Целувки, Христо: разказ от Здравка Евтимова
Всеки ден младата дама обличаше детето в по-скъпа рокличка, обуваше го в по-скъпи сандали и се отдалечаваше все по-далече от едноетажната жълта къща.
- Сияна, по кое време ще доведеш детето при мене? - попита в събота една висока, тънка като изгнило въже стара жена.
- Когато реша, че е пристигнало време – отвърна майката, хвана дребната за ръка и я повлече напред. Хлапето искаше нещо да каже, даже го попита, само че не получи никакъв отговор.
Двете бяха облечени в рокли един модел, сандали един модел, шапки един модел. Детето бъбреше нещо и сочеше с ръка дърветата, пътя, къщите. Жената гледаше настрани и не приказваше, тъй като не беше нужно. Двете стигнаха будката за сладолед, когато към тях се появи един човек с щръкнала оранжева коса. Маратонките му също бяха оранжеви, потникът– оранжев, късите панталони – още по-оранжеви. Не човек, а пожар.
- Два сладоледа за двете прелестни госпожици – поръча мъжът и по никакъв начин не се стисна, избра най-скъпите и най-грамадните сладоледи в цялата количка. - Това за майката – продължи мъжът. Само след минута той изтърча с оранжевите си маратонки към една от кокетните къщи.
В тоя град всичките къщи бяха кокетни, все някой беше на работа в Италия, Испания, даже и оня от Гърция постоянно пращаха финансов запас. Всичко живо първо купуваше коли на остаряло, след това боядисваше къщите. Така ставаше ясно какъв брой всички са добре и още по-добре ще станат. От една къща, която крещеше с новата си багра - Още по-добре ще станем! – излезе оранжевият потник с букет. То не беше букет, ами същински наръч оранжеви рози.
- Това е за тебе, Сияна. Всичките са за тебе.
- Нали знаеш, че общителната ми свекърва несъмнено гледа. Ще види – отвърна дамата, чиято рокля беше напълно същата като на момиченцето.
- Аз пък виждам, че не се стряскаш по никакъв начин – означи потникът.
- Розите са хубави – реши дамата.
- А за мене? – попита хлапето.
- За тебе има шоколад – очевидното рижата коса се беше подготвила добре. - Знаеш ли, желая да ти покажа сбирката си от... – добави тя.
- Обзалагам се, че нямаш никаква сбирка – изсмя се дамата. – Обзалагам се също, че не знаеш какво значи думата „ сбирка ”.
- Да, ще ти покажа сбирка, дето я нямам. Но имам за тебе нещо крепко.
- А детето? – попита дамата.
- Детето ли? Да бе... ще закараме детето в детския център „ Брезичка ”. Какво ще кажеш, принцесо? Искаш ли в детския център „ Брезичка ”? Ще ти купя детски грим и детско червило. Искаш ли?
- Искам! Искам! – викна детето толкоз радостно, че знамето на България прегърна това на Европейския съюз, след това двете флагове се допряха и затанцуваха с вятъра, кацнали върху гордите си пилони.
- Няма време – означи дамата.
- Няма - съгласи се мъжът. – Защо не остави детето на дъртата? Все някаква чорба щеше да му забърка.
- За да те затрудня - сподели дамата. – За да те накарам да се бръкнеш за билетче в детския център „ Брезичка ”, да ѝ купиш шоколад и сладолед, а като си тръгнем, ще ѝ купиш и ролери. Тя носи номер 26. Запомни ли, номер 26.
Детето беше доста щастливо в детския ъгъл към кафене „ Бреза ”. Човекът с оранжевия перчем даде десетачка на пъпчивото момиче, с цел да го накара да демонстрира изключително внимание към хлапето с рокля, която струваше цяло положение – най-малко заплата и половина на татко му, който се бе амбицирал да забогатее на градежите в Италия. Пъпчивото момиче беше признателно за десетачката. Сигурно учеше педагогика или счетоводство и парите явно не ѝ доближиха, другояче би си закупила лосион срещу акне.
