Константин Велики - благочестив християнин или хитър прагматик?
Всяка година на 21 май Църквата уважава паметта на светите Константин и Елена. Става въпрос несъмнено за римския император Константин Велики и неговата майка Елена. Константин прави Рим християнски, само че чистосърдечието на неговата религия постоянно се слага под въпрос. Един взор към по-широките промени в римското общество може да изясни по-добре неговата спорна религия, написа изданието The Collector.
Константин Велики е един от най-ефективните владетели на Рим. Той е и един от най-важните хора в европейската история, тъй като ръководството му слага началото на Църквата на Рим, станала в наши дни известна като католическа. Въпреки че поддръжката му за християнството трансформира живота на милиони, а след това и на милиарди, доста историци се съмняват в откровеността на неговата отдаденост към вярата в Христос. Няма метод да не се чудим и през днешния ден за какво толкоз доста историци слагат под въпрос предаността на Константин към християнската вяра.
-->
Константин Велики приема християнството – мит или реалност?
През 312 година сл. н.е. Константин води огромна борба при Милвийския мост против противника си Максенций. Много години по-късно християнският свещеник Евсевий ще твърди, че императорът му е споделил, че е имал привидение – на християнски кръст над Слънцето, тъкмо преди борбата. Под кръста се изписали думите „ В името на този знак извоювай победа “. Предполага се, че в съня същата нощ Исус е удостоверил посланието до императора.
Има няколко разнообразни версии на тази история, само че в една от тях неговите войски след това получават заповед да нарисуват Хи-Ро, християнски знак, представляващ първите две букви от името на Исус на гръцки, върху щитовете си.
В наши времена естествено сме недоверчиви към виденията и чудесата, тъй че не е изненада, че множеството хора отхвърлят тази история. Други настояват, че е допустимо Константин Велики или да е имал същинско религиозно прекарване, или да е видял нещо, което е тълкувал като религиозна прокоба. Много хора спекулират, че Константин е видял рядко естествено събитие като безоблачен ореол.
Независимо дали има някаква истина в историята, че Константин е имал привидение, в годините директно след успеха над Максенций той наподобява прокламира себе си не като почитател на Христос, а като поддръжник на бога на слънцето, именуван от римляните Сол Инвиктус (Непобедимо слънце).
След 312 година Константин стопира преследването на християните и през цялото си царуване се отнася благосклонно към тях, както финансово, по този начин и политически. Много красиви раннохристиянски църкви са издигнати по време на неговото ръководство, а езическите храмове последователно губят своето значение.
Въпреки това не може да се твърди сигурно, че император Константин е бил предан на християнската религия. Вместо това той продължава да уважава бога на слънцето Сол Инвиктус през по-голямата част от първата половина на своето ръководство. За римските императори е било много всекидневно да избират обичан господ, с който да се разпознават в своята иконография.
През 324 година Константин към момента се сече монети, изобразяващи бога на Слънцето, дванадесет години след хипотетичното му приемане на християнската религия! Налице са даже сведения от това време, възхваляващи Константин, които настояват, че императорът е имал привидение на бога на слънцето Аполон, който му подсигурява неговото тридесетгодишно царуване.
С напредването на ръководството на Константин потреблението на облици на слънчевия господ стартира да понижава, а се усилват християнските знаци. Той също по този начин поддържа християнската. Константин публично е кръстен тъкмо преди гибелта си, макар че късните кръщения са били постоянно срещани в античния свят, тъй че това не ни споделя нищо за това по кое време той в действителност е престанал да бъде богохулник.
Има и такива историци, които спекулират, че неговото хипотетично приемане на християнската религия не е нищо повече от агитация и деликатно обмислен политически ход.
Религиозна гражданска война
Факт е, че римската религиозна гражданска война предшества ръководството на Константин Велики и не се отнася единствено за християнството. А и по оценки на историци и демографи за броя на християните по време на ръководството на Константин варират, само че са склонни да се движат сред по-малко от 5% и най-вече 10% от популацията на Римската империя. Християните до този миг са били мощно преследвана група, изключително при император Диоклециан. Ако поддръжката на Константин за християнската вяра е прагматичен избор, това не може да е било, тъй като християнството ненадейно се е трансформирало в най-масовата вяра.
Популярно е да се счита, че християнството се е популяризирало първо измежду бедните, поробените и дамите, преди да навлезе в средите на римската аристокрация. Вярата на Исус, че за потиснатите би трябвало да се поставят грижи, е част от привлекателността на християнската вяра за разнообразни групи от обезправени хора. От друга страна, до момента в който християнската вяра евентуално към момента не е била всеобща, мистериозните култове и непознатите религии заменят обичайния пантеизъм със светкавична скорост.
