Времето лекува всички рани. Хубава мисъл, само че не е

„ Времето лекува всички рани. Хубава мисъл, единствено че не е вярна... “, е изводът, който прави в края на земния си път, немската актриса Марлене Дитрих в автобиографичната си книга, разказвайки за тежките човешки загуби, които претърпява през нелекия си живот.

Приблизително век по-рано, американската поетеса Емили Дикинсън написа поемата „ Времето не лекува “:

Казват – лекувало времето.
Времето не лекува.
Мъката – като жилите –
със възрастта се подува.

Времето е инспекцията
за заболяването огромна.
То би помогнало единствено там,
където болест няма.

Какво в действителност значи „ Времето лекува всички рани. “? Нима отминаващите минути, часове, дни или години могат да окажат лечебно влияние след загубата на важен, непосредствен, обичан човек?! Единственото, което може да стори отминаващото време е да ни накара да свикнем с болката. Но това е доста надалеч от изцелението... Както е споделил Достоевски: „ Човек привиква с всичко. И това е най-лошото! “

Всеки от нас в даден миг от живота си се изправя против неизбежността на това да се раздели с някого. Няма по какъв начин, това е съществена част от човешките взаимоотношения. Най-голямата покруса в кратковременното ни битие е гибелта на близко и обичано създание. На второ място, съгласно психолозите, е разводът/раздялата.

Времето, което натоварваме със задачата да излекува раните ни, напълно не може да стори това. Това може да направи само методът, по който го изживяваме, и неизбежните психически процеси, през които се постанова да преминем, до момента в който то си тече. Тези процеси са идентични за съвсем всички хора и са главно пет:

Death Struggle, 1915, Edvard Munch

ОТРИЦАНИЕ

Отрицанието е реакцията, която се появява незабавно след първичния потрес. „ Това не може да се случи на мен! “

След неочаквана гибел на непосредствен, човешкият мозък напълно естествено изпада в потрес, с цел да се защищити от силата на прочувствения удар. Съвсем естествена реакция е, при ужасна вест, човек да стартира да се убеждава, че е станала неточност, че някой не е схванал нещо вярно, или пък че това се е случило на някой различен.

След тежко и дълготрайно заболяване, въпреки околните да са наясно с идния край, при тях още веднъж се изживява потрес, защото никой в никакъв случай не е квалифициран за гибелта. Отрицанието тук е съществувало от самото начало на болестта на близкия, както и неумиращата вяра, че съдбовният край може и ще бъде избегнат. Често срещано събитие е, подправени очаквания да се подхранват с илюзиите, че диагнозата е сбъркана, че ще се появи чудодейно лекарство или нов и по-компетентен лекар; тестват се всички типове шарлатански илачи, които се оферират на пазара от хора, които злоупотребяват с болката ни и така нататък

Ако не преглеждаме случаите с летален излаз, а отправим взор към загубата на непосредствен човек заради разпад на взаимоотношенията – като разлъка с съкровен сътрудник или приключването на скъпо другарство, ще би трябвало да отбележим, че тук отрицанието се появява доста преди физическата разлъка сред хората. Това не са случаи, при които губим човек внезапно, ненадейно.

Това е дълъг, нескончаем развой, по време на който едната или и двете страни „ си затварят очите “ за протичащото се, и се пробват да пренебрегват сигналите за идния разпад, посредством най-различни типове самозалъгване, въпреки надълбоко в себе си да са наясно с неизбежния край. В такива моменти даже не се и позволява прокрадването на мисълта до съзнанието. Което, несъмнено, унищожава всяка опция, въпреки всичко да се направи нещо за предотвратяването му.

Често срещано събитие е дисоциацията, което е извънредно поразяващо за душeвността. Дисоциацията е нравствен развой, който прекъсва връзките сред мислите, спомените, възприятията, дейностите или възприятието за еднаквост на личността. Дисоциацията е естествен отговор на контузия и разрешава на мозъка да се дистанцира от прекарванията, които са прекомерно доста за душeвността по това време.

Човек се дистанцира, отделя от казуса, тъй като не желае да се изправи пред него, защото усеща, че няма задоволително сили да се оправи. В началото това е потребно, с цел да се защищити душeвността, само че продължи ли по-дълго време, има заплаха изцяло да се отделим от себе си – от своите лични усеща, мисли и прекарвания. Стига се до положение, в което гледаме безстрастно на тях в профил, все едно принадлежат на някой различен.

