Откъс от Илия Бешков. Биография
„ Всичко, сложено в ръцете ми, добива своя комичен и съгласно мен същински тип “, споделя Бешков. До каквото и да се допре, става автентично, своеобразно, нетрадиционно. В изявленията му и рисунките му има нещо библейско, рядко скъпоценно, „ с пророческа и езическа елементарност “ (Недев). Бешков скоро става рекламното лице за „ Пладне “. С неговото име вестникопродавците ще хвалят утринната си стока: „ Дневник “, „ Мир “, „ Ехо “, „ Пладне “ с подигравка на Бешков! “ „ Имаше доста, доста люде, които избраха една политическа подигравка от Бешков пред дългите и дълбокомъдрени уводни публикации на който и да е било “, ще напише по-късно редакторът на вестника Георги Вълков. Всяка заран, по обвързване, „ като към скучна брачна половинка “, всеки си купува вестника на своята партия, а след това с неспокойствие протяга ръка към „ Пладне “, „ като към мечтана държанка “, поради карикатурите на Бешков.
Бешков е към този момент прочут, неговите фенове, изключително младежите, го разпознават по улиците, събират негови карикатури, събират се и от пострадалите: от политици, от царя, от екзарх Стефан.
Художникът Иван Керезиев си спомня, че като студент, въпреки да имал „ запаси “ към „ Пладне “, бил влюбен в карикатурите на Бешков поради тяхната непринуденост и елементарност, виртуозното им осъществяване и духовитост, купувал си вестника единствено поради тях, изрязвал ги и усърдно ги съхранявал. Веднъж на улицата неговият приятел го побутнал и му посочил слабоват, широкочел млад мъж, с дълга коса, със мощно обтегнати настрана устни, оголващи до корен предните му зъби, който като че ли преди малко е споделил нещо занимателно или се кани да го направи. „ Знаеш ли кой е тоя…? Илия Бешков, художникът на „ Пладне “! Находка! Истинска находка… шанс за пладнярите “ – и загадъчно добавил: „ Там, в това здание приятелите му, земеделците, го заключват в една стая, дават му ястие и нужните материали – да рисува. “
На страниците на „ Пладне “ Бешков ще развие карикатурнияси жанр, героите му от облици, както е при Александър Божинов, ще станат видове. „ Присъдата “ над тях е жестока, тъй като е изрече на надарено, изрично, въодушевено, със смях, подбив или подигравка, с сила, която още се съдържа върху от дълго време пожълтелите вестникарски страници, тя е тежко задължение и неизменен въпрос към епохата и историческото схващане за нея. Тук той ще сътвори тази изложба от политически екземпляри, без които е невъобразим погледът към българската история от 30-те години на ХХ век: Андрей Ляпчев, с неговите пълнички бузи и ехидна усмивка, скрита зад мустака, и козята брадичка, проф. Александър Цанков, Александър Малинов, Цар Борис III, с типичния благороден, орлов,„ кобургски “ нос, охраненичкият екзарх Стефан със самодоволната си физиономия, другояче добър другар на Бешков или Александър Гиргинов, който за две години, от 1931 до 1933, откогато е вътрешен министър, си е останал все същият, единствено се е смалил, или Михаил Маджаров, който безпомощно е захвърлил лопатата и цилиндъра си след първата копка и в неразбиране се чуди на неразбирането, което среща: „ За кого ли върша тия пусти железници “ и изключително – професорите-министри: Петко Стайнов, Владимир Моллов, Димитър Мишайков, Георги Данаилов, Александър Цанков: пет професори, а отечеството изгубено и така нататък, и така нататък
Всички тези облици са присъщи, както споделя Бешков, те са видове, само че тяхната мощ е в това изумително майсторство да бъдат уловени и пресъздадени в съответните им положения. Поводите за основаване на огромна част от тези карикатури са от дълго време забравени, налични единствено за историците експерти, а без тях те мъчно се схващат. Повлияни от случки, събития, държания на момента, от героите на деня, техният сюжет постоянно остава неразбираем. Те показват хрумвания, само че не са техни декларативни и еднопосочни знаци. В тях Бешков основава хора, живи и чувстващи. Всеки от тях носи своята разпознаваема маска, само че тя като че ли оживява, с цел да изрази неповторимо положение, и в това е тяхната мощ. Бешков е на първо място психолог.
Той самичък има схващане за тази „ мощ на изкуството “. Смята, че всичките тези, „ които доста вършеха, а най-после нищо не направиха “, сами му дължат признателност за това, че ги е въвел „ във безконечния и несравним свят на изкуството “, че в последна сметка – ги е удостоил, ги е направил персони. От тук насетне карикатурният облик ще измести оригинала, както прякорът – личното име. Бешков е детето, което вика: Царят е гол! – и ще остане вечно подобен. Карикатурата, в случай че е сполучлива, е като прякора, общественото име на индивида – характерът му в сбита форма. Тя се прилепва към него като сянка, като накриво отражение, което на всички места той мъкне със себе си, само че загуби ли го, губи личността си.
