той би го приел с огорчение. Не бива да се подаряват остри предмети в Япония (японците ги свързват със сепуко), а в азиатските страни символиката има голямо значение. Японците не обичат да получават подарък, състоящ се от четири или девет елементи, защото съгласно тяхната просвета числата четири и девет носят злощастие. За сметка на това чифтът носи шанс.

Междукултурните разлики при невербалното другарство се дължат на историята, на традициите, на „ темперамента ” на съответната страна и е една комплицирана и забавна система от знаци. За да успеем да се приобщим към дадена народност, не е задоволително да научим единствено езика, належащо е да опознаем и несловесната уникалност на просвета й.

Автор: Емилия Сотирова

Използвана литература:

Енциклопедия „ Психология ”, издателство „ просвета и изкуство ”, София, 1998; „ Невербална връзка ”, методическо пособие за психолога, София, 2002; интернет

Инфо: https://sovapsychologist.com