Детето потъваше в меките розови топчици, плъзгаше се по пързалката, играеше си с кубчетата и розовите ленти за кралици и елфи. Момичето нарисува котешки мустаци на лицето му, след това ги изтри и ги размени със синя пеперуда. Хлапето се радваше, след това двете с момичето изпяха „ Зайченцето бяло ”. След малко младата служителка с неприятния загар прочете на хлапето приказките „ Котаракът с чизми ” и „ Снежанка ”. Други детски книжки нямаше в този детски ъгъл, само че положителното момиче, нуждаещо се от козметик, описа на дребната за Косе Босе, за „ Дядо вади ряпа ” и за „ Трите прасенца ”. Накрая обаче детето заплака:
- Искам мама.
- Мама идва – успокои го момичето. – Искаш ли да играем на „ Не се сърди, дребосъче ”?
Играха и на дама, на ринги-ринги-рае, играха на „ Капитане, потъваш ли ” и на „ Дай, бабо, огън ”, гледаха клипчета от телефона на какичката, само че дребната най-после отново сподели:
- Искам мама.
- Искаш ли да ту купя шоколад? – попита грижливото момиче.
- Не желая. Риж Димитър към този момент ми купи.
- Тогава да играем на конче? – предложи момичето.- Аз ще блъскам този дървен вихрогон, ти ще го яхнеш и ще казваш – „ Дий! ”
- Добре – съгласи се хлапето. – Не съм тежка, мършаво дете съм. Баба споделя да хапвам, само че да не натежа на гърба на жребчето? Баба ме учи по какъв начин да разлепям кожата, че човек да не го боли, когато му се е прищипал някой прешлен...
- Няма да тежиш на кончето – успокои го момичето от детски център „ Брезичка ”. Играха на конче, след това на хипопотамче, след това на жаба „ Скок-подскок ”. Изведнъж детето напряко ревна:
- Искам мама!
Отначало плачеше безшумно, след това стартира да клати глава напред-назад като навито на пружина. Това въпреки всичко се търпеше, само че когато дребосъчето стартира да се задавя, а по-късно и да се задушава, уплашеното момиче сподели:
- Тихо, злато мое. Сега ще отидем при мама.
Младата служителка от детския център беше слаботелесна и ѝ беше доста мъчно да носи дребната, по тази причина деликатно отмести влажните кичури от лицето на хлапето, хвана го за ръка и след едно дълго и залитащо ха насам-ха натам вървене по опечената като печен слънчоглед улица, най-накрая двете се озоваха до една още по-ярко и самоуверено боядисана къща на един етаж, с големи стъкла от пода до тавана. Това беше последната мода, промъкнала се в тоя мирен недодялан град, в който нямаше земя, а единствено камъни.
Изведнъж момичето от център „ Бреза ” се закашля. Толкова надълбоко се закашля, че единият му сандал се събу и то се спъна по пътечката към къщата. Въпреки това продължи да кашля – още по-дрезгаво и страховито.
- Задави ли се, како Петя? – попита дребното хлапе. – Да ти дам ли вода от моето шише? Виж какво е хубаво моето шише за вода - тате ми го изпрати от Мадрид. Водата незабавно ще ти помогне.
Момичето даже не се обърна към мадридското шише, в което съгласно рекламата, „ водата за вашето дете остава постоянно сияйно чиста. ” Нападнатото от акне лице на момичето почервеня от тежката кашлица.
- Какво ти е? Да не умреш? – попита детето, уплашено не на смешка. – Защо кашляш толкоз доста? Да нямаш грип или бронхит... Баба прави настойка против бронхит...
Кой знае за какво момичето от център „ Брезичка " хвана главата на детето и я обърна обратно, към улицата, където тъкмо тогава за неволя мина една кола, след нея камион. Но детето видя.
Майка му в роклята, прелестна както детската, почиваше. Човекът с оранжевата коса също. Сега той нямаше оранжев потник, нито оранжеви маратонки, нито даже оранжеви чорапи. Беше горещо. Чичкото, който ѝ бе купил най-скъпия сладолед, в този момент не приличаше на страшна пожарна кола. Той спеше. Сигурно и на майката на детето беше доста топло, устата ѝ беше отворена. Тя даже леко похъркваше.
- Мамо! – сподели детето.
---------------- ----------- -----------------
Здравей Сияна,
Тука е доста топло. Стига до 40 градуса, само че не се пердах за мене. Купих си шапка за 7 евро. Тя е от найлон, само че прави работа. Хубавите шапки са по 34 евро и изобщо не усещаш, че има слънце. Обаче и тая от 7 евро е хубава. Много желая да си тука с детето. Събуждам се и все едно си тука. Сънувал ли съм те, не съм ли, не знам, само че те виждам до мене. Много е хубаво, обаче като се усетя, че не си наоколо, става гадно. Пиши ми въпреки и два реда. Аз някъде след среднощ си чета пощата и като ми пратиш SMS, все едно не съм копал цел ден и ми олеква.
Искам да сте тука с детето, само че по-добре, че не сте. Много е скъпо. Ако живеем тука, ще коства три пъти повече в сравнение с в България. Някой път ми идва до гердана. Само аз си знам по какъв начин удържам да не се метна на автобуса. Искам да те видя. Макар и за половин час. Изпратих ти 350 евро. Не можеш ли да прескочиш до Мадрид? Аз ще уредя половин ден да не отивам на работа. Има нискотарифни самолетни линии. Ела. Дори да е за два дни. Тука е умерено, само че има доста работа. Отслабнах 2-3 кила. Нищо. Като си дойда, отново ще надебелея.
Ако мама те ядосва, не ѝ обръщай внимание. Ако не можеш да не ѝ обръщаш внимание, излез на квартира. Ще ти изпращам по 100 евро всеки месец за наем, все някак ще ги отделя. Само да си спокойна.
Гледам клиповете на тебе и детето. Браво на вас. Хубави сте. Ако не можеш да намериш квартира в Радомир, по-точно в случай че не искаш, вземи квартира в Перник. Далече е и няма да се ядосваш с мама. Ще виждам да ти изпращам по 120 евро на месец.
Пиши ми по какъв начин сте. Домъчня ми за Дамянка.
Целувки. Христо.
Пиши ми няколко реда. Ще виждам да ти пратя повече пари. Не пердах се от беднотия.
Още целувки.
Христо
- Сияна, по кое време ще доведеш детето при мене? - попита в събота една висока, тънка като изгнило въже стара жена.
- Когато реша, че е пристигнало време – отвърна майката, хвана дребната за ръка и я повлече напред. Хлапето искаше нещо да каже, даже го попита, само че не получи никакъв отговор.
Двете бяха облечени в рокли един модел, сандали един модел, шапки един модел. Детето бъбреше нещо и сочеше с ръка дърветата, пътя, къщите. Жената гледаше настрани и не приказваше, тъй като не беше нужно. Двете стигнаха будката за сладолед, когато към тях се появи един човек с щръкнала оранжева коса. Маратонките му също бяха оранжеви, потникът– оранжев, късите панталони – още по-оранжеви. Не човек, а пожар.
- Два сладоледа за двете прелестни госпожици – поръча мъжът и по никакъв начин не се стисна, избра най-скъпите и най-грамадните сладоледи в цялата количка. - Това за майката – продължи мъжът. Само след минута той изтърча с оранжевите си маратонки към една от кокетните къщи.
В тоя град всичките къщи бяха кокетни, все някой беше на работа в Италия, Испания, даже и оня от Гърция постоянно пращаха финансов запас. Всичко живо първо купуваше коли на остаряло, след това боядисваше къщите. Така ставаше ясно какъв брой всички са добре и още по-добре ще станат. От една къща, която крещеше с новата си багра - Още по-добре ще станем! – излезе оранжевият потник с букет. То не беше букет, ами същински наръч оранжеви рози.
- Това е за тебе, Сияна. Всичките са за тебе.
- Нали знаеш, че общителната ми свекърва несъмнено гледа. Ще види – отвърна дамата, чиято рокля беше напълно същата като на момиченцето.
- Аз пък виждам, че не се стряскаш по никакъв начин – означи потникът.
- Розите са хубави – реши дамата.
- А за мене? – попита хлапето.
- За тебе има шоколад – очевидното рижата коса се беше подготвила добре. - Знаеш ли, желая да ти покажа сбирката си от... – добави тя.
- Обзалагам се, че нямаш никаква сбирка – изсмя се дамата. – Обзалагам се също, че не знаеш какво значи думата „ сбирка ”.
- Да, ще ти покажа сбирка, дето я нямам. Но имам за тебе нещо крепко.
- А детето? – попита дамата.
- Детето ли? Да бе... ще закараме детето в детския център „ Брезичка ”. Какво ще кажеш, принцесо? Искаш ли в детския център „ Брезичка ”? Ще ти купя детски грим и детско червило. Искаш ли?
- Искам! Искам! – викна детето толкоз радостно, че знамето на България прегърна това на Европейския съюз, след това двете флагове се допряха и затанцуваха с вятъра, кацнали върху гордите си пилони.
- Няма време – означи дамата.
- Няма - съгласи се мъжът. – Защо не остави детето на дъртата? Все някаква чорба щеше да му забърка.
- За да те затрудня - сподели дамата. – За да те накарам да се бръкнеш за билетче в детския център „ Брезичка ”, да ѝ купиш шоколад и сладолед, а като си тръгнем, ще ѝ купиш и ролери. Тя носи номер 26. Запомни ли, номер 26.
Детето беше доста щастливо в детския ъгъл към кафене „ Бреза ”. Човекът с оранжевия перчем даде десетачка на пъпчивото момиче, с цел да го накара да демонстрира изключително внимание към хлапето с рокля, която струваше цяло положение – най-малко заплата и половина на татко му, който се бе амбицирал да забогатее на градежите в Италия. Пъпчивото момиче беше признателно за десетачката. Сигурно учеше педагогика или счетоводство и парите явно не ѝ доближиха, другояче би си закупила лосион срещу акне.
Детето потъваше в меките розови топчици, плъзгаше се по пързалката, играеше си с кубчетата и розовите ленти за кралици и елфи. Момичето нарисува котешки мустаци на лицето му, след това ги изтри и ги размени със синя пеперуда. Хлапето се радваше, след това двете с момичето изпяха „ Зайченцето бяло ”. След малко младата служителка с неприятния загар прочете на хлапето приказките „ Котаракът с чизми ” и „ Снежанка ”. Други детски книжки нямаше в този детски ъгъл, само че положителното момиче, нуждаещо се от козметик, описа на дребната за Косе Босе, за „ Дядо вади ряпа ” и за „ Трите прасенца ”. Накрая обаче детето заплака:
- Искам мама.
- Мама идва – успокои го момичето. – Искаш ли да играем на „ Не се сърди, дребосъче ”?
Играха и на дама, на ринги-ринги-рае, играха на „ Капитане, потъваш ли ” и на „ Дай, бабо, огън ”, гледаха клипчета от телефона на какичката, само че дребната най-после отново сподели:
- Искам мама.
- Искаш ли да ту купя шоколад? – попита грижливото момиче.
- Не желая. Риж Димитър към този момент ми купи.
- Тогава да играем на конче? – предложи момичето.- Аз ще блъскам този дървен вихрогон, ти ще го яхнеш и ще казваш – „ Дий! ”
- Добре – съгласи се хлапето. – Не съм тежка, мършаво дете съм. Баба споделя да хапвам, само че да не натежа на гърба на жребчето? Баба ме учи по какъв начин да разлепям кожата, че човек да не го боли, когато му се е прищипал някой прешлен...
- Няма да тежиш на кончето – успокои го момичето от детски център „ Брезичка ”. Играха на конче, след това на хипопотамче, след това на жаба „ Скок-подскок ”. Изведнъж детето напряко ревна:
- Искам мама!
Отначало плачеше безшумно, след това стартира да клати глава напред-назад като навито на пружина. Това въпреки всичко се търпеше, само че когато дребосъчето стартира да се задавя, а по-късно и да се задушава, уплашеното момиче сподели:
- Тихо, злато мое. Сега ще отидем при мама.
Младата служителка от детския център беше слаботелесна и ѝ беше доста мъчно да носи дребната, по тази причина деликатно отмести влажните кичури от лицето на хлапето, хвана го за ръка и след едно дълго и залитащо ха насам-ха натам вървене по опечената като печен слънчоглед улица, най-накрая двете се озоваха до една още по-ярко и самоуверено боядисана къща на един етаж, с големи стъкла от пода до тавана. Това беше последната мода, промъкнала се в тоя мирен недодялан град, в който нямаше земя, а единствено камъни.
Изведнъж момичето от център „ Бреза ” се закашля. Толкова надълбоко се закашля, че единият му сандал се събу и то се спъна по пътечката към къщата. Въпреки това продължи да кашля – още по-дрезгаво и страховито.
- Задави ли се, како Петя? – попита дребното хлапе. – Да ти дам ли вода от моето шише? Виж какво е хубаво моето шише за вода - тате ми го изпрати от Мадрид. Водата незабавно ще ти помогне.
Момичето даже не се обърна към мадридското шише, в което съгласно рекламата, „ водата за вашето дете остава постоянно сияйно чиста. ” Нападнатото от акне лице на момичето почервеня от тежката кашлица.
- Какво ти е? Да не умреш? – попита детето, уплашено не на смешка. – Защо кашляш толкоз доста? Да нямаш грип или бронхит... Баба прави настойка против бронхит...
Кой знае за какво момичето от център „ Брезичка " хвана главата на детето и я обърна обратно, към улицата, където тъкмо тогава за неволя мина една кола, след нея камион. Но детето видя.
Майка му в роклята, прелестна както детската, почиваше. Човекът с оранжевата коса също. Сега той нямаше оранжев потник, нито оранжеви маратонки, нито даже оранжеви чорапи. Беше горещо. Чичкото, който ѝ бе купил най-скъпия сладолед, в този момент не приличаше на страшна пожарна кола. Той спеше. Сигурно и на майката на детето беше доста топло, устата ѝ беше отворена. Тя даже леко похъркваше.
- Мамо! – сподели детето.
---------------- ----------- -----------------
Здравей Сияна,
Тука е доста топло. Стига до 40 градуса, само че не се пердах за мене. Купих си шапка за 7 евро. Тя е от найлон, само че прави работа. Хубавите шапки са по 34 евро и изобщо не усещаш, че има слънце. Обаче и тая от 7 евро е хубава. Много желая да си тука с детето. Събуждам се и все едно си тука. Сънувал ли съм те, не съм ли, не знам, само че те виждам до мене. Много е хубаво, обаче като се усетя, че не си наоколо, става гадно. Пиши ми въпреки и два реда. Аз някъде след среднощ си чета пощата и като ми пратиш SMS, все едно не съм копал цел ден и ми олеква.
Искам да сте тука с детето, само че по-добре, че не сте. Много е скъпо. Ако живеем тука, ще коства три пъти повече в сравнение с в България. Някой път ми идва до гердана. Само аз си знам по какъв начин удържам да не се метна на автобуса. Искам да те видя. Макар и за половин час. Изпратих ти 350 евро. Не можеш ли да прескочиш до Мадрид? Аз ще уредя половин ден да не отивам на работа. Има нискотарифни самолетни линии. Ела. Дори да е за два дни. Тука е умерено, само че има доста работа. Отслабнах 2-3 кила. Нищо. Като си дойда, отново ще надебелея.
Ако мама те ядосва, не ѝ обръщай внимание. Ако не можеш да не ѝ обръщаш внимание, излез на квартира. Ще ти изпращам по 100 евро всеки месец за наем, все някак ще ги отделя. Само да си спокойна.
Гледам клиповете на тебе и детето. Браво на вас. Хубави сте. Ако не можеш да намериш квартира в Радомир, по-точно в случай че не искаш, вземи квартира в Перник. Далече е и няма да се ядосваш с мама. Ще виждам да ти изпращам по 120 евро на месец.
Пиши ми по какъв начин сте. Домъчня ми за Дамянка.
Целувки. Христо.
Пиши ми няколко реда. Ще виждам да ти пратя повече пари. Не пердах се от беднотия.
Още целувки.
Христо
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