Всичко, което вкарва хората в съдилищата (а впрочем и в

„ Всичко, което вкарва хората в съдилищата (а прочее и в лудниците) има своя естествен еквивалент в младенчеството и в ранното детство, във връзката на детето с неговия личен дом. “

В последните години количествено детската престъпност фрапантно се усилва, като съществено се снишава възрастовата граница, от която децата стартират да имат нападателни прояви. На всички ни е ясно, че доста нарастват хулиганските претекстове и отчуждаването от обществото. Малолетни и малолетни лица правят съвсем 5000 закононарушения годишно у нас. През 2016 година наказаните малолетни са общо 1108.

В лекцията си „ Някои психически аспекти на детската престъпност “ британският педиатър и психоаналитик Доналд Уиникът дава някои насоки за размисъл по отношение на аргументите и претекстовете за престъпните прояви при децата. Авторитетът на Уинкът в региона на детската психоанализа е толкоз огромен, че постоянно името му бива споменавано дружно с това на Зигмунд Фройд.

Доналд Уиникът е водещ член на Независимата група на Британското психоаналитично общество. Работи като доктор в детската болница Падингтън Грийн в Лондон 40 години, а от средата на 30-те години на предишния век се посвещава на детската психиатрия.

(1896 ~ 1971)

Несъзнаваното може и да съставлява неуместен факт за тези, които избират нещата да са елементарни и ясни, само че то несъмнено не може да не бъде взето под внимание от мислещите и далновидни хора.

Един сензитивен и подсъзнателен човек напълно не би могъл да пренебрегне несъзнаваното; той непрестанно бива разтърсван от личното си несъзнавано. Но мислещият човек към момента не си е дал сметка, че би могъл да мисли, като в това време включва и несъзнаваното в своето мислене.

Някои мислещи хора, които са опитвали логиката, само че тя им се е сторила повърхностна, дават началото на реакционно придвижване към неразумното, което всъщност е една рискова наклонност. Странно е в действителност по какъв метод първокласни мислители и даже учени пропущат да се възползват от това неизмеримо научно достижение. Не ставаме ли очевидци на това по какъв начин икономистите пренебрегват несъзнаваната лакомия, политиците не държат сметка за изтласканата ненавист, лекарите са неспособни да разпознаят депресията и хипохондрията, които се крият зад такива болести като да вземем за пример ревматизма и които вредят на индустриалната машина? Ние даже имаме съдии, които не могат да видят, че, несъзнавано, крадците търсят освен това от колела или стотинки във фонтаните. Всеки арбитър е изцяло наясно с обстоятелството, че крадците имат несъзнавани претекстове.

В едно обикновено семейство мъжът и дамата – съпругът и брачната половинка – поемат взаимна отговорност за своите деца. Бебетата идват на бял свят и майката (с помощта на бащата) отглежда всяко от тях като учи неговата персона и търси решение на неговия самостоятелен проблем – защото той касае обществото в неговата най-малка клетка: фамилията и дома.

Как наподобява едно обикновено дете? Дали то просто се храни, пораства и се усмихва чаровно? Не, не наподобява по този начин. Едно обикновено дете – ако има доверие в майка си и татко си – губи всевъзможни задръжки. С течение на времето то стартира да тества качествата си да разхвърля, да разрушава, да плаши, да разсипва, да похабява, да изпросва и да си присвоява. На процедура всичко, което вкарва хората в съдилищата (а прочее и в лудниците) има своя естествен еквивалент в младенчеството и в ранното детство, във връзката на детето с неговия личен дом.

Ако домът може да устои на всички нападения на детето да го унищожи, тогава то се укротява и стартира да играе; само че – работата на първо място – преди това би трябвало да бъдат извършени съответните тествания и то най-много в тези случаи, когато е налице мотив за подозрение в стабилността на родителската инстанция и дома (а под това аз разбирам нещо доста повече от самата къща). В началото детето има потребност да възприема избрана рамка, с цел да може въобще да бъде свободно, да е в положение да играе, да рисува своите лични картини, да бъде едно безконтролно дете.

Защо би трябвало да е по този начин? Истината е, че ранните стадии на прочувственото развиване са изпълнени с евентуални спорове и опустошение. Връзката с външната действителност към момента не е устойчиво построена, личността към момента не е добре интегрирана, примитивната обич има деструктивна цел, а дребното дете към момента не се е научило да толерира и овладява нагоните. То може да се научи да се оправя с тези неща, а и доста повече, тогава, когато неговото обграждане е устойчиво и персонално. В началото то безусловно се нуждае да живее в една среда на обич и мощ (а оттова и толерантност), в случай че не желаеме да е прекомерно уплашено от личните си мисли и мечти, с цел да направи какъвто и да е напредък в прочувственото си развиване.

Но тогава какво се случва, в случай че домът „ изостави “ детето преди то да е достигнало до визията за една рамка, която е част от личната му природа? Популярната визия е, че един път озовало се „ свободно “, то стартира да се любува на своята независимост. Това е надалеч от истината.