![По случай 120 години от рождението на Илия Бешков излезе нова биографична книга за художника]( "По случай 120 години от рождението на Илия Бешков излезе нова биографична книга за художника")
По случай 120 години от рождението на Илия Бешков излезе нова биографична книга за художника
На 24 юли се навършиха 120 години от рождението на Илия Бешков. Това е единствено формалният мотив „ Книгомания “ да включи в издат...
Изявата на Бешков става в отрицанието – това е неговата мощ и неговото злощастие. На въпроса: какви усеща го импулсират, когато прави подигравка, той дава отговор: „ Досада и злоба. И в същото време една тънка признателност към жертвата, че ми е дала опция да я оскърбя. Затова може би ми е толкоз блага отсетне. „ Обичам хората, откакто ги накарам да ме ненавиждат. Ползувам се от случая да попрося опрощение от тях, като ги убеждавам, че аз единствено съм споделил виновността им и те моята. Квит “.
Бешков има твърдо и непоколебимо схващане за света, има своя философия за света, за връзките сред хората, за условия та, които би трябвало да се слагат на човек: „ свeтът го е основал практичният, порочният човек по собствен облик и сходство “. Той е нравоучител, написа за него Никола Мавродинов: „ Социалният светоглед на Бешков е зависещ на нещо по-дълбоко – на един надали не набожен мироглед, тъй като той има вяра в нещо свято, огромно и могъщо, което се намира в самия човек. Но това нещо ние не виждаме в облиците му. Той ни демонстрира в тях грозотата на противното. Тъкмо в тая битка сред двете се раждат несъгласията, върху които той се нахвърля със мощ и постоянно с свирепост. И таман тук се основават редица невъзможности, които довеждат до трагизъм. Защото основата на Бешковата политическа подигравка е в трагизма на тия несъгласия.
Ние не казахме инцидентно думата трагизъм. Най-характерно за неговата подигравка е това идване до трагичното в публичните връзки, това подчертаване на трагичната, пагубната за индивида и за човешкото достолепие страна, тоя духовен максимализъм на художника, който го кара да вижда трагично всяко закононарушение по отношение на човешката персона.
И ето, неговото твърдо разбиране в моралните полезности на индивида му даваше воля да наказа и санкционира “. Бешков стартира да усеща тази мощ на „ абсолютизма “ в мирогледа си като задължение, като лична драма: „ Ако се знае какъв брой карикатуристът е осъден от Бога – да вижда хубостта грозна и злото – почтено, да принадлежи до болежка на всяко зло и цинизъм, на всяка бедна скръбна добродетел, на всеки възхитен малоумен факт “, ще напише той през 1931 година Това гнетящо възприятие ще се ускорява.
Бешков е към този момент прочут, неговите фенове, изключително младежите, го разпознават по улиците, събират негови карикатури, събират се и от пострадалите: от политици, от царя, от екзарх Стефан.
Художникът Иван Керезиев си спомня, че като студент, въпреки да имал „ запаси “ към „ Пладне “, бил влюбен в карикатурите на Бешков поради тяхната непринуденост и елементарност, виртуозното им осъществяване и духовитост, купувал си вестника единствено поради тях, изрязвал ги и усърдно ги съхранявал. Веднъж на улицата неговият приятел го побутнал и му посочил слабоват, широкочел млад мъж, с дълга коса, със мощно обтегнати настрана устни, оголващи до корен предните му зъби, който като че ли преди малко е споделил нещо занимателно или се кани да го направи. „ Знаеш ли кой е тоя…? Илия Бешков, художникът на „ Пладне “! Находка! Истинска находка… шанс за пладнярите “ – и загадъчно добавил: „ Там, в това здание приятелите му, земеделците, го заключват в една стая, дават му ястие и нужните материали – да рисува. “
На страниците на „ Пладне “ Бешков ще развие карикатурнияси жанр, героите му от облици, както е при Александър Божинов, ще станат видове. „ Присъдата “ над тях е жестока, тъй като е изрече на надарено, изрично, въодушевено, със смях, подбив или подигравка, с сила, която още се съдържа върху от дълго време пожълтелите вестникарски страници, тя е тежко задължение и неизменен въпрос към епохата и историческото схващане за нея. Тук той ще сътвори тази изложба от политически екземпляри, без които е невъобразим погледът към българската история от 30-те години на ХХ век: Андрей Ляпчев, с неговите пълнички бузи и ехидна усмивка, скрита зад мустака, и козята брадичка, проф. Александър Цанков, Александър Малинов, Цар Борис III, с типичния благороден, орлов,„ кобургски “ нос, охраненичкият екзарх Стефан със самодоволната си физиономия, другояче добър другар на Бешков или Александър Гиргинов, който за две години, от 1931 до 1933, откогато е вътрешен министър, си е останал все същият, единствено се е смалил, или Михаил Маджаров, който безпомощно е захвърлил лопатата и цилиндъра си след първата копка и в неразбиране се чуди на неразбирането, което среща: „ За кого ли върша тия пусти железници “ и изключително – професорите-министри: Петко Стайнов, Владимир Моллов, Димитър Мишайков, Георги Данаилов, Александър Цанков: пет професори, а отечеството изгубено и така нататък, и така нататък
