Военната история е изтъкана от много епоси и легенди. Могъщи

Военната история е изтъкана от доста епоси и митове. Могъщи пълководци, величави армии, страховити империи и почтени бранители на обезверени дела. В тези именити епизоди от историята човешката покруса, подвиг и всеотдайност се преплитат по неповторим метод, който разкрива цялата разноцветност на нашата психика. Наяве излизат героите, страхливците, достойните и недостойните.

Всяка борба е признание. Всяка война е тестване. Ала даже и измежду пелената от кръв, чест и стомана, има имена на полесражения, които и до ден сегашен сграбчват мозъците на поколенията. Всяка борба е величава по собствен метод, само че измежду патроните, стрелите и остриетата на хиляди стълкновения изпъкват такива, които трансформират ориста на нации, райони и континенти.

В края на VII и началото на VIII век, Европа е изправена пред действителната опасност да бъде пометена от непрестанно разрастващата се Арабска империя. Между 634 и 717 година, арабските войски са в непрестанно нахлуване, завладявайки територии от Афганистан до Атлантическия океан. Нито една цитадела не съумява да им се опре, нито един народ не съумява да окаже ефикасна опозиция. Могъщата Римска империя губи 2/3 от владенията си за по-малко от 10 години.

За същото време Персийската империя е на процедура унищожена и анексирана от арабите. Арабските войски разгромяват Хазарския хаганат, подчиняват берберите в Северна Африка, а през 711 година прекосяват Гибралтар и единствено за седем години превземат 90% от Пиренейския полуостров. Същевременно, арабите съумяват да изградят всесилен средиземноморски флот безусловно от нулата, в следствие от което обсаждат Константинопол сред 674 и 678 година и да оплячкосат множеството брегове в Мала Азия, Гърция и Италия.

Към 717 година идва време на втората вълна от завоевания, чиято задача е да покори подстъпите към Европа и да разреши на арабските войски да нахлуят в Южна Франция, Италия и на Балканите. Целта е явна – Средиземно море да бъде превърнато във вътрешно езеро, а Арабската империя да покори християнските земи, ликвидирайки своя главен нравствен конкурент – Христовото обучение.

През 718 година арабските войски са спрени от иберийските християни в борбата при Ковадонга. По същото време, арабския принц Маслама абд ал Малик е победен от римляните и българите при Константинопол, с което опита на арабите да нахлуят на Балканите пропада. Три години по-късно, в борбата при Тулуза херцог Одо Велики избавя Аквитания от окупация и краткотрайно стопира арабските нашествия на север от Пиренеите.  Въпреки това, що се отнася до Западна Европа, нито едно от изброените сражения не носи толкоз огромна тежест за развиването на европейската цивилизация, колкото борбата сред франки и араби, разиграла се през есента на 732 г.  край Поатие.

Победата на Одо Велики при Тулуза безспорно отслабва арабския напън към днешните френски земи, само че никога не го приключва. Арабските сили съумяват да завладеят региона Септимания (френското крайбрежие на Средиземно море западно от р. Рона – б.а.), с което основават комфортен плацдарм за нашествия както навътре в така наречен Галия, по този начин и по на изток, към Прованс и земите на тогавашна Бургундия. Без Пиренеите, които да служат като естествена преграда пред походите на мюсюлманите, френските земи остават отворени за вражеско настъпление. За това спомагат и огромните речни равнини, които оферират комфортен терен за развръщане на конниците на халифата.

От политическа позиция ситуацията в днешните френски земи напълно не е розово за християните. Могъщото в миналото кралство на Меровингите се е разпаднало още в средата на VII век на няколко враждуващи страни, ръководени от другите клонове на античната династия. Освен трите франкски кралства – Нейстрия, Австразия и Бургундия, най-богатите франкски земи се отделят в независимо херцогство Аквитания, чийто държател по това време е към този момент упоменатият Одо Велики. Политическото разделяне не е единственият проблем за франките.