Това се дължи частично на философско придвижване, наречено неоплатонизъм. От ІІІ в. нататък тази философска школа всъщност остава безспорна и измества всички останали. Традиционното философско обучение за аристократичното население на късната Римска империя постоянно е включвало образование в теорията на един от многото неоплатонични философи.
Тази школа е доста значима за разбирането на късноримските просвета и вяра. Философската система на неоплатонизма учи, че даже да има други богоподобни същества, има на първо място едно всеобхватно неизразимо Божество, което е обвързвано с божествения разум. Тези хрумвания в действителност са религиозна интерпретация на Платон.
Някои от най-ранните образци на агитация от времената на Константин Велики в действителност се базират на този нереален „ възвишен разум “, известен в късната римска философия.
Тази авторитетна философска концепция е или отражение, или нещо повлияно от разпространяването на непознати философии и религии, които са много разнообразни от обичайния римски пантеизъм. Популярните задгранични религии и философии са имат по-абстрактна идея за господ и постоянно съдържат роман за „ спасението на душата “.
Митраизмът, синоним на култа към Слънцето, е една от тези вносни концепции, а християнството е друга. Ранният християнски мъдрец Юстин Мъченик се оплаква, че митраизмът и християнството са съмнително сходни. Разпространението и въздействието на тези нови религии се случват постепенно, само че до ІV в. концепциите за господ или боговете са се трансформирали много.
Вярата в едно извънредно значимо и неизразимо висшо провидение, което може или не може да има доста разнообразни низши проявления, има голямо въздействие върху публичната вяра. Слънчевите божества са единствено едно от проявленията на това. През ІІІ в. двама императори - Хелиогабал и Аврелиан, към този момент са се включили към другите версии на почитта бога на Слънцето.
Тази наклонност ще продължи много време след гибелта на император Константин, макар че християнството в последна сметка ще се окаже победител. В един изключително прочут образец от края на ІV в. свещеник Св. Августин е бил поддръжник на манихейството, форма на гностицизма от антична Персия, преди да стане християнски почитател.
Късните езически мислители след Константин Велики, в това число император Юлиан и философът Прокъл, ще продължат да привилегироват Слънцето като най-висш израз на божествения източник.
Исус, християнската вяра и слънчевият господ
Свързването на християнската вяра с поклонението към Слънцето евентуално към момента не е било противоречиво. Римската система от вярвания е синкретична – считало се, че един господ, уважаван от една група, има доста разнообразни проявления. Например гръцкият господ Хермес е разпознат с египетския господ Тот, а английският господ на водата Сулис с Минерва.
Ранният татко на западната Църква Тертулиан загатва, че доста хора имат вяра, че християните са поклонници на Слънцето заради някои от техните изяви. Исус още веднъж ще бъде обвързван със Слънцето след гибелта на Константин Велики. Св. Августин загатва, че членовете на манихейската религиозна фракция към момента бъркат Исус с физическото Слънце. Дори през V в. папа Лъв Велики се оплаква, че някои християни към момента се покланят на Слънцето, тъкмо както го вършат езичниците.
Популярната вяра най-вероятно е била надалеч от предписаната форма на християнството, която е потопена в теологични диспути и разчита на светото писание. Обикновените хора към момента са изправени пред избор от доста богата религиозна символика.
Поглед към гръцки папируси от римски Египет разкрива поредност от заклинания и обети, отдадени на фигури от християнската и еврейската митология, които се загатват в същия подтекст като Аполон или Зевс. Аполон или Хелиос и Яхве наподобява са синоними в някои от тези трудове.
Възможно е в по-късните си години, след доста повече контакти с значими християнски епископи, Константин Велики да е възприел по-праволинейна ортодоксална система от вярвания. Той привиква Никейския събор през 325 година, което разрешава на Църквата да изложи своите хрумвания в по-конкретни термини и е доста евентуално той да е бил мощно повлиян от този събор, чиито патрон е. За отбелязване е, че след тази дата той към този момент не прокламира вярата си в Сол Инвиктус.
Бил ли е Константин Велики същински християнин?
Изглежда доста евентуално да е бил, макар че в никакъв случай няма да узнаем сигурно. Неговата объркваща религиозна иконография наподобява необикновена единствено когато е извадена от подтекста на неговото време.
