Моето желание да бъда добър човек |
Винаги съм желал да бъда добър човек. Винаги съм се съмнявал в смисъла на думите „ добър човек ”. Винаги съм знаел, че въпреки всичко такова нещо като „ добър човек ” има. Но то е мъчно дефинируемо. Невъзможно за дефиниране.
Защо съм се съмнявал? Защото в младостта си, в центъра на комунистическия ред, аз виждах доста хора, които биваха наричани „ добър човек ”, а аз се отвращавах от тях. По-късно това ми чувство – на гадност от някои хора, набедени за „ положителни индивиди ”, се затвърди. Във времената на прехода положителни станаха други, критериите си промениха, само че и тогава етикетът „ добър човек ” се лепеше на какви ли не съдини – които от време на време имаха обратно наличие.
В ранната ми младост изключително ме удивляваше описанието на „ добър човек ”, което правеха някои лелички. Те споделяха по този начин: не пие, не пуши, по дами не върви, стои си у дома, слуша жена си, направи вила в Иваняне, купи москвич, взема решение кръстословици – с две думи – добър човек.
Тогава почти, в тая съща ранна младост, аз гледах за първи път дребни кинофрагменти с Джон Ленън – по какъв начин примерно лежи в хотелското легло с фамозната художничка Йоко, която му се пада жена, и пее ария за мир, с която атакува всеки един безочлив еснафин и конформист на света (на тоя войнолюбив свят, в който конформизмът беше също и овчи милитаризъм, тъпо единодушие с войната). И аз си споделях: този е добър човек!
По-късно прочетох, че сър Пол (Маккартни) споделя за Джон (който не е сър и в този момент лежи убит от Чапман – един от ония конформисти, угодливо работили за Системата и представящи се прекомерно комфортно просто за „ психопати ”), че Джон „ беше огромен кресльо ”. И аз си споделих: кресльо е друга дума за добър човек!
Под думата „ кресльо ” в моята млада глава се подреди голяма етажерка от семантични смисли (простете моята тавтология): кресльо стартира да значи самоуверен, говорещ неуместни неща човек, горделив и безсрамен казвач на истини, артист, който пее с разкъсан глас песни за несправедливостта, артист, който не пее песни за обич, с цел да затваря очи, а песни за болежка – тъй като болката уголемява зениците.
Кресльо. Джон Ленън беше кресльо и беше добър човек. Въпреки, че беше се разделял с жена си Йоко, някъде при започване на седемдесетте, обаждайки й се по време на раздялата всяка вечер от хотела си някъде там на майната си, обкръжен от извънредно доста алкохол и проститутки, обезверен, пробващ хероин (и готвещ се да напише великото парче Cold turkey), заядлив и подлудял като всеки свръхизвестен воин, който търси истината за живота си в мрака... Той беше кресльо и добър човек, миролюбец, свободолюбец, алтруист, анти-системист, анти-милитарист – тъничък, хубав, поостаряващ, язвителен и саркастичен, димящ дълги цигари с тънките си пръсти, с които неотдавна беше изсвирил Imagine.
После го гледах – във към този момент появилия си ютюб – по какъв начин пее Instant Karma – и се възхитих точно от неговата кресливост. Той продираше с гласа си всяко еснафско условие за благоприлична благозвучност и улеснение на тлъстите тъпанчета: Viva John, Happy John!
После гледах и различен възвишен кресльо – Джим Морисън – по какъв начин, пеейки When the music`s over, в края на песента или там някъде, изпищява с цялото си създание, прави удивителен скок и пада на сцената. И лежи там смълчан. И си споделях: Велико е да крещиш. Хората имат потребност да изкрещят. Това от време на време е еднакво на това да си добър. Пазенето на тишина от време на време е еднакво на иго. Робско бранене на тишина. Ред и дисциплинираност. Послушание. Кресльовците – за тях е очакван или Чапман или концентрационен лагер. Или нещо такова. Grateful Dead.
Сега ми се ще да кажа друго. Аз оказвам помощ на хора. Открих, че съм добър, когато не съблюдавам някакви доста избрани правила. Принципи на добротата не съществуват. Тоест..., по какъв начин да го кажа по-кратко и без да встъпвам в неизбродимите полета на етиката – всеки един принцип – сякаш интелектуален артикул – е точно интелектуално опровержим – такова нещо като „ правила на добротата ” е напълно и тъжно антиномично – изкажеш ли един „ принцип ” – и противоположният може да бъде изказан и да бъде добре аргументиран. Добре е да си свободен. Но е добре и да си подсигурен. А двете са взаимноизключващи се. Но някак се и преливат – в случай че не си подсигурен – си неразполагаем поради заплахите и поради страха от тях – надали има по-несвободен човек от треперещия дивак – сякаш свободен в гората – само че вцепенен от ежесекунден смут за живота си – обикновен смут – поради отровните лиани, отровнозъбите варани и дебнещия тигър ей там зад ъгъла. Друго нещо си е подвластният от милиони неща европеец, който се усеща някак волно, пиейки кафенце на Елисейските полета (Champs Élysées) – той е обкован от хиляди „ сигурности ”, подвластен и подчинен от хиляди неща, окован със златни вериги, само че в душицата му златна царува възприятие за независимост. Докато не му блокира телефонът, което го прави най-несвободния човек на света и пиле в един милиард тона кълчища. М-да.
Та по този начин – аз открих за себе си, че би трябвало да се практикува безпринципна добрина. Тоест – необременен от интелектуални или обществени (традиционни, статични (по Пърсиг) правила (модели)), да върша положително както го усещам, без да му мисля доста. И за всеки случай се апелирам на Бог: Моля те, Господи, това положително, дето го върша, нека да е положително, какво ще кажеш – ще провериш ли, да ми кажеш след това – положително ли е това моето положително или е калпаво?
Та по този начин. Бях доктор и нямах изключително възприятие за положително. Защо? – питах се от време на време. Ами тъй като просто си вършех работата. Доброправенето някак...изисква жертва. А да си вършиш работата и да взимаш пари за свършената работа не е жертва. Това в най-хубавия случай е почтеност, усърдие или разсъдливост (в оня, остарелия смисъл), само че не е тъкмо...добро. Добро прави човек, когато не получава нищо. Но аз, тъй като съм остаряла лисица в себеосъзнаването, си споделях: А белким вярата ти че ще отидеш на Небето е Нищо? Ти правиш положително, тъй като се надяваш да отидеш в Рая, келеш с келеш, а не ей по този начин – за нищо! Твоята коварност няма граници – другите желаят единствено пари – а ти искаш Рай!
Въздишах и си споделях – е, кво да върша в този момент, правилно – парадайс ми се ще. Пари видях, че няма да печеля ни като доктор, ни като някакъв различен – само че парадайс..., но и той, разправят, е съмнителна работа! Защото някои ти споделят, че ще отидеш в парадайса, в случай че не пушиш и не пиеш и не вървиш по дами...па недай си Боже, в случай че си и женен, па отново се заглеждаш...тогава – сигурен пъкъл. Други ти споделят, че раят се реализира единствено по благосклонност Божия и по никакъв метод не зависи от шибаните ти човешки действия (примерно моя неприсъствен другар Жан Калвин). Трети, веднага, ти споделят, че в парадайса ще отидеш, единствено в случай че си имунизиран. И по този начин нататък.
Но стига съм се отплесвал. Някой ще намерения, че в този момент ще потегля по една такава, тривиална и настояща посокичка – ще кажа, да речем, нещо хапливо на тематика имунизирането и отиването в парадайса. Но аз не си падам по хитровати писателски трикчета, оставям ги на професионалните остроумни драскачи, чието духовитост се родее с това на охлювите. А аз ще кажа нещо напълно съответно и ще завършвам, тъй като ме чакат всякакви каузи: Аз върша положително без пари, приказвам с хора, оказвам помощ им – и със знанията си на доктор, и със знанията си на психиатър, и със – най-много – знанията си на публицист – и най-най-вече – с опита си на човек – живял живот сходен на стихия в Индийския океан. Правя безпринципно положително.
Не се срамя от изявлението на този факт. Кое е по-важно – лицемерната невзискателност – която изисква да си мълчиш за положителното, което правиш – или истината за нещата? Разголвам се – и без позор – като същински кресльо – демонстрирам и неприятното, което осъждат у мен – и положителното – което върша тук и там. И към двете изпитвам смесени усеща – като към свои деца – да ги биеш ли или да им дадеш пари за сладолед?
И в този момент споделям последното, най-важното, с което ще ви учудя, тъй като е прекомерно (уж) дребно, от региона на чистата процедура, някак напълно нефилософско и напълно невъзвишено: Аз приказвам с хората, аз се пробвам (и постоянно успявам) да им върша положително – като се срещам с тях по кафенета.
Да, аз упражнявам своето положително, срещайки се с хората по кафенета – нямам кабинет ни в болница, ни в неправителствена фондация, ни в министерство. Срещам се с хората по кафенета. Опитвайки се да им оказвам помощ, откликвайки на техен вик. И си заплащам сметката.
Но в този момент, тъй като нямам никакъв зелен документ, имам единствено жълта давидова звезда на която написа „ неимунизиран ”...също по този начин - нямам пари за писиари всеки ден – аз няма да мога да се срещам. И няма да мога да оказвам помощ. И няма да мога да върша положително.
Е, благодаря. Рай няма да има за мен. Защото несъмнено не съм добър човек. Кресльо. Който не се съгласява със Системата. Добрата, блага, загрижена Система.
Защо съм се съмнявал? Защото в младостта си, в центъра на комунистическия ред, аз виждах доста хора, които биваха наричани „ добър човек ”, а аз се отвращавах от тях. По-късно това ми чувство – на гадност от някои хора, набедени за „ положителни индивиди ”, се затвърди. Във времената на прехода положителни станаха други, критериите си промениха, само че и тогава етикетът „ добър човек ” се лепеше на какви ли не съдини – които от време на време имаха обратно наличие.
В ранната ми младост изключително ме удивляваше описанието на „ добър човек ”, което правеха някои лелички. Те споделяха по този начин: не пие, не пуши, по дами не върви, стои си у дома, слуша жена си, направи вила в Иваняне, купи москвич, взема решение кръстословици – с две думи – добър човек.
Тогава почти, в тая съща ранна младост, аз гледах за първи път дребни кинофрагменти с Джон Ленън – по какъв начин примерно лежи в хотелското легло с фамозната художничка Йоко, която му се пада жена, и пее ария за мир, с която атакува всеки един безочлив еснафин и конформист на света (на тоя войнолюбив свят, в който конформизмът беше също и овчи милитаризъм, тъпо единодушие с войната). И аз си споделях: този е добър човек!
По-късно прочетох, че сър Пол (Маккартни) споделя за Джон (който не е сър и в този момент лежи убит от Чапман – един от ония конформисти, угодливо работили за Системата и представящи се прекомерно комфортно просто за „ психопати ”), че Джон „ беше огромен кресльо ”. И аз си споделих: кресльо е друга дума за добър човек!
Под думата „ кресльо ” в моята млада глава се подреди голяма етажерка от семантични смисли (простете моята тавтология): кресльо стартира да значи самоуверен, говорещ неуместни неща човек, горделив и безсрамен казвач на истини, артист, който пее с разкъсан глас песни за несправедливостта, артист, който не пее песни за обич, с цел да затваря очи, а песни за болежка – тъй като болката уголемява зениците.
Кресльо. Джон Ленън беше кресльо и беше добър човек. Въпреки, че беше се разделял с жена си Йоко, някъде при започване на седемдесетте, обаждайки й се по време на раздялата всяка вечер от хотела си някъде там на майната си, обкръжен от извънредно доста алкохол и проститутки, обезверен, пробващ хероин (и готвещ се да напише великото парче Cold turkey), заядлив и подлудял като всеки свръхизвестен воин, който търси истината за живота си в мрака... Той беше кресльо и добър човек, миролюбец, свободолюбец, алтруист, анти-системист, анти-милитарист – тъничък, хубав, поостаряващ, язвителен и саркастичен, димящ дълги цигари с тънките си пръсти, с които неотдавна беше изсвирил Imagine.
После го гледах – във към този момент появилия си ютюб – по какъв начин пее Instant Karma – и се възхитих точно от неговата кресливост. Той продираше с гласа си всяко еснафско условие за благоприлична благозвучност и улеснение на тлъстите тъпанчета: Viva John, Happy John!
После гледах и различен възвишен кресльо – Джим Морисън – по какъв начин, пеейки When the music`s over, в края на песента или там някъде, изпищява с цялото си създание, прави удивителен скок и пада на сцената. И лежи там смълчан. И си споделях: Велико е да крещиш. Хората имат потребност да изкрещят. Това от време на време е еднакво на това да си добър. Пазенето на тишина от време на време е еднакво на иго. Робско бранене на тишина. Ред и дисциплинираност. Послушание. Кресльовците – за тях е очакван или Чапман или концентрационен лагер. Или нещо такова. Grateful Dead.
Сега ми се ще да кажа друго. Аз оказвам помощ на хора. Открих, че съм добър, когато не съблюдавам някакви доста избрани правила. Принципи на добротата не съществуват. Тоест..., по какъв начин да го кажа по-кратко и без да встъпвам в неизбродимите полета на етиката – всеки един принцип – сякаш интелектуален артикул – е точно интелектуално опровержим – такова нещо като „ правила на добротата ” е напълно и тъжно антиномично – изкажеш ли един „ принцип ” – и противоположният може да бъде изказан и да бъде добре аргументиран. Добре е да си свободен. Но е добре и да си подсигурен. А двете са взаимноизключващи се. Но някак се и преливат – в случай че не си подсигурен – си неразполагаем поради заплахите и поради страха от тях – надали има по-несвободен човек от треперещия дивак – сякаш свободен в гората – само че вцепенен от ежесекунден смут за живота си – обикновен смут – поради отровните лиани, отровнозъбите варани и дебнещия тигър ей там зад ъгъла. Друго нещо си е подвластният от милиони неща европеец, който се усеща някак волно, пиейки кафенце на Елисейските полета (Champs Élysées) – той е обкован от хиляди „ сигурности ”, подвластен и подчинен от хиляди неща, окован със златни вериги, само че в душицата му златна царува възприятие за независимост. Докато не му блокира телефонът, което го прави най-несвободния човек на света и пиле в един милиард тона кълчища. М-да.
Та по този начин – аз открих за себе си, че би трябвало да се практикува безпринципна добрина. Тоест – необременен от интелектуални или обществени (традиционни, статични (по Пърсиг) правила (модели)), да върша положително както го усещам, без да му мисля доста. И за всеки случай се апелирам на Бог: Моля те, Господи, това положително, дето го върша, нека да е положително, какво ще кажеш – ще провериш ли, да ми кажеш след това – положително ли е това моето положително или е калпаво?
Та по този начин. Бях доктор и нямах изключително възприятие за положително. Защо? – питах се от време на време. Ами тъй като просто си вършех работата. Доброправенето някак...изисква жертва. А да си вършиш работата и да взимаш пари за свършената работа не е жертва. Това в най-хубавия случай е почтеност, усърдие или разсъдливост (в оня, остарелия смисъл), само че не е тъкмо...добро. Добро прави човек, когато не получава нищо. Но аз, тъй като съм остаряла лисица в себеосъзнаването, си споделях: А белким вярата ти че ще отидеш на Небето е Нищо? Ти правиш положително, тъй като се надяваш да отидеш в Рая, келеш с келеш, а не ей по този начин – за нищо! Твоята коварност няма граници – другите желаят единствено пари – а ти искаш Рай!
Въздишах и си споделях – е, кво да върша в този момент, правилно – парадайс ми се ще. Пари видях, че няма да печеля ни като доктор, ни като някакъв различен – само че парадайс..., но и той, разправят, е съмнителна работа! Защото някои ти споделят, че ще отидеш в парадайса, в случай че не пушиш и не пиеш и не вървиш по дами...па недай си Боже, в случай че си и женен, па отново се заглеждаш...тогава – сигурен пъкъл. Други ти споделят, че раят се реализира единствено по благосклонност Божия и по никакъв метод не зависи от шибаните ти човешки действия (примерно моя неприсъствен другар Жан Калвин). Трети, веднага, ти споделят, че в парадайса ще отидеш, единствено в случай че си имунизиран. И по този начин нататък.
Но стига съм се отплесвал. Някой ще намерения, че в този момент ще потегля по една такава, тривиална и настояща посокичка – ще кажа, да речем, нещо хапливо на тематика имунизирането и отиването в парадайса. Но аз не си падам по хитровати писателски трикчета, оставям ги на професионалните остроумни драскачи, чието духовитост се родее с това на охлювите. А аз ще кажа нещо напълно съответно и ще завършвам, тъй като ме чакат всякакви каузи: Аз върша положително без пари, приказвам с хора, оказвам помощ им – и със знанията си на доктор, и със знанията си на психиатър, и със – най-много – знанията си на публицист – и най-най-вече – с опита си на човек – живял живот сходен на стихия в Индийския океан. Правя безпринципно положително.
Не се срамя от изявлението на този факт. Кое е по-важно – лицемерната невзискателност – която изисква да си мълчиш за положителното, което правиш – или истината за нещата? Разголвам се – и без позор – като същински кресльо – демонстрирам и неприятното, което осъждат у мен – и положителното – което върша тук и там. И към двете изпитвам смесени усеща – като към свои деца – да ги биеш ли или да им дадеш пари за сладолед?
И в този момент споделям последното, най-важното, с което ще ви учудя, тъй като е прекомерно (уж) дребно, от региона на чистата процедура, някак напълно нефилософско и напълно невъзвишено: Аз приказвам с хората, аз се пробвам (и постоянно успявам) да им върша положително – като се срещам с тях по кафенета.
Да, аз упражнявам своето положително, срещайки се с хората по кафенета – нямам кабинет ни в болница, ни в неправителствена фондация, ни в министерство. Срещам се с хората по кафенета. Опитвайки се да им оказвам помощ, откликвайки на техен вик. И си заплащам сметката.
Но в този момент, тъй като нямам никакъв зелен документ, имам единствено жълта давидова звезда на която написа „ неимунизиран ”...също по този начин - нямам пари за писиари всеки ден – аз няма да мога да се срещам. И няма да мога да оказвам помощ. И няма да мога да върша положително.
Е, благодаря. Рай няма да има за мен. Защото несъмнено не съм добър човек. Кресльо. Който не се съгласява със Системата. Добрата, блага, загрижена Система.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