Самата власт в страните им е мощно фрагментирана заради забележителната автономия и привилегии на аристокрацията и неналичието на концентрация. Кралете са слаби, постоянно единствено марионетки на своите елити. Този статус е узаконен и с въвеждането на една особена купа, равносилна на първи министър на кралството – майордом. Майордомите на франките са наследници на дворцовите икономи, които управлявали дворците на владетелите през VI-VII век. С намаляване на кралската власт, върху икономите паднала задачата да стопанисват освен кралските резиденции, само че и кралските парцели като цяло.

С оглед на обстоятелството, че тогава самата страна се преглежда като кралско имущество (патримониум), майордомът де факто дава отговор за стопанисването на самото кралство. В началото на VIII век, Пепин от Хеирстал съумява да сплоти трите франкски кралства в едно и да поеме поста на майордом на цялата страна. След гибелта му през 715 година, в страната избухва кървава революция, която продължава до 718 година, когато вторият наследник на Пепин – Карл Мартел (Чука – б.а.) съумява да надделя всичките си съперници и възвръща частичното единение на франкската страна.

Победата на Одо Велики над арабите дава скъпо време на Карл Мартел да консолидира властта си във франкските земи и да се приготви за завръщането на умаядските войски. Оказва се, че приготовленията му не са били напразни.

През 732 година шефът на арабската провинция Андалус (дн. Испания и Португалия – б.а.) – Абд ар Рахман, провежда огромна инвазия на западните франкски земи за очистване на Аквитанското херцогство и покоряване на богатите  му територии. Арабските войски минават Пиренеите, навлизат в долината на р. Гарона и нанасят две поредни провали на аквитанските войски по поречието на Гарона и край пристанището Бордо, след което потеглят на север, за постигане на крайните лимити на Аквитания.

Одо, чийто войски са пометени, се обръща към майордома на франките Карл Марте за помощ, като му дава обещание да му се врече във честност и смирение, признавайки върховенството на франкските крале над Аквитания. Подобна съществена отстъпка идва да покаже какъв брой тежко е ситуацията на Одо в оня миг. Карл Мартел приема и събира войските си, потегляйки на югозапад, с цел да пресрещне арабската войска, която напредва към границите на остаряла Нейстрия.

Натоварени с плячка и плебеи, арабските войски доближават покрайнините на град Тур – едно от най-богатите селища в днешните северозападни, френски земи. Абд ар Рахман разполага с към 25 000 бойци, без да се броят лагерните следовници, обоза и другите цивилни, които следват войската. Самоуверени в успеха си над аквитанците, арабските сили не правят съответно разузнаване напред и са хванати изцяло неподготвени от франкската войска, която съумява да се промъкне напред, употребявайки второстепенни пътища и прикривайки се с помощта на пресечения терен.

Карл Мартел съумява да нарежда войските си комфортно на един хълмист хълм, който пресича пътя за Тур и чийто флангове са покрити с гъсти гори, които биха попречили на арабите да разпрострат своята кавалерия. Самата франкска войска се състои съвсем напълно от пехота. За разлика от други сходни обединения обаче, Карл Мартел разчита на армия от ветерани, която има повече от 10 години опит зад тила си. Постоянните военни походи на франките през 720-те години, основават един набор от опитни ветерани, за които Карл не щади пари и запаси.

Добре екипирани, стимулирани и подготвени, франкските пехотинци са евентуално най-хубавите пешаци в целия европейски запад, сравними по опит и качества само с римските столични войски – опсикиите. Според най-реалистичните оценки, Карл разполага с  към 20 000 бойци – голяма за това време войска, с която единствено Римската империя и арабите могат да си съперничат по брой.

Арабските авангардни сили се пробват да разузнават посредством пердах броя и желанието на съперниците си от 3 до 9 октомври 732 година С напредването на есента и приближаването на зимата, мюсюлманите имат лимитирано време, в което могат да нападат Тур и по-късно да се завърнат победоносно на юг. Именно движен от нуждата за бърза победа, Абд ар Рахман се пробва да открие междина във вражеската защита.

Според актуалните на борбата извори, арабите до този миг не знаят съвсем нищо за франките и нямат ясна концепция за качествата и качествата на своите врагове. Недоброто познаване на терена и съперника, водят до неустановеност у ар Рахман. Въпреки това репутацията му е заложена на карта, а след лесната победа над аквитанците, арабският пълководец не има вяра че друга войска в тази част на света може да му се опре.

Карл Мартел, описван от тогавашните извори като „ извънредно движимост във войната “, употребява всички вероятни преимущества на своята позиция, с цел да укрепи отбранителния капацитет на войските си. Същевременно, майордомът не разрешава на мъжете си да нападат или преследват съперниците си и резервира мощно отбранителна позиция, надявайки се да изтощи враговете си и да реши акцията с контраофанзива. Карл е следил деликатно развиването на арабската инвазия и знае, че конницата на враговете е рисков зложелател, против който франкските пехотинци би трябвало да работят внимателно и да заобикалят среща на открит, еднакъв терен.

На 10 октомври, решен да не губи повече време, Абд ар Рахман изпраща войските си в офанзива. Арабската кавалерия нападна християните през целия ден. На няколко път франкските редици се огъват, а в сюблимния миг е реализиран и пробив. Въпреки това Мартел води персонално войските си и ги активизира до крайният им лимит.

В разгара на борбата Абд ар Рахман е пронизан в гърдите от франкско копие и умира. Смъртта му обаче не пречупва духа на мюсюлманите, които не престават да се борят настойчиво. Съдейки по свидетелствата на хрониките, ходът на сражението се променя, когато някакво франкско поделение заплашва арабския фланг и нападна лагера на умаядската войска. Уплашени за плячката си, арабите приключват сражението и се изтеглят в своя стан.

През нощта по време на боен съвет е взето решение арабските войски да се изтеглят на юг, с цел да запазят силите си и насъбраното имане. Лагерът е зарязан с разпънати палатки, с цел да се заблуди врага, а под прикритието на нощния мрак, умаядските войски потеглят назад на юг към своите позиции в Септимания. На идващото утро франките откриват опразнения арабски лагер и справедливо честват постигнатата победа

Успехът на Карл Мартел при Поатие се оказва от голямо значение за развиването на Европа. От една страна, загуба на франките би означавала крах на единствената войска, способна да спре арабското настъпление. Една победа на Рахман, щеше да значи крах за Тур и допустимо настъпление на мюсюлманите в централните франкски земи.

Смъртта на Мартел би довела до нова битка за трона му, в следствие от която Франкската страна елементарно можеше да последва ориста на Вестготското кралство в Иберия. Това, от своя страна, би означавало срутване на християнската идея в Западна Европа и преобразяване на Италия в идната цел на арабите.

Вместо това, успеха на Карл Мартел ознаменува издигането му като безспорен лидер на франките и циментира властта на цялата му династия – Каролингите за идващите 100 години. Благодарение на тази победа, Франкската страна се утвърждава като главен притежател на политическата власт и християнската духовна традиция в Запада. Нейните институции и публичен ред ще се трансфорат във пиедестал на европейското общество, задавайки модела за неговото действие през идващите близо 1000 години.

Именно на Франкската страна през днешния ден своите политически обичаи дължат Франция, Германия, Италия, Белгия, Холандия, Люксембург и Швейцария, а косвено и Испания, Португалия, Чехия, Словакия, Полша и Унгария. Франкската традиция, пренесена от норманите, води до създаване на политическия ред и в Англия, а от там и в Шотландия и Ирландия. С други думи, успеха на Карл Мартел не просто избавя тогавашна Европа от арабската инвазия, а предрешава ориста на Европа, а от там и на света, до ден сегашен.