Използването на Сол Инвиктус като сурогат на необятно монотеистични изображения може да е било от изгода за облика на Константин, само че може също по този начин да е било част от първичното му схващане за християнската вяра. До края на неговото императорстване членовете на християнското му семейство, както и доста членове на двора му, може да са го тласнали към ортодоксална форма на християнството или може да се е чувствал задоволително сигурен като едноличен държател, с цел да показва себе си като християнин.
Константин Велики е един от най-ефективните владетели на Рим. Той е и един от най-важните хора в европейската история, тъй като ръководството му слага началото на Църквата на Рим, станала в наши дни известна като католическа. Въпреки че поддръжката му за християнството трансформира живота на милиони, а след това и на милиарди, доста историци се съмняват в откровеността на неговата отдаденост към вярата в Христос. Няма метод да не се чудим и през днешния ден за какво толкоз доста историци слагат под въпрос предаността на Константин към християнската вяра.
-->
Константин Велики приема християнството – мит или реалност?
През 312 година сл. н.е. Константин води огромна борба при Милвийския мост против противника си Максенций. Много години по-късно християнският свещеник Евсевий ще твърди, че императорът му е споделил, че е имал привидение – на християнски кръст над Слънцето, тъкмо преди борбата. Под кръста се изписали думите „ В името на този знак извоювай победа “. Предполага се, че в съня същата нощ Исус е удостоверил посланието до императора.
Има няколко разнообразни версии на тази история, само че в една от тях неговите войски след това получават заповед да нарисуват Хи-Ро, християнски знак, представляващ първите две букви от името на Исус на гръцки, върху щитовете си.
В наши времена естествено сме недоверчиви към виденията и чудесата, тъй че не е изненада, че множеството хора отхвърлят тази история. Други настояват, че е допустимо Константин Велики или да е имал същинско религиозно прекарване, или да е видял нещо, което е тълкувал като религиозна прокоба. Много хора спекулират, че Константин е видял рядко естествено събитие като безоблачен ореол.
Независимо дали има някаква истина в историята, че Константин е имал привидение, в годините директно след успеха над Максенций той наподобява прокламира себе си не като почитател на Христос, а като поддръжник на бога на слънцето, именуван от римляните Сол Инвиктус (Непобедимо слънце).
След 312 година Константин стопира преследването на християните и през цялото си царуване се отнася благосклонно към тях, както финансово, по този начин и политически. Много красиви раннохристиянски църкви са издигнати по време на неговото ръководство, а езическите храмове последователно губят своето значение.
Въпреки това не може да се твърди сигурно, че император Константин е бил предан на християнската религия. Вместо това той продължава да уважава бога на слънцето Сол Инвиктус през по-голямата част от първата половина на своето ръководство. За римските императори е било много всекидневно да избират обичан господ, с който да се разпознават в своята иконография.
През 324 година Константин към момента се сече монети, изобразяващи бога на Слънцето, дванадесет години след хипотетичното му приемане на християнската религия! Налице са даже сведения от това време, възхваляващи Константин, които настояват, че императорът е имал привидение на бога на слънцето Аполон, който му подсигурява неговото тридесетгодишно царуване.
С напредването на ръководството на Константин потреблението на облици на слънчевия господ стартира да понижава, а се усилват християнските знаци. Той също по този начин поддържа християнската. Константин публично е кръстен тъкмо преди гибелта си, макар че късните кръщения са били постоянно срещани в античния свят, тъй че това не ни споделя нищо за това по кое време той в действителност е престанал да бъде богохулник.
Има и такива историци, които спекулират, че неговото хипотетично приемане на християнската религия не е нищо повече от агитация и деликатно обмислен политически ход.
Религиозна гражданска война
Факт е, че римската религиозна гражданска война предшества ръководството на Константин Велики и не се отнася единствено за християнството. А и по оценки на историци и демографи за броя на християните по време на ръководството на Константин варират, само че са склонни да се движат сред по-малко от 5% и най-вече 10% от популацията на Римската империя. Християните до този миг са били мощно преследвана група, изключително при император Диоклециан. Ако поддръжката на Константин за християнската вяра е прагматичен избор, това не може да е било, тъй като християнството ненадейно се е трансформирало в най-масовата вяра.
Популярно е да се счита, че християнството се е популяризирало първо измежду бедните, поробените и дамите, преди да навлезе в средите на римската аристокрация. Вярата на Исус, че за потиснатите би трябвало да се поставят грижи, е част от привлекателността на християнската вяра за разнообразни групи от обезправени хора. От друга страна, до момента в който християнската вяра евентуално към момента не е била всеобща, мистериозните култове и непознатите религии заменят обичайния пантеизъм със светкавична скорост.