Когато открие, че рамката на живота му е нарушена, детето не може повече да се усеща свободно. То става обезпокоително и, в случай че има някаква вяра, стартира да търси рамката някъде другаде, отвън дома. Детето, чийто дом не съумява да му сътвори възприятие за сигурност, стартира да търси същите тези четири стени отвън рамките на дома си; то към момента храни вяра и насочва погледа си към бабите и дядовците, към чичовците и лелите, към приятелите на фамилията или към учебното заведение. То търси някаква външна непоклатимост, без която би могло да полудее. Ако бъде обезпечена в точния момент, тази непоклатимост ще израсне в детето както костите в тялото му, тъй че последователно, с течение на първите месеци и години от живота му, то ще премине от взаимозависимост и потребност от обгрижване към самостоятелност. Но, неведнъж, детето получава от взаимоотношенията с другите и от учебното заведение това, което му е липсвало в неговия личен дом.

Антисоциалното дете просто търси още малко по-надалеч от задачата, очаквайки обществото, вместо неговото лично семейство или учебно заведение, да му обезпечи стабилността, от която се нуждае, с цел да може въобще да премине през ранните и толкоз значими стадии на своето прочувствено израстване.

Нека го кажем по този начин: Когато едно дете открадне захар, то търси положителната майка, неговата лична майка, от която то има правото да вземе цялата налична наслада. В реалност, тази наслада е негова, тъй като то е изнамерило майката и нейната наслада в своята лична дарба да обича, в личната си първична креативност – каквото и да съставлява тя.

Може да се каже, че то също търси и своя татко, който да защищава майката от неговите нападения към нея, осъществявани в израз на примитивна обич. Когато едно дете краде отвън личния си дом, то все по този начин търси майка си, само че я търси с доста по-голямо възприятие на фрустрация и с все по-осезателната нужда да открие също по този начин бащиния престиж, който може и ще сложи граници на действителните последици от неговото импулсивно поведение; на отреагирането на концепциите, които му идват в положение на възбуденост.

На нас като наблюдаващи ни е мъчно, когато се изправяме пред незаконното държание в неговата зряла форма, тъй като тогава ставаме очевидци на острата потребност на детето от един непоколебим татко, който да пази майката, когато тя бъде открита. Строгият татко, който то приканва, може да бъде също и любящ, само че на първо място би трябвало да бъде непоколебим и мощен.

Само когато е налице една строга и мощна бащина фигура, детето е в положение да се завърне към своите примитивни любовни импулси, към своето възприятие за виновност и желанието си да поправя стореното. Ако не са неприятностите, които си навлича, девиантното дете е в положение само да става все по-инхибирано в любовта и по този начин – все по-депресирано и отчуждено, до момента в който в края на краищата не стане некомпетентно да усеща действителността на нещата – с изключение на действителността на насилието.

Престъпното държание подсказва, че е останала някаква вяра. Когато едно дете се държи антисоциално това не е безусловно заболяване; антисоциалното държание от време на време не е нищо повече от апел за надзор от страна на мощни, любящи и уверени хора. И въпреки всичко, множеството малолетни нарушители са до някаква степен заболели, а думата болест се оправдава от обстоятелството, че в доста случаи чувството за сигурност не се е случило в живота на детето задоволително рано, с цел да бъде инкорпорирано в неговите вярвания.

Докато е под непоколебим режим, едно антисоциално дете може да наподобява изцяло обикновено, само че дайте му независимост и то скоро ще стартира да се усеща застрашено от полудяване. Затова то (без да знае какво тъкмо прави) прави закононарушение към обществото, за да възвърне външния надзор.

Нормалното дете, подпомагано в ранните стадии от личния му дом, си построява дарба да се управлява. То развива в себе си това, което от време на време бива наричано „ Вътрешна среда “ и има наклонността да открие едно положително външно обграждане.

Антисоциалното, болното дете, което не е имало шанса да си построи добра „ Вътрешна среда “, се нуждае в безспорен смисъл от външен надзор, с цел да може въобще да бъде щастливо и способно да играе или работи. Между тези две крайности на естествените и антисоциално-болните деца са децата, които към момента могат да реализират религия в стабилността, в случай че в продължение на прочут интервал от години им се даде непрестанно чувство за надзор от страна на любящи хора.

Ако всичко се развива добре и в случай че детето е способно да се оправя със себе си и със своето отношение към възрастните и другите деца, на него занапред ще му се постанова да посреща разнообразни затруднения от рода на депресивна майка, татко с манийни епизоди, брат с жестоки пристрастености или сестра с пристъпи. Колкото повече мислим за тези неща, толкоз повече разбираме за какво бебетата и дребните деца безусловно се нуждаят от опората на личното им семейство и, по опция, от една постоянна физическа конюнктура към себе си.

От същите тези позиции ние виждаме и че за децата, лишени от домашна среда, е належащо да бъде обезпечено нещо персонално и устойчиво до момента в който са към момента задоволително млади с цел да може то да им е от полза; в противоположен случай те по-късно ще ни принудят да им осигурим тази непоклатимост под формата на изправително учебно заведение или – като последно средство – под формата на четири стени в затворническата килия.

Източник: „ Антисоциалното държание - доктрина и терапия “, изд. Център за психосоциална поддръжка
Снимки: Oxford Clinical Psychology, formazionecontinuainpsicologia.it