Всички тези облици са присъщи, както споделя Бешков, те са видове, само че тяхната мощ е в това изумително майсторство да бъдат уловени и пресъздадени в съответните им положения. Поводите за основаване на огромна част от тези карикатури са от дълго време забравени, налични единствено за историците експерти, а без тях те мъчно се схващат. Повлияни от случки, събития, държания на момента, от героите на деня, техният сюжет постоянно остава неразбираем. Те показват хрумвания, само че не са техни декларативни и еднопосочни знаци. В тях Бешков основава хора, живи и чувстващи. Всеки от тях носи своята разпознаваема маска, само че тя като че ли оживява, с цел да изрази неповторимо положение, и в това е тяхната мощ. Бешков е на първо място психолог.
Той самичък има схващане за тази „ мощ на изкуството “. Смята, че всичките тези, „ които доста вършеха, а най-после нищо не направиха “, сами му дължат признателност за това, че ги е въвел „ във безконечния и несравним свят на изкуството “, че в последна сметка – ги е удостоил, ги е направил персони. От тук насетне карикатурният облик ще измести оригинала, както прякорът – личното име. Бешков е детето, което вика: Царят е гол! – и ще остане вечно подобен. Карикатурата, в случай че е сполучлива, е като прякора, общественото име на индивида – характерът му в сбита форма. Тя се прилепва към него като сянка, като накриво отражение, което на всички места той мъкне със себе си, само че загуби ли го, губи личността си.
На 24 юли се навършиха 120 години от рождението на Илия Бешков. Това е единствено формалният мотив „ Книгомания “ да включи в издат...
Изявата на Бешков става в отрицанието – това е неговата мощ и неговото злощастие. На въпроса: какви усеща го импулсират, когато прави подигравка, той дава отговор: „ Досада и злоба. И в същото време една тънка признателност към жертвата, че ми е дала опция да я оскърбя. Затова може би ми е толкоз блага отсетне. „ Обичам хората, откакто ги накарам да ме ненавиждат. Ползувам се от случая да попрося опрощение от тях, като ги убеждавам, че аз единствено съм споделил виновността им и те моята. Квит “.
Бешков има твърдо и непоколебимо схващане за света, има своя философия за света, за връзките сред хората, за условия та, които би трябвало да се слагат на човек: „ свeтът го е основал практичният, порочният човек по собствен облик и сходство “. Той е нравоучител, написа за него Никола Мавродинов: „ Социалният светоглед на Бешков е зависещ на нещо по-дълбоко – на един надали не набожен мироглед, тъй като той има вяра в нещо свято, огромно и могъщо, което се намира в самия човек. Но това нещо ние не виждаме в облиците му. Той ни демонстрира в тях грозотата на противното. Тъкмо в тая битка сред двете се раждат несъгласията, върху които той се нахвърля със мощ и постоянно с свирепост. И таман тук се основават редица невъзможности, които довеждат до трагизъм. Защото основата на Бешковата политическа подигравка е в трагизма на тия несъгласия.
Ние не казахме инцидентно думата трагизъм. Най-характерно за неговата подигравка е това идване до трагичното в публичните връзки, това подчертаване на трагичната, пагубната за индивида и за човешкото достолепие страна, тоя духовен максимализъм на художника, който го кара да вижда трагично всяко закононарушение по отношение на човешката персона.
И ето, неговото твърдо разбиране в моралните полезности на индивида му даваше воля да наказа и санкционира “. Бешков стартира да усеща тази мощ на „ абсолютизма “ в мирогледа си като задължение, като лична драма: „ Ако се знае какъв брой карикатуристът е осъден от Бога – да вижда хубостта грозна и злото – почтено, да принадлежи до болежка на всяко зло и цинизъм, на всяка бедна скръбна добродетел, на всеки възхитен малоумен факт “, ще напише той през 1931 година Това гнетящо възприятие ще се ускорява.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