Но даже и да осъзнаем действителността на случилото и протичащото се, се постанова да се надигнем пред друго страдалчество. Един от най-ужасните моменти след загуба на близко създание е, че първоначално, до момента в който се привикне с мисълта за неналичието му, всяка заран още веднъж и още веднъж се постанова да се претърпява първичния потрес от загубата. В сънно положение човек „ не помни “ какво се е случило в будното му положение. След всяко пробуждане още веднъж и още веднъж му се постанова да си „ напомня “, че нещата не са, и в никакъв случай към този момент няма да бъдат същите.

Излишно е да загатваме ролята на алкохола или другите наркотични и фармакологични средства за замъгляване на съзнанието в подобен миг. Те още веднъж се явяват начини за бягство от действителността и отричане.

Consolation, 1894, Edvard Munch 

ГНЯВ

Следващият стадий, през който всеки, по един или различен метод, минава е гневът. След като осъзнаеш какво ти се е случило, напълно естествено е да се ядосаш. Разбира се, съгласно темперамента, характера и степента на просветеност, гневът се изживява по друг метод от другите хора, само че постоянно го има. Ядосваме се на господ, на ориста, на хората (и тяхната апатия, както ни се коства в такива моменти), на докторите, на обичания, който ни е напуснал, на себе си, на целия свят...

„ Защо тъкмо той/тя, а не някой различен! “, „ С какво заслужих това?! “ и още доста други такива мисли минават през главите ни, когато се сблъскаме с неизбежното. Този яд идва от непреодолимото чувство за голямата неправда, която ни е сполетяла.

Да се бори в подобен миг с толкоз интензивно възприятие е мъчно за човек. Още повече, че колкото повече „ негативни “, „ черни “ мисли му идват мислено, толкоз по-виновен се усеща, което го унищожава в допълнение.

При гибелта на непосредствен, яд могат да провокират опитите на близките да ни утешат, защото те съвсем постоянно ни се костват нелепи (в доста случаи фактически са), а неведнъж и изкуствени, тъй като „ никой в никакъв случай не може да знае по какъв начин се усещаме “.

При каквато и да било загуба на непосредствен човек, гневът произлиза и от склонността ни да „ връщаме лентата обратно “, още веднъж и още веднъж да си припомняме събитията, довели до съдбовния край, да умуваме дали не е имало нещо, което сме могли да създадем, с цел да го предотвратим, или пък да се питаме „ по какъв начин може да съм бил толкоз кьорав от самото начало?! “...

Вариантите са безчет, само че най-хубавото, което можем да създадем в този миг е да позволим на този яд просто да съществува, да го изживеем и да го оставим да отмине, като дадем всичко от себе си, през това време да не нараним с думи или дейности хората към себе си или нас самите.

Успокояващата мисъл „ Какво толкоз, това се е случило на толкоз доста хора преди мен... “, може да бъде и доста рискова, защото анулира правото на личността да изживее възприятията и мислите, които я сполетяват в този миг. А неотменимо човешко право и обвързване е да изживяваме личните си страсти, усеща и мисли, защото те принадлежат само на нас и на никой различен.

ПАЗАРЕНЕ

Поради ужасното изтощение, след отрицанието, постоянно редом с гнева, доста хора минават през фаза, наречена „ спорене “, при която пробват всевъзможни вероятни средства за смяна на обстановката. Опитват се да се „ пазарят “ с Бог, със ориста или със свръхестествени сили (директно или несъзнателно).

Обикновено дават обещание да бъдат положителни или да извършат някое велико дело, единствено и единствено съответната мощ да отстрани наложеното им наказване, в тази ситуация – загубата. Скърбящите хора от време на време потеглят и на поклонение, стават фанатично религиозни, отдават се на всевъзможни благотворителни акции, стартират здравословен метод на живот, пишат извинителни писма до напусналия ги сътрудник, с които го молят да се върне и общо взето мислят или правят всевъзможни нелепости, единствено и единствено да анулират случилото се. Хубаво е, пазаренето да се ограничи единствено в мисълта и да не се пристъпва към съответни дейности, защото те в никакъв случай не произлизат от душата на индивида, а единствено от болката му.