Това се дължи частично на философско придвижване, наречено неоплатонизъм. От ІІІ в. нататък тази философска школа всъщност остава безспорна и измества всички останали. Традиционното философско обучение за аристократичното население на късната Римска империя постоянно е включвало образование в теорията на един от многото неоплатонични философи.
Тази школа е доста значима за разбирането на късноримските просвета и вяра. Философската система на неоплатонизма учи, че даже да има други богоподобни същества, има на първо място едно всеобхватно неизразимо Божество, което е обвързвано с божествения разум. Тези хрумвания в действителност са религиозна интерпретация на Платон.
Някои от най-ранните образци на агитация от времената на Константин Велики в действителност се базират на този нереален „ възвишен разум “, известен в късната римска философия.
Тази авторитетна философска концепция е или отражение, или нещо повлияно от разпространяването на непознати философии и религии, които са много разнообразни от обичайния римски пантеизъм. Популярните задгранични религии и философии са имат по-абстрактна идея за господ и постоянно съдържат роман за „ спасението на душата “.
Митраизмът, синоним на култа към Слънцето, е една от тези вносни концепции, а християнството е друга. Ранният християнски мъдрец Юстин Мъченик се оплаква, че митраизмът и християнството са съмнително сходни. Разпространението и въздействието на тези нови религии се случват постепенно, само че до ІV в. концепциите за господ или боговете са се трансформирали много.
Вярата в едно извънредно значимо и неизразимо висшо провидение, което може или не може да има доста разнообразни низши проявления, има голямо въздействие върху публичната вяра. Слънчевите божества са единствено едно от проявленията на това. През ІІІ в. двама императори - Хелиогабал и Аврелиан, към този момент са се включили към другите версии на почитта бога на Слънцето.
Тази наклонност ще продължи много време след гибелта на император Константин, макар че християнството в последна сметка ще се окаже победител. В един изключително прочут образец от края на ІV в. свещеник Св. Августин е бил поддръжник на манихейството, форма на гностицизма от антична Персия, преди да стане християнски почитател.
Късните езически мислители след Константин Велики, в това число император Юлиан и философът Прокъл, ще продължат да привилегироват Слънцето като най-висш израз на божествения източник.
Исус, християнската вяра и слънчевият господ
Свързването на християнската вяра с поклонението към Слънцето евентуално към момента не е било противоречиво. Римската система от вярвания е синкретична – считало се, че един господ, уважаван от една група, има доста разнообразни проявления. Например гръцкият господ Хермес е разпознат с египетския господ Тот, а английският господ на водата Сулис с Минерва.
Ранният татко на западната Църква Тертулиан загатва, че доста хора имат вяра, че християните са поклонници на Слънцето заради някои от техните изяви. Исус още веднъж ще бъде обвързван със Слънцето след гибелта на Константин Велики. Св. Августин загатва, че членовете на манихейската религиозна фракция към момента бъркат Исус с физическото Слънце. Дори през V в. папа Лъв Велики се оплаква, че някои християни към момента се покланят на Слънцето, тъкмо както го вършат езичниците.
Популярната вяра най-вероятно е била надалеч от предписаната форма на християнството, която е потопена в теологични диспути и разчита на светото писание. Обикновените хора към момента са изправени пред избор от доста богата религиозна символика.
Поглед към гръцки папируси от римски Египет разкрива поредност от заклинания и обети, отдадени на фигури от християнската и еврейската митология, които се загатват в същия подтекст като Аполон или Зевс. Аполон или Хелиос и Яхве наподобява са синоними в някои от тези трудове.
Възможно е в по-късните си години, след доста повече контакти с значими християнски епископи, Константин Велики да е възприел по-праволинейна ортодоксална система от вярвания. Той привиква Никейския събор през 325 година, което разрешава на Църквата да изложи своите хрумвания в по-конкретни термини и е доста евентуално той да е бил мощно повлиян от този събор, чиито патрон е. За отбелязване е, че след тази дата той към този момент не прокламира вярата си в Сол Инвиктус.
Бил ли е Константин Велики същински християнин?
Изглежда доста евентуално да е бил, макар че в никакъв случай няма да узнаем сигурно. Неговата объркваща религиозна иконография наподобява необикновена единствено когато е извадена от подтекста на неговото време.
Използването на Сол Инвиктус като сурогат на необятно монотеистични изображения може да е било от изгода за облика на Константин, само че може също по този начин да е било част от първичното му схващане за християнската вяра. До края на неговото императорстване членовете на християнското му семейство, както и доста членове на двора му, може да са го тласнали към ортодоксална форма на християнството или може да се е чувствал задоволително сигурен като едноличен държател, с цел да показва себе си като християнин.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