Взирах се в писмото в ръцете си. Дженевийв Торп. Не,

Взирах се в писмото в ръцете си. Дженевийв Торп. Не, не познавах тази жена. Непозната. И не щеш ли в този момент тя предизвикваше блъсканица в душата ми. Поклатих глава. Не реагирай. Бяха минали толкоз доста години. Как бих могла да се върна към тези дни? Как бих могла да ги изживея още веднъж? Стиснах очи, пробвайки да прогоня спомените. Да, мога просто да не отвръщам. Не беше следствие на закононарушение, нито юридическо деяние. Не дължах нищо на тази жена, на тази непозната. Можех да изхвърля плика на боклука и да приключа с тази история. Но след това си спомних последните редове на писмото. “И в случай че в миналото решите още веднъж да посетите острова, тук открих нещо ваше, което може би ще пожелаете да видите още веднъж. ” Сърцето ми, което така и така не беше в по никакъв начин цветущо положение, запрепуска при мисълта за това нещо. Да посетя още веднъж острова? Аз? На моята възраст?

- Бабо, добре ли си? - Дженифър се наведе напред и преметна ръка през раменете ми.

- Добре съм - съумях да се посъвзема.

- Искаш ли да приказваме за това?

Поклатих глава и пъхнах писмото в книжката с кръстословици върху масичката за кафе.

Дженифър посегна към чантата си и затършува вътре. Извади огромен жълт плик, измачкан и много протъркван.

- Искам да ти покажа нещо - сподели тя. - Смятах да изчакам още, но… - Пое си надълбоко мирис. - Мисля, че е време.

Подаде ми плика.

- Какво е това?

- Погледни вътре.

Отворих го и извадих купчина черно-бели фотоси. Незабавно разпознах тази, която беше най-отгоре.

- Това съм аз! - Възкликнах, сочейки младата жена, облечена в бяла сестринска престилка на фона на кокосово дърво в далечината. Колко се дивях на палмите в първия ден, когато стъпих на острова преди съвсем седемдесет години. Вдигнах взор към Дженифър. - Къде ги откри?

- Татко ги откри - отвърна тя, като ме наблюдаваше деликатно. - Преглеждаше всякакви остарели кашони и фотосите бяха пъхнати в един от тях. Помоли ме да ти ги върна.

Сърцето ми се извърши с неспокойствие, когато видях идната фотография - Кити, приятелката ми от детинство, седнала на едно преобърнато кану на брега, изпънала крайници като кино звезда. Кити можеше да стане кино звезда. Познатата болежка прониза сърцето ми, когато се замислих за остарялата си другарка. Времето не беше съумяло да изцели тази рана.

В купчината имаше още няколко фотоси, доста от тях представяха елементи от плажа, планините, обилната зеленина. Но когато доближих до последната фотография, замръзнах на място. Уестри. Моят Уестри. Ето го с разкопчана яка на униформата, навел леко глава надясно, застанал пред плетената от палмови листа стена на бунгалото. Нашето бунгало. Навярно съм направила хиляди фотоси през живота си и съм не запомнила множеството от тях, само че не и тази. Спомнях си ясно по кое време я направих, по какъв начин миришеше въздухът в онази вечер - на морска вода и фрезии, разцъфтели под лунната светлина. Спомнях си възприятието, което изпълваше сърцето ми, когато очите ми срещнаха неговите през обектива и това, което се случи в миговете по-късно.

- Обичала си го, нали, бабо? - гласът на Дженифър беше толкоз обезоръжаващо благ, че усетих по какъв начин решимостта ми стартира да се изпарява.

- Да - признах.

- Мислиш ли си за него и в този момент?

Кимнах.

- Да, в никакъв случай не го забравих.

Дженифър се ококори.

- Бабо, какво се е случило в Таити? Какво се е случило с този мъж? И писмото… за какво те развълнува толкоз мощно? - Тя замълча и хвана ръката ми. - Моля те, разкажи ми.

Кимнах. Какво толкоз можеше да стане, в случай че ѝ разкажех? Бях бабичка. Вече нямаше да има последствия, а и да имаше, можех да ги понеса. И по този начин копнеех да се освободя от всички секрети, да ги разбудя като прилепи, заспали на прашния таван. Прокарах пръст по златната верижка с медальона и кимнах.
" Бунгалото " - нова книга от Сара Джио
През лятото на 1942 година Ан отпътува за Бора Бора, с цел да служи като здравна сестра в американската военна база на острова. Макар наско...
Прочети повече
- Добре, миличка. Но те предизвестявам, не очаквай приказка.

Дженифър седна на стола до мен.

- Нищо - усмихна ми се. - Никога не съм си падала по приказки.

- Има и много мрачни моменти - прибавих разколебана.

Тя кимна.
Излиза " Стремеж към смисъл " от Виктор Франкъл
Издадена за първи път през 1969 година и сплотяваща поредност от лекции, книгата „ Стремеж към смисъл “ е фундаментален труд за л...
Прочети повече
- Но има ли благополучен край?

- Не съм сигурна.

Дженифър ме погледна озадачена.

Вдигнах фотографията на Уестри към светлината.

- Историята още не е свършила.

Още от ЛИТСПОТ: