Писателят Владимир Зарев на 70 г.: Чувствам се щастлив и най- важното - осъществен!
Владимир Зарев е роден на 5 октомври 1947 година в София. Сред най-четените книги, които е написал, са трилогията “Битието ”, “Изходът ” и “Законът ”, “Хрътката против хрътката ”, “Лето 1950 ”, “Поп Богомил и съвършенството на света ”, романите “Разруха ” и “Светове ”... Син е на известния книжовен критик акад. Пантелей Зарев. Със брачната половинка си, поетесата Мирела Иванова, имат три дъщери и пет внуци. - Г-н Зарев, към този момент на 70. Доволен ли сте от житейската си орис? И какво е всекидневието ви?
- На седемдесет години животът към нас, а и в нас става все по-бавен, само че забележете, мудна е същински дълбоката вода. На 70 години повяхват тялото и сетивата, само че се развива духовното зрение. А това води до желанието да разберем дали животът ни е имал смисъл, до почтена, мъчителна, от време на време жестока равносметка. И така, зад тила си аз имам написани 18 изстрадани книги, дванадесет от които са романи. Десет от тези романи през днешния ден са на пазара и могат да се купят или поръчат във всяка сериозна книжарница. Особено самопризнание за мен е, че огромна част от тях са писани преди 10 ноември 1989 година, само че не престават да се търсят, да се купуват и четат, което значи, че те не престават да вълнуват хората. Безапелационен знак за това, че даже в ония комплицирани и сложни времена аз съм описал и посочил истината, положителното и неприятното, цялата многозначна истина за нашия живот. Убеден съм, че и в новите си романи, написани след демократичните промени, аз също възпроизвеждам цялата, най-често нелицеприятна, истина за тези толкоз значими, постоянно мъчителни, само че съдбовни събития. Здрав съм, имам прелестна брачна половинка, три умни и красиви дъщери, пет чудесни внука. Чувствам се благополучен и най-важното - сбъднат! Има и неща, от които ме боли. В анкетата, която проф. Николай Димитров направи с мен, той освен ми зададе 150 забавни и умни въпроса, на които, уповавам се, аз също отговорих забавно и мъдро, само че си даде труда да направи цялостна книгопис за моето творчество. И знаете ли какво се оказа - за близо 50 години мое присъединяване в националната ни литература за мен са написани 67 мнения и рецензии. За 5 години в немскоезичния свят - Германия, Австрия, Швейцария - за издадените там мои четири книги: трилогията, фамилната сага “Битието”, “Изходът”, “Законът”, и романа “Битието”, са се появили също 67 мнения и рецензии. При това в най-значимите и влиятелни медии, като “Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”, “Берлинер Цайтунг”, “Нойе Цюрхер Цайтунг”, “Ди Велт”, “Щерн”, “Ди Прессе”, “Дер Щандарт”. Повече от необичайно, нали?
- Казвали сте, че огромната болежка на остаряването е, че човек продължава да се усеща млад. Как е при вас?
- Голямата болежка на остаряването е, че предишното става все по-голямо и необозримо, а бъдещето все по-малко, че се стеснява времето, в което човек би могъл да осъществя себе си, житейските си и най-много креативните си проекти.
- От “Битието” до “Орлов мост” и още, нали? И въпреки всичко наясно ли сте със себе си, ще станат ли книгите ви 20, в случай че аз не съм ги преброила вярно и към този момент съгласно мен са “само” 17 или 18?!
- Аз съм наясно със себе си, думите към момента ме спохождат и тревожат съня ми, Словото в мен е живо и е изпълнено с копнежа, опитността и куража да се трансформира в шерване и в роман. Имам написани 70 страници от новия си разказ “Забрава”, книга, в която ще се опитам да опиша проблемите, отмирането на живота, само че и величието на старостта. Това не би трябвало да бъде мрънкав разказ, в него се срещат един стар публицист и красива млада журналистка, които са сдвоени, душевен и духовно събрани от събития, в които те нямат присъединяване и никаква виновност. Това ще бъде роман и за една окриляваща, само че безнадеждна, невъзможна обич. Копнея да напиша и един от дълго време премислян разказ за исихазма, в действителност за съвършенството, за това, че съвършенството е невероятно, че то е сходно на хоризонта - колкото повече го приближаваме, толкоз повече то се отдалечава от нас. Имам желанието да напиша и един финален разказ за властта, за величавия цар Калоян, за успеха и провалянето му пред Балдуин.
Владо и Мирела
- Какви още прозрения ще извършите за свободата, властта и парите?
- Винаги съм споделял, че свободата е форма на разграничение, че колкото по-различен е един човек, колкото повече е себе си и отстоява себе си, толкоз е по-свободен. Човешката независимост не ни дава власт над другите. Тя обаче ни защищава от несъразмерната, постоянно тягостна, от време на време изпълнена с принуждение и пагубна за нас непозната власт. Личната независимост ни изпълва с чувство за личната ни значителност и с достолепие, тя изисква от нас креативна интензивност, непрекъснато физическо и духовно присъединяване в живота. Парите, изключително огромните пари, ни дават чувството за независимост и власт, постоянно за ненаказуемост, от време на време в своето оглупяване небрежно и незаконно забогателият даже се самообожествява. Започва да изпитва идиотското и лъжливо възприятие, че е вечен. Но както е записано по величествената колона на хан Омуртаг, “дори и добре да живее човек, той умира и различен се ражда...” - с други думи, парите не могат да го спасят. Нито пък той може да ги отнесе със себе си, те си остават наивна заблуда за величие. Апостол Павел умно е изрекъл: “Никой от вас нищо няма да отнесе от този свят, тъй като никой от вас нищо не е донесъл на него!”. Светът, който ни заобикаля, в който живеем, е материален, той действително съществува на всички места към нас, само че като че ли се намира в сънливост, в положение на самозатвореност и покой, в необикновен полусън. За да бъде разсънен този свят, той би трябвало да бъде посочен и назван, да бъде изтръгнат от своя захлас. Ето за какво аз настоявам, че само Словото е в положение да разбуди околния свят, а и напиращия свят у нас, да го трансформира в известие, в шерване, от време на време в роман и смисъл, даже в памет, в национална памет и най-накрая в История. По тези явни аргументи парите са значима, завладяващо привлекателна, магнетична, повличаща, надменна форма на власт, само че те са част от земната власт. Словото също е форма на власт, но тя ни е дадена от Бога и когато носи истината в себе си, се трансформира в присъда, в непомръкваща във времето присъда!
- Болни ли сме от... корупция?
- Имах достойнството и възбудата да вземам участие в последната “Панорама”, осъществена от Бойко Василев на съдбовната дата петък, 13. Когато най-после водещият попита всички участващи какво сега пречи на свободата в България, без да се замисля, аз отвърнах - корупцията! Защото поради корупцията се разграби България и бе потиснат, напряко обезсмислен трудът на няколко генерации българи. Корупцията обезличи имунната система на всяка държавност - полицията, правораздаването и справедливостта. Тъкмо корупцията в потреблението на европейските фондове и на държавните поръчки докара до колосални парадокси в прахосването на пари, отново корупцията изроди и опустоши най-повтаряната мантра на демократичния капитализъм за смисъла, силата и плодородното въздействие на конкуренцията, на всепроникващата и възраждаща конкуренция. Да не пропущаме, че беше обезсмислена и осакатена ценностната система на българина - умният, интелигентният, достойният и, най-важното, честният човек стартира да бъде отъждествяван с простака. Отявленият апаш, подсъдният изедник и шарлатанин бяха осветени от подправените медийни прожектори и бяха оповестени за актуалните герои на нашето общество. Корупцията ограби и продължава да души свободата, която ни въздадоха демократичните промени през 1989 година, тя ни трансформира в безгласни, в злополучни жители, във васали на нищетата и мизерията!
- За другарствата във вашия живот - Емилиян Станев, Павел Вежинов, Вера Мутафчиева...
- Аз бях другар с Павел Вежинов, за него съм писал доста, с Генчо Стоев, с Васил Попов, изключително непосредствен бях с Вера Мутафчиева, с нея сме водили безкрайни и опиянени диалози. Пред нея съм споделял цялото си противоречие със Системата, разочарованието си от застойните години. С Емилиян Станев не бях другар, просто възрастовата ни разлика предпоставяше нашите взаимоотношения, моето поклонение към личността и творчеството му и неговото леко надменно доброжелателство към мен. Помня живите му и пронизващи очи зад кръглите очила. Състоянието му на непрекъсната възбуденост, неспокойствието на духа му, непоносимостта му към пошлото и тривиалното, с особена злост го изпълваше човешката незначителност и нахалството на всяко бездарие. Ако Емилиян Станев мразеше нещо, то бе бездарието. Той беше жилест и малък човек, който притежаваше удивителното свойство да изпълва, да изпълва пространства, мемоари и човешкото ни въображение със себе си. В неговото непрекъснато творящо наличие нашият необятен хол ставаше стеснен и нищожен, светлината в полилеите помръкваше, а едрите, излъчващи физическа мощ и превъзходство мъже, включително поставям и себе си, като че ли се смаляваха. Емилиян Станев живееше за книгите си и посредством книгите си. Писането за него беше висша приятност, дотолкоз възторжена и опияняваща, заслужаваща да жертваш за нея времето на изтичащия се живот, да загърбиш удоволствията и суетите му, че като че ли граничеше със страданието. Той неистово се стремеше към изплъзващото се съвършенство на Словото, пишеше по няколко разновидността на всяка сцена в творбите си, оставаше незадоволен от постигнатото, преработваше непрекъснато текстовете си. Когато говореше за тях, жестовете му бяха отривисти, насечени, излъчващи напрежението, духовната сила на цялото му създание. Той се превъплътяваше в героите си и ги “изиграваше”. Веднъж, захласнат от тази му невероятна заложба да бъде по едно и също време себе си и творението, над което работеше сега, си разреших да споделя, че вероятно творчеството е грях, най-висшият и непростителен грях, тъй като писателят се намесва в Битието и поражда живот, сътворява собствен личен свят и по този начин се съизмерява с Бог. “Нали Бог е Образът - споделих му, - а ние сме едвам Подобието!”. “Интересно е, само че е погрешно - отвърна той, възпламени цигара и унесено се взря в дима й - знаеш, аз съм ловджия... И интуитивно чувствам, че най-страшният грях е да убиваш, а не да пораждаш живот!”. Разговорът отмина. Той ми описа още веднъж “Вълкът”, оная невероятна история, която все се канеше да напише, брачната половинка му Надя Станева на няколко пъти подсещащо надникна в кабинета му, на открито красиво притъмняваше, беше горещо лято и над Бояна се спусна ветровит, мастилен сумрак. “И запомни, млади дребосъче, творчеството не може да е грях, не може да ограбва Бога. Докато написа, огромният, същинският публицист демонстрира и уголемява Бог!”.
С обичаните си дами
- Какво чете писателят Владимир Зарев през днешния ден? Не имам вяра да се връща към Солженицин, а?
- Сега, на тази достолепна възраст, на мен ми е мъчно да намеря новия огромен публицист, който да обладае въображението, възторга и мисълта ми. Според мен актуалната литература някак издребня, загуби своята епичност и нещо от опциите си да споделя индивида, щастието и тъгата на индивида, мерзостта и величието на индивида, безкрайността на индивида. Не виждам в модерната задгранична литература Уилям Фокнър, нито в родната ни литература Димитър Димов, Емилиян Станев, Йордан Радичков или Павел Вежинов. Препрочитам книгите от моята младост. Когато неотдавна водих курс по креативно писане, открих, че те са над 250 обичани за мен заглавия. Тези, на които се пробвах да внуша, че литературата не се учи, а се изстрадва и основава, че в случай че е допустимо благодарение на теорията някой да стане международен занаятчия на Словото, то всички известни професори щяха да са огромни писатели. Опитвах се да ги убедя и че да станеш публицист е допустимо да се “научи” по два метода: като пишеш своите текстове и се отнасяш мъчително сериозно към тях и като четеш огромната международна и национална литература. Освен себе си обаче множеството от тях не бяха чели нищо - камо ли тези 250 заглавия!
- Как я карате с Мирела и дъщерите си?
- Когато бях млад, имах вяра, че най-важното за човек е да бъде обичан. Сега, на тази достолепна и съвсем напреднала възраст, към този момент осъзнавам, че доста по-важно е човек да обича, да има кого да обича! Сложно е, от време на време е мъчно с Мирела и с дъщерите ми, постоянно е трудно, само че е и прелестно да обичаш най-близките си същества. Аз в действителност имам интелигентна, красива и талантлива от Бога брачна половинка, имам още три прелестни, умни и красиви дъщери и пет чудесни внука. Прекланям се пред всички тях, само че почтено казано, не се оправям с тях и тяхното разграничение, а и от дълго време съм престанал да се пробвам. Ако се замислите, изпълненото с достолепие послушание е най-умелата и плодородна форма на един мъж да господства над тези, които обича. Особено над дамите, които обича.
- Най-важното за вас?
- Оттук насетне най-важното за мен е да напиша тези книги, които са в мен - в паметта, в съзнанието и в сърцето ми, и за които бленувам, а също да опазя своето достолепие, мъжкото си и човешко достолепие пред провокациите на прииждащата, постоянно сломяваща и неовладяема напреднала възраст.
- Вашата молитва! И вашите страхове...?
- Моята ежедневна и произнесена в шепот молитва е: Господи, Исусе Христе, наследник Божий, дай ми здраве и избави България! Моят възходящ боязън е, че ние самите не вършим нищо, с цел да оцелее българският народ, и затова и Той е потопен в своето напълно безмълвие, просто ни е не запомнил!
Елена КОЦЕВА
- На седемдесет години животът към нас, а и в нас става все по-бавен, само че забележете, мудна е същински дълбоката вода. На 70 години повяхват тялото и сетивата, само че се развива духовното зрение. А това води до желанието да разберем дали животът ни е имал смисъл, до почтена, мъчителна, от време на време жестока равносметка. И така, зад тила си аз имам написани 18 изстрадани книги, дванадесет от които са романи. Десет от тези романи през днешния ден са на пазара и могат да се купят или поръчат във всяка сериозна книжарница. Особено самопризнание за мен е, че огромна част от тях са писани преди 10 ноември 1989 година, само че не престават да се търсят, да се купуват и четат, което значи, че те не престават да вълнуват хората. Безапелационен знак за това, че даже в ония комплицирани и сложни времена аз съм описал и посочил истината, положителното и неприятното, цялата многозначна истина за нашия живот. Убеден съм, че и в новите си романи, написани след демократичните промени, аз също възпроизвеждам цялата, най-често нелицеприятна, истина за тези толкоз значими, постоянно мъчителни, само че съдбовни събития. Здрав съм, имам прелестна брачна половинка, три умни и красиви дъщери, пет чудесни внука. Чувствам се благополучен и най-важното - сбъднат! Има и неща, от които ме боли. В анкетата, която проф. Николай Димитров направи с мен, той освен ми зададе 150 забавни и умни въпроса, на които, уповавам се, аз също отговорих забавно и мъдро, само че си даде труда да направи цялостна книгопис за моето творчество. И знаете ли какво се оказа - за близо 50 години мое присъединяване в националната ни литература за мен са написани 67 мнения и рецензии. За 5 години в немскоезичния свят - Германия, Австрия, Швейцария - за издадените там мои четири книги: трилогията, фамилната сага “Битието”, “Изходът”, “Законът”, и романа “Битието”, са се появили също 67 мнения и рецензии. При това в най-значимите и влиятелни медии, като “Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”, “Берлинер Цайтунг”, “Нойе Цюрхер Цайтунг”, “Ди Велт”, “Щерн”, “Ди Прессе”, “Дер Щандарт”. Повече от необичайно, нали?
- Казвали сте, че огромната болежка на остаряването е, че човек продължава да се усеща млад. Как е при вас?
- Голямата болежка на остаряването е, че предишното става все по-голямо и необозримо, а бъдещето все по-малко, че се стеснява времето, в което човек би могъл да осъществя себе си, житейските си и най-много креативните си проекти.
- От “Битието” до “Орлов мост” и още, нали? И въпреки всичко наясно ли сте със себе си, ще станат ли книгите ви 20, в случай че аз не съм ги преброила вярно и към този момент съгласно мен са “само” 17 или 18?!
- Аз съм наясно със себе си, думите към момента ме спохождат и тревожат съня ми, Словото в мен е живо и е изпълнено с копнежа, опитността и куража да се трансформира в шерване и в роман. Имам написани 70 страници от новия си разказ “Забрава”, книга, в която ще се опитам да опиша проблемите, отмирането на живота, само че и величието на старостта. Това не би трябвало да бъде мрънкав разказ, в него се срещат един стар публицист и красива млада журналистка, които са сдвоени, душевен и духовно събрани от събития, в които те нямат присъединяване и никаква виновност. Това ще бъде роман и за една окриляваща, само че безнадеждна, невъзможна обич. Копнея да напиша и един от дълго време премислян разказ за исихазма, в действителност за съвършенството, за това, че съвършенството е невероятно, че то е сходно на хоризонта - колкото повече го приближаваме, толкоз повече то се отдалечава от нас. Имам желанието да напиша и един финален разказ за властта, за величавия цар Калоян, за успеха и провалянето му пред Балдуин.
Владо и Мирела
- Какви още прозрения ще извършите за свободата, властта и парите?
- Винаги съм споделял, че свободата е форма на разграничение, че колкото по-различен е един човек, колкото повече е себе си и отстоява себе си, толкоз е по-свободен. Човешката независимост не ни дава власт над другите. Тя обаче ни защищава от несъразмерната, постоянно тягостна, от време на време изпълнена с принуждение и пагубна за нас непозната власт. Личната независимост ни изпълва с чувство за личната ни значителност и с достолепие, тя изисква от нас креативна интензивност, непрекъснато физическо и духовно присъединяване в живота. Парите, изключително огромните пари, ни дават чувството за независимост и власт, постоянно за ненаказуемост, от време на време в своето оглупяване небрежно и незаконно забогателият даже се самообожествява. Започва да изпитва идиотското и лъжливо възприятие, че е вечен. Но както е записано по величествената колона на хан Омуртаг, “дори и добре да живее човек, той умира и различен се ражда...” - с други думи, парите не могат да го спасят. Нито пък той може да ги отнесе със себе си, те си остават наивна заблуда за величие. Апостол Павел умно е изрекъл: “Никой от вас нищо няма да отнесе от този свят, тъй като никой от вас нищо не е донесъл на него!”. Светът, който ни заобикаля, в който живеем, е материален, той действително съществува на всички места към нас, само че като че ли се намира в сънливост, в положение на самозатвореност и покой, в необикновен полусън. За да бъде разсънен този свят, той би трябвало да бъде посочен и назван, да бъде изтръгнат от своя захлас. Ето за какво аз настоявам, че само Словото е в положение да разбуди околния свят, а и напиращия свят у нас, да го трансформира в известие, в шерване, от време на време в роман и смисъл, даже в памет, в национална памет и най-накрая в История. По тези явни аргументи парите са значима, завладяващо привлекателна, магнетична, повличаща, надменна форма на власт, само че те са част от земната власт. Словото също е форма на власт, но тя ни е дадена от Бога и когато носи истината в себе си, се трансформира в присъда, в непомръкваща във времето присъда!
- Болни ли сме от... корупция?
- Имах достойнството и възбудата да вземам участие в последната “Панорама”, осъществена от Бойко Василев на съдбовната дата петък, 13. Когато най-после водещият попита всички участващи какво сега пречи на свободата в България, без да се замисля, аз отвърнах - корупцията! Защото поради корупцията се разграби България и бе потиснат, напряко обезсмислен трудът на няколко генерации българи. Корупцията обезличи имунната система на всяка държавност - полицията, правораздаването и справедливостта. Тъкмо корупцията в потреблението на европейските фондове и на държавните поръчки докара до колосални парадокси в прахосването на пари, отново корупцията изроди и опустоши най-повтаряната мантра на демократичния капитализъм за смисъла, силата и плодородното въздействие на конкуренцията, на всепроникващата и възраждаща конкуренция. Да не пропущаме, че беше обезсмислена и осакатена ценностната система на българина - умният, интелигентният, достойният и, най-важното, честният човек стартира да бъде отъждествяван с простака. Отявленият апаш, подсъдният изедник и шарлатанин бяха осветени от подправените медийни прожектори и бяха оповестени за актуалните герои на нашето общество. Корупцията ограби и продължава да души свободата, която ни въздадоха демократичните промени през 1989 година, тя ни трансформира в безгласни, в злополучни жители, във васали на нищетата и мизерията!
- За другарствата във вашия живот - Емилиян Станев, Павел Вежинов, Вера Мутафчиева...
- Аз бях другар с Павел Вежинов, за него съм писал доста, с Генчо Стоев, с Васил Попов, изключително непосредствен бях с Вера Мутафчиева, с нея сме водили безкрайни и опиянени диалози. Пред нея съм споделял цялото си противоречие със Системата, разочарованието си от застойните години. С Емилиян Станев не бях другар, просто възрастовата ни разлика предпоставяше нашите взаимоотношения, моето поклонение към личността и творчеството му и неговото леко надменно доброжелателство към мен. Помня живите му и пронизващи очи зад кръглите очила. Състоянието му на непрекъсната възбуденост, неспокойствието на духа му, непоносимостта му към пошлото и тривиалното, с особена злост го изпълваше човешката незначителност и нахалството на всяко бездарие. Ако Емилиян Станев мразеше нещо, то бе бездарието. Той беше жилест и малък човек, който притежаваше удивителното свойство да изпълва, да изпълва пространства, мемоари и човешкото ни въображение със себе си. В неговото непрекъснато творящо наличие нашият необятен хол ставаше стеснен и нищожен, светлината в полилеите помръкваше, а едрите, излъчващи физическа мощ и превъзходство мъже, включително поставям и себе си, като че ли се смаляваха. Емилиян Станев живееше за книгите си и посредством книгите си. Писането за него беше висша приятност, дотолкоз възторжена и опияняваща, заслужаваща да жертваш за нея времето на изтичащия се живот, да загърбиш удоволствията и суетите му, че като че ли граничеше със страданието. Той неистово се стремеше към изплъзващото се съвършенство на Словото, пишеше по няколко разновидността на всяка сцена в творбите си, оставаше незадоволен от постигнатото, преработваше непрекъснато текстовете си. Когато говореше за тях, жестовете му бяха отривисти, насечени, излъчващи напрежението, духовната сила на цялото му създание. Той се превъплътяваше в героите си и ги “изиграваше”. Веднъж, захласнат от тази му невероятна заложба да бъде по едно и също време себе си и творението, над което работеше сега, си разреших да споделя, че вероятно творчеството е грях, най-висшият и непростителен грях, тъй като писателят се намесва в Битието и поражда живот, сътворява собствен личен свят и по този начин се съизмерява с Бог. “Нали Бог е Образът - споделих му, - а ние сме едвам Подобието!”. “Интересно е, само че е погрешно - отвърна той, възпламени цигара и унесено се взря в дима й - знаеш, аз съм ловджия... И интуитивно чувствам, че най-страшният грях е да убиваш, а не да пораждаш живот!”. Разговорът отмина. Той ми описа още веднъж “Вълкът”, оная невероятна история, която все се канеше да напише, брачната половинка му Надя Станева на няколко пъти подсещащо надникна в кабинета му, на открито красиво притъмняваше, беше горещо лято и над Бояна се спусна ветровит, мастилен сумрак. “И запомни, млади дребосъче, творчеството не може да е грях, не може да ограбва Бога. Докато написа, огромният, същинският публицист демонстрира и уголемява Бог!”.