Подобни действия са просто последната „ сламка “, за която скърбящите хора се хващат, с цел да избегнат потапянето в жестоката болежка, която съпровожда всяка огромна загуба. В последна сметка, когато загубиш някого, никоя свещ и никоя молитва, няма да трансформират обстоятелството, че единственото нещо, което ти остава, е празнина в живота ти, на мястото, на което, този, който си обичал, е стоял.

Moonlight, 1893, Edvard Munch 

СКРЪБ

Всички, изброени до момента стадии минават или един след различен, или в множеството случаи редом, а това, че сте минали през един от тях, напълно не значи, че няма да се върнете след това още веднъж към него, и да се наложи да го изживявате още доста пъти.

Много постоянно се получава „ циничен кръг “, в който се въртите – един час/ден сте в стадия на пазаренето, в различен сте в плен на гнева, в трети още веднъж се връщате към отрицанието, след това още веднъж сте гневни и така нататък Лошото е, че цялото това „ въртене “ може да продължи с години.

Много хора не съумяват да излязат от този кръг и се въртят като в пералня от страсти, които могат да се окажат съдбовни за душeвността, като даже водят до суицидни мисли и дейности.

Но всички те са подготвителните стадии за най-тежкия от всички – потапянето в същинската тъга. Много от нас даже не си разрешават да влязат в този стадий, който в действителност е „ дъното “, до което би трябвало да стигнем, с цел да се оттласнем и да изплуваме.

Това е моментът, в който пускате болката, чистата тъга, такава, каквато е, да влезе с цялостната си мощ във всяка фибра от вашето създание, във всяко кътче на съзнанието и сърцето ви. Този развой е строго самостоятелен, скръбта няма нито пол, нито раса, нито обществена принадлежност. Изисква се изключителна храброст и подготвеност да я оставите да ви обладае, защото тя е нещо, което е надалеч оттатък думите и не може да бъде разказано, нито пък могат да се дават препоръки за това по какъв начин да се изживее и понесе. Инструкции за това не съществуват.

ПРИЕМАНЕ

Именно скръбта е нашата врата към освобождението. След като си позволим да я изживеем, ще пристигна и приемането, и свикването с мисълта, че от в този момент нататък ще продължим да живеем със загубата, която ни я е предизвикала.

Много хора умишлено отхвърлят да стигнат до този миг, защото им се коства, че това ще омаловажи страданието им, ще унищожи цената на претърпяната загуба, даже значимостта на самия човек, който си е отишъл, и избират да си останат в предходните стадии. Което може само да докара да още една загуба – загубата на самия себе си.

Приемането има един извънредно значим детайл – идентификацията. Пример може да се даде с разтрогнат брак – ако фамилията ви се разпадне, от омъжена жена/женен мъж, вие се превръщате в разведен подобен. Тоест, ролята ви се трансформира. Ако до момента една от най-важните функции в живота ви е била тази на съпруг/а и вие сте се разпознали с нея, към този момент няма да можете. Ще се наложи да се идентифицирате с новата си роля, което е извънредно мъчно за душeвността.

Мери Шели споделя, че „ Нищо не е толкоз мъчително за човешкия разум, колкото огромната и неочаквана смяна. “ Със сигурност не е имала поради смяна на работното място. Голямата и неочаквана смяна се случва, когато загубим обичан човек. Ако жена, която се е идентифицирала с ролята си на майка, загуби детето си, освен болката от загубата ще е съсипваща за нея, а и невъзможността да се разпознава като „ не-майка “.

Когато загубим родителите си, от човек със семейство, ни се постанова да се идентифицираме като човек без майка или човек без татко. И да се научим да живеем с това.

В това се състои приемането – в идентифицирането с новата роля, с осъзнаването, че животът ни и ние самите към този момент не сме това, което сме били преди загубата. И че болката от нея ще остане съпътстващ детайл от живота ни. И това е, с което се мери същинската мощ на един човек.

Това е разказано най-вярно посредством известния кино разговор:

– Как оцеля, по-късно, което претърпя?
– Човекът, който бях, не оцеля...

Автор: Десислава Димитрова
Картини: Edvard Munch