Откъс от И дъбът още е там
Тишината се нарушава от ято птици, което излетява от короната на дъба. Естер се стряска от неочакваното ромолене в клоните над главата й и отваря очи. Няколко листа се отскубват от дървото и постепенно се понасят към земята.
Тогава вижда, че до водата има някого. Присвива очи, с цел да види по-ясно. В далечината се мержелее нежна женска фигура с извит тил и дълга прошарена коса, хваната на солидна конска опашка. Жената хвърля нещо във водата. Естер се изправя и деликатно закрачва по хлъзгавите крайбрежни скали.
Шепи трохи политат във въздуха, а след това се озовават във водата, където ято патици лакомо им се нахвърлят. Старата жена държи цялостна найлонова торба и непрекъснато загребва от нея нови шепи.
– Най-накрая пейката се освободи – отронва тя, без да се обръща.
Естер стопира и се усмихва нерешително.
– Да. И вие ли седите там?
Жената се извръща към нея, усмихва се и й подава торбата.
– Да, на доста положително място са я поставили. Елате и вие да хвърляте малко. Много е успокояващо.
Успокояващо? Да хвърляш трохи във водата? Естер я поглежда с неразбиране, а дамата разтриса леко торбата и още веднъж й я подава.
– Успокояващо е да хвърляш каквото и да било. Представете си единствено, че това е нещо, с което желаете да се разделите, и ще видите какъв брой е прелестно.
Лицето й се озарява от усмивка, към очите й се врязват дълбоки бръчки, останали там като отпечатък от многото смях, а бузите й се набраздяват от тънички остри ивички. Кожата й е толкоз бледа, че наподобява транспарантна. На слепоочията й се обрисуват зелени кръвоносни съдове, а дребните й очи проблясват красиво всред бръчките. Като че ли криещото се там благополучие излъчва светлина. Тя загребва трохи в шепата си и изпъва ръка към Естер.
– Подай си ръката – приканва я тя.
Естер извършва. Сега и нейната шепа е цялостна с трохи и къшеи самун. Някои се търкулват и политат към земята. Междувременно патиците са излезли от водата и от ден на ден се доближават към нея. Гладът ги прави безстрашни и те индиферентно се насочат на лов за сладкия самун, който по предписание се намира към хората. Тя замахва мощно с ръката си обратно, след това я запраща напред и трохите политат високо във въздуха. Старата жена има право – възприятието е прелестно. Естер още веднъж протяга ръка към торбата, загребва още един път и отново хвърля. Патиците на ливадата се сбиват за по-големите парченца, а човките им затракват звучно.
– На този му споделям Риналдо – обажда се дамата и показва най-едрия мъжки паток.
– Хубаво име. Необичайно.
Жената смъква изплетената на една кука ръкавица и подава ръка на Естер. Кожата й е студена и загрубяла.
– Приятно ми е. Рут – показва се тя. – Много пъти съм ви виждала да седите горе на пейката.
" И дъбът още е там " - завладяваща история за копнежите, виновността и другарството
Естер е изгубила опората си след тежък бракоразвод, а почивните дни без сина й Адриан са мъчително самотни. Всяка втора събота, в търсене на...
Прочети повече
– Странно. Аз ви виждам за първи път.
– Да, не желаех да ви трежова. Изглеждахте ми по този начин заета да плачете.
Естер потръпва.
– Вече не е ли време да изтриете сълзите? Не мислите ли? Очите ви са подпухнали като кюфтета – продължава Рут.
– Защо ми говорите по този начин? – пита Естер, смутена от дръзкото й изявление, само че не получава отговор.
" Бунгалото " - нова книга от Сара Джио
През лятото на 1942 година Ан отпътува за Бора Бора, с цел да служи като здравна сестра в американската военна база на острова. Макар наско...
Прочети повече
Тя подвига ръка към окото си и попипва клепача си. После се усмихва, а очите й съвсем се изгубват зад подпухналата кожа, тъй че й е мъчно да вижда. Вероятно Рут има право. Очи като кюфтета.
В това време Рут обръща торбата наобратно и изтръсква последните трохи на земята. Няколко патици потеглят към нея и стартират да кълват, осмеляват се да се приближат толкоз, че съвсем допират обувката й. Рут сгъва торбата, прибира я в джоба си и още веднъж си поставя плетените ръкавици.
– Вече се захлажда. Не смятате ли? – с усмивка отбелязва тя и потреперва от мраз.
Естер се обръща, постепенно потегля към дъба и помахва над главата си.
– Може би малко, само че на пейката още е топло, слънцето я огрява, а дървото пази завет. Довиждане. Приятно ми беше да се срещнем.
Още от ЛИТСПОТ:
Тогава вижда, че до водата има някого. Присвива очи, с цел да види по-ясно. В далечината се мержелее нежна женска фигура с извит тил и дълга прошарена коса, хваната на солидна конска опашка. Жената хвърля нещо във водата. Естер се изправя и деликатно закрачва по хлъзгавите крайбрежни скали.
Шепи трохи политат във въздуха, а след това се озовават във водата, където ято патици лакомо им се нахвърлят. Старата жена държи цялостна найлонова торба и непрекъснато загребва от нея нови шепи.
– Най-накрая пейката се освободи – отронва тя, без да се обръща.
Естер стопира и се усмихва нерешително.
– Да. И вие ли седите там?
Жената се извръща към нея, усмихва се и й подава торбата.
– Да, на доста положително място са я поставили. Елате и вие да хвърляте малко. Много е успокояващо.
Успокояващо? Да хвърляш трохи във водата? Естер я поглежда с неразбиране, а дамата разтриса леко торбата и още веднъж й я подава.
– Успокояващо е да хвърляш каквото и да било. Представете си единствено, че това е нещо, с което желаете да се разделите, и ще видите какъв брой е прелестно.
Лицето й се озарява от усмивка, към очите й се врязват дълбоки бръчки, останали там като отпечатък от многото смях, а бузите й се набраздяват от тънички остри ивички. Кожата й е толкоз бледа, че наподобява транспарантна. На слепоочията й се обрисуват зелени кръвоносни съдове, а дребните й очи проблясват красиво всред бръчките. Като че ли криещото се там благополучие излъчва светлина. Тя загребва трохи в шепата си и изпъва ръка към Естер.
– Подай си ръката – приканва я тя.
Естер извършва. Сега и нейната шепа е цялостна с трохи и къшеи самун. Някои се търкулват и политат към земята. Междувременно патиците са излезли от водата и от ден на ден се доближават към нея. Гладът ги прави безстрашни и те индиферентно се насочат на лов за сладкия самун, който по предписание се намира към хората. Тя замахва мощно с ръката си обратно, след това я запраща напред и трохите политат високо във въздуха. Старата жена има право – възприятието е прелестно. Естер още веднъж протяга ръка към торбата, загребва още един път и отново хвърля. Патиците на ливадата се сбиват за по-големите парченца, а човките им затракват звучно.
– На този му споделям Риналдо – обажда се дамата и показва най-едрия мъжки паток.
– Хубаво име. Необичайно.
Жената смъква изплетената на една кука ръкавица и подава ръка на Естер. Кожата й е студена и загрубяла.
– Приятно ми е. Рут – показва се тя. – Много пъти съм ви виждала да седите горе на пейката.
" И дъбът още е там " - завладяваща история за копнежите, виновността и другарството
Естер е изгубила опората си след тежък бракоразвод, а почивните дни без сина й Адриан са мъчително самотни. Всяка втора събота, в търсене на...
Прочети повече
– Странно. Аз ви виждам за първи път.
– Да, не желаех да ви трежова. Изглеждахте ми по този начин заета да плачете.
Естер потръпва.
– Вече не е ли време да изтриете сълзите? Не мислите ли? Очите ви са подпухнали като кюфтета – продължава Рут.
– Защо ми говорите по този начин? – пита Естер, смутена от дръзкото й изявление, само че не получава отговор.
" Бунгалото " - нова книга от Сара Джио
През лятото на 1942 година Ан отпътува за Бора Бора, с цел да служи като здравна сестра в американската военна база на острова. Макар наско...
Прочети повече
Тя подвига ръка към окото си и попипва клепача си. После се усмихва, а очите й съвсем се изгубват зад подпухналата кожа, тъй че й е мъчно да вижда. Вероятно Рут има право. Очи като кюфтета.
В това време Рут обръща торбата наобратно и изтръсква последните трохи на земята. Няколко патици потеглят към нея и стартират да кълват, осмеляват се да се приближат толкоз, че съвсем допират обувката й. Рут сгъва торбата, прибира я в джоба си и още веднъж си поставя плетените ръкавици.
– Вече се захлажда. Не смятате ли? – с усмивка отбелязва тя и потреперва от мраз.
Естер се обръща, постепенно потегля към дъба и помахва над главата си.
– Може би малко, само че на пейката още е топло, слънцето я огрява, а дървото пази завет. Довиждане. Приятно ми беше да се срещнем.
Още от ЛИТСПОТ:
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