С обичаните си дами
- Какво чете писателят Владимир Зарев през днешния ден? Не имам вяра да се връща към Солженицин, а?
- Сега, на тази достолепна възраст, на мен ми е мъчно да намеря новия огромен публицист, който да обладае въображението, възторга и мисълта ми. Според мен актуалната литература някак издребня, загуби своята епичност и нещо от опциите си да споделя индивида, щастието и тъгата на индивида, мерзостта и величието на индивида, безкрайността на индивида. Не виждам в модерната задгранична литература Уилям Фокнър, нито в родната ни литература Димитър Димов, Емилиян Станев, Йордан Радичков или Павел Вежинов. Препрочитам книгите от моята младост. Когато неотдавна водих курс по креативно писане, открих, че те са над 250 обичани за мен заглавия. Тези, на които се пробвах да внуша, че литературата не се учи, а се изстрадва и основава, че в случай че е допустимо благодарение на теорията някой да стане международен занаятчия на Словото, то всички известни професори щяха да са огромни писатели. Опитвах се да ги убедя и че да станеш публицист е допустимо да се “научи” по два метода: като пишеш своите текстове и се отнасяш мъчително сериозно към тях и като четеш огромната международна и национална литература. Освен себе си обаче множеството от тях не бяха чели нищо - камо ли тези 250 заглавия!
- Как я карате с Мирела и дъщерите си?
- Когато бях млад, имах вяра, че най-важното за човек е да бъде обичан. Сега, на тази достолепна и съвсем напреднала възраст, към този момент осъзнавам, че доста по-важно е човек да обича, да има кого да обича! Сложно е, от време на време е мъчно с Мирела и с дъщерите ми, постоянно е трудно, само че е и прелестно да обичаш най-близките си същества. Аз в действителност имам интелигентна, красива и талантлива от Бога брачна половинка, имам още три прелестни, умни и красиви дъщери и пет чудесни внука. Прекланям се пред всички тях, само че почтено казано, не се оправям с тях и тяхното разграничение, а и от дълго време съм престанал да се пробвам. Ако се замислите, изпълненото с достолепие послушание е най-умелата и плодородна форма на един мъж да господства над тези, които обича. Особено над дамите, които обича.
- Най-важното за вас?
- Оттук насетне най-важното за мен е да напиша тези книги, които са в мен - в паметта, в съзнанието и в сърцето ми, и за които бленувам, а също да опазя своето достолепие, мъжкото си и човешко достолепие пред провокациите на прииждащата, постоянно сломяваща и неовладяема напреднала възраст.
- Вашата молитва! И вашите страхове...?
- Моята ежедневна и произнесена в шепот молитва е: Господи, Исусе Христе, наследник Божий, дай ми здраве и избави България! Моят възходящ боязън е, че ние самите не вършим нищо, с цел да оцелее българският народ, и затова и Той е потопен в своето напълно безмълвие, просто ни е не запомнил!
Елена КОЦЕВА
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