* Копнееше да види очите ѝ. По-скоро онези искрици огън

*

Копнееше да види очите ѝ. По-скоро тези искрици огън в тях.

Познаваше се добре и знаеше, че би трябвало да внимава. Иначе щеше да боли.

Опита да си напомни очите на Таня. Не съумя. Насили се отново. Не се случи. Споменът за нея бе някак отдалечен. Стоян се усмихна необятно и почувства мъчително дърпане в челюстта си отляво. Примижа и довърши усмивката си.

– Всъщност – стартира той, – колкото помогнах аз на теб, толкоз ми оказа помощ и ти.

Погледна я, без да чака реакция и се оказа прав.

– Съвсем скоро, преди да се... срещнем, в случай че мога по този начин да се изразя, получих удар не по-лек от тези доскоро. Дори, мисля си, беше много по гнусен. Ако не бе предпочела да не общуваш, можеше и да ти покажа къде.

Замълча за момент и продължи:

– Какво пък – аз ще ти покажа и ти все едно си видяла... а и аз... все едно не си приказвам самичък. Ето тук. – уточни той сърцето си.

Момичето смъкна ръка и хвърли бърз взор.

Стоян не съумя да го улови, само че съумя да се усмихне лъчезарно.

– Да, тук. Сигурно знаеш – боли. Странно, в днешната свята вечер, само че ето – и на двама ни се случи. Всяко зло за положително – добави метафизичен.

„ Всяко шибано зло за положително “, добави на разум.

– И ето в този момент и ти не си сама, а и аз – погледна я – май не съм самичък. Говоря си с теб. Ти ме слушаш, допускам. А преди… не знам преди какъв брой тъкмо време. Не ме и интересува. Та, довечера, преди да те срещна, бях най-самотното и тъжно копеле на планетата. Извини ме за израза, само че беше по този начин. Така се усещах. Аз съм от Тетевен. Предполагам, че не те интересува, само че има връзка с това, което считам да ти опиша. – Погледна към нея. – Стига да не се оттеглиш, преди да съм приключил. – Изсмя се и предизвика реакция. Най-сетне.

Момичето се раздвижи и се намести. Малко по-близо до него.

– Казах ти от кое място съм, тъй като на Бъдни вечер човек би трябвало да си е в къщи, при околните и фамилията си. Нали по този начин. По хипотеза. Е, аз взех решение да изненадам бъдещото си семейство и да прекарам през днешния ден с тях. Вървя си аз с един букет…

Стоян продължи с приключението си, което в този момент му се струваше колкото тъжно, толкоз и комично. Говореше без да бърза, макар студа, който постепенно пълзеше по тялото му. Чувстваше се прелестно. Никога не би повярвал, в случай че някой му опишеше довечера и му кажеше, че ще се усеща благополучен. Да. Май това беше точната дума.

Момичето допря рамото си до него. Жест на доверие? Много му се искаше да бъде по този начин. Искаше му се да има вяра, че е по този начин.

*

Усещаше, че тя поглежда към него. Все по-често. Не го отбелязваше. Не искаше да я плаши. Имаше потребност от този незадълбочен акт на внимание.

Затова просто говореше.

Момичето го слушаше. Убеден беше в това. Когато стигна до появяването си зад оградата, тя леко се отдръпна. Миг по-късно размишления и още веднъж се облегна на него.

Идеше му да подскочи от наслада, само че се овладя. Вместо това продължи с каквото му пристигна на разум.

– Преди доста се биех. Сега към този момент не – приключи малко по-късно.

Тя обърна взор към него и го задържа на лицето му.

– Студено ми е. Да повървим.

Младежът се сепна. Тъкмо се чудеше по какъв начин да продължи, дали да продължи, или да се откаже.

– Добре, да вървим.

Страхуваше се тя да не промени решението си. Чувстваше се необичайно. Действаше необичайно. Сякаш...

„ Не. Невъзможно е “, сподели си, стана и ѝ подаде ръка. „ Невъзможно и неестествено. Просто диря компания. “

Тя докосна с ръката си неговата, само че се изправи без помощ.

Още от ЛИТСПОТ: