Когато контролираме времето си, успяваме да се погрижим за важните неща
Всеки заслужава това време и концентрирано внимание, което другите могат да му подарят. Вместо непрекъснато да бързаме, можем да си подарим скъп споделен момент. Първият образец са децата, за които е важно да се усещат по този начин, като че ли са единствени по рода си. Да знаят, че са специфични. Същото важи и за порасналите деца. Когато получаваме внимание, ориентирано единствено към нас самите, се усещаме значими, оправяме се по-добре с компликациите и подобряваме общуването си. И в случай че през днешния ден получаваме от него, то на следващия ден следва да го подарим на околните си, които също чакат да са специфични.
По мое мнение, съсредоточеното внимание е най-крещящата потребност, която детето изпитва, тъй като ние, родителите, изключително мъчно я осъзнаваме и още по-трудно я задоволяваме. Има доста аргументи заради които не можем да я разпознаем.
Една от главните аргументи е, че останалите неща, които вършим за детето, ни наподобяват задоволителни. Например специфичните награди (сладолед или бонбони), подаръците и осъществяването на необикновените молби наподобява заместват съсредоточеното внимание сега.
Тези любезности са положителни, само че е сериозна неточност да ги използваме като сурогат на същински съсредоточеното внимание. Намирам, че е огромно прелъщение да си служиш с подобен вид заместители, тъй като награди или дарове е доста по-лесно да дадеш – те лишават доста по-малко от времето ни.
Но още веднъж и още веднъж съм се уверявал, че децата ми не се развиват по допустимо най-хубавия метод, не се усещат пълноценно и не постъпват най-правилно, в случай че не им дам това скъпоценно нещо – съсредоточеното внимание.
Тиранията на бързането
Защо е толкоз мъчно да съсредоточим вниманието си? Защото изисква време. Редица проучвания са направени и доста книги са написани, с цел да покажат, че времето е най-ценното нещо, което притежаваме.
Да разсъждаваме по този начин. С дадените ни 24 часа дневно и 7 дни в седмицата е напълно невероятно да осъществим всичките си отговорности. Това изказване е правилно и то ме кара да спра и се замисля. Не е допустимо да се оправя с всичките отговорности в живота си по този начин, както бих желал. Трябва да се изправя пред този факт. Ако не го сторя, лековерно ще отсъдя, че ще се оправя някак си, и щом го реша, ще се окажа зависим на тиранията на бързането.
Тогава форсирането автоматизирано ще поеме кормилото на живота ми и ще стартира да управлява времето ми. Това би било добре, в случай че бързането беше значимо. За страдание, то нормално не е значимо. Вземете да вземем за пример свещения телефон. Казвам заветен, тъй като измества съвсем всичко останало. Звънящият телефон би трябвало да получи отговор, без значение от времето, мястото и обстановката.
Семейството ни може да има разполагаем няколко чудесни моменти по време на вечерята. Това е най-важно за мен. Но в случай че настойчивият телефон звъни, дава му се съвсем свещеното право да обърква, разстройва и дори да прекъсва фамилното ни общение. Тиранията на бързането още веднъж взима връх над значимите неща в живота ни.
Знаете ли, в късия живот, с който разполагаме, нямаме задоволително време, с цел да бъдем следени от незабавното, а би трябвало да можем да вършим значимото. Но може и вълкът да е утолен, и агнето – цяло.
И по този начин, какво да сторим? Струва ми се, че има единствено един отговор. И той не е нито елементарен, нито елементарен. Трябва да установим най-важните за нас неща, да определим задачите си и да планираме времето си съгласно тях. Ние би трябвало да направляваме времето си за да се грижим преди всичко за значимите неща.
Детето – по какъв начин да го обичаме същински – Рос Кембъл
Издателство: Нов човек, novchovek.com
Инфо: http://mostzaknigi.com
