Виктор Франкъл е професор по неврология и психиатрия във Виенския

Виктор Франкъл е професор по неврология и психиатрия във Виенския университет, основател на ново направление в психотерапията – логотерапия и създател на книги, потвърдили своята непреходна стойност. Удостоен е с почетната купа “Доктор хонорис идея ” от над 29 университета от целия свят. Прекарва години на страдалчество в концентрационните лагери, където умират всичките му близки – родителите му, брат му и бременната му брачна половинка, само че все пак Франкъл не престава да има вяра, че животът има смисъл и посредством образеца си потвърждава, че персоналната покруса може да се трансформира в успех, а страданието – в постижение с всемирен темперамент.

Любовта е единственият метод да достигнеш до най-вътрешната част на личността на друго човешко създание, до нейната вътрешност. Никой не може изцяло да осъзнае дълбоката същина на друго човешко създание, в случай че не го обича. Чрез своята обич той  в положение да види същностните черти и особености на обикнатия човек и даже повече – той вижда това, което е заложено в него, което още не е осъществено, само че следва да стане.

Тази неповторимост и изключителност, които отличават всеки субект и дават смисъл на съществуването му, имат същото отношение към креативната работа, както към любовта. Когато човек си даде сметка за невъзможността да бъде сменен, неговата отговорност към продължение на съществуването се демонстрира в цялата си мощ. Онзи, който осъзнае отговорността, която носи към човешко създание, което го чака с любов, или към незавършено дело, в никакъв случай не би могъл да захвърли живота си. Той знае защо-то на своето битие и ще бъде кадърен да понесе съвсем всякакво по какъв начин.

Сред нещата, които, наподобява лишават смисъла на човешкия живот, е освен страданието, само че и умирането. Никога не се изтощавам да дублирам, че единствените в действителност преходни аспекти на човешкия живот са евентуалните благоприятни условия. Но в мига, в който биват осъществени, те стават реалност; те биват съхранени и предадени на предишното, в което са избавени и непокътнати от преходността. Защото в предишното нищо не е окончателно изгубено, а всичко е вечно съхранено…Песимистът припомня човек, който следи със боязън и горест по какъв начин стенният му календар, от който всекидневно къса по един лист, изтънява с всеки минал ден. От друга страна, индивидът, който нападна интензивно проблемите на живота, е като оня, който отстранява всеки идващ лист от своя календар и деликатно го прибира при предходните, откакто е нахвърлил няколко бележки за деня на гърба му. Той може с горделивост и наслада да размишлява върху цялото благосъстояние, отразено в тези бележки, върху целия пълноценно изживян живот. Какво значение ще има за него, в случай че забележи, че остарява? Има ли причина да завижда на младите, които среща, или да натрупа носталгия по личните си отминали млади години? Какво съображение има той да завижда на един юноша? За опциите, които младежа има, за бъдещето, което го чака? „ Не, благодаря – мисли той – наместо благоприятни условия, аз имам действителни неща в моето минало, освен действителността на свършената работа и на изживяната обич, само че и на безстрашно понесените премеждия. Дори тези премеждия са това, с което се гордея най-вече, въпреки и да не могат да възбудят злоба.

Не се стремете към триумфа – колкото повече се стремите към него и го вършиме своя цел, толкоз повече ще ви убягва. Защото триумфът, както щастието не може да се преследва, той би трябвало да последва, и то единствено като непредумишлен непряк резултат от посвещаването на индивида на идея, по-висока от самия него, или като второстепенен артикул от отдаването на различен човек. Щастието би трябвало да пристигна както и триумфът: би трябвало да ги оставите да се случи, без да мислите за него. Искам да слушате това, което вашата съвест ви диктува да сторите, и да го извършите по най-хубавия метод, на който сте способни. Тогава ще доживеете да видите, че в края на краищата – в края на краищата, споделям – триумфът ще ви следва таман, тъй като сте не запомнили да мислите за него.

Ако има смисъл в човешкия живот въобще, то би трябвало да има смисъл и в страданието. Страданието е неотделима част от живота, даже единствено като орис и гибел. Без страдалчество и гибел човешкият живот не е повсеместен. Начинът, по който човек приема своята орис и произхождащото от нея страдалчество, методът, по който носи кръста си, му дава изобилни благоприятни условия – даже при най-трудни условия – да придаде по-дълбок смисъл на своя живот. Той може да остане самоуверен, героичен и великодушен. Или в горчивата битка за самозапазване може да не помни човешкото си достолепие, да стане животно и нищо повече. Тук се крие шансът на индивида да употребява или да отхвърли опцията да придобие морални полезности, която сложната обстановка му дава. И това взема решение дали той е заслужен за своите премеждия или не.

Със сигурност човешкото създание е извънредно и неговата независимост е лимитирана. Тя не е независимост от изискванията, само че е независимост да се вземе позиция по отношение на изискванията. Както един път формулирах: „ Като професор в две области – неврология и психиатрия, аз изцяло си давам сметка за степента, в която човек е свързан от биологични, психични и обществени условия. Но в добавка към това, че съм професор в две дисциплини, аз съм претърпял и четири лагера – концентрационни лагера имам пред тип – и като подобен нося удостоверение за неподозираната степен, в която човек е кадърен да се опълчва и да противостои даже против най-лошите мислими условия.

Зигмунд Фройд твърди на едно място: „ Нека някой опита да подложи прочут брой най-различни хора на апетит при идентични условия. С повишаването на повелителния повод на глада всички самостоятелни разлики ще се размият и на тяхно място ще се появи еднообразният израз на едничкият неутолен инстинкт. “ Слава Богу, на Зигмунд Фройд бе спестено да опознае концентрационните лагери от вътрешната страна. Неговите пациенти лежат на софа, направена в плюшения жанр на викторианската просвета, не в мърсотията на Освиенцим. Там „ самостоятелните разлики “ не се „ размиха “, а в противен случай, хората станаха още по-различни; те смъкнаха маските си, както свинете, по този начин и светците…

Светът е в неприятно положение, само че всичко ще стане още по-лошо, в случай че всеки един от нас не направи най-хубавото, на което е кадърен.

Човечеството е наказано постоянно да се колебае сред две крайности - ограничения и досада!

Тези задания и затова смисълът на живота се разграничават както при другите хора, по този начин и в другите моменти. Затова е невероятно да се дефинира смисълът въобще. Гръмките изказвания в никакъв случай не могат да бъдат отговори на въпросите за смисъла на живота. Живот не значи нищо неясно, а нещо напълно действително и съответно, по този начин, както са действителни и съответни житейските задания. Те образуват човешката орис, която е друга и неповторима за всеки субект. Един човек и една орис не могат да се съпоставят с различен човек и друга орис. Нито една обстановка не се повтаря и всяка се нуждае от друго решение. Понякога човек се оказва в обстановка, която може да изисква от него самичък да оформи ориста си посредством деяние. Друг път за него е по-изгодно да употребява опцията за съзерцаване и по този метод да извлече изгода. Понякога от човек може да се желае просто да одобри ориста, да носи своя кръст. Всяка обстановка се разграничава по своята неповторимост и постоянно има единствено един правилен отговор на казуса, подложен от тази обстановка.

Душевното здраве се основава на известно напрежение сред към този момент постигнатото и това, което още следва да бъде осъществено, или разликата сред това, което човек е и това, което би трябвало да стане. Да се страда, без да е належащо, е по-скоро демонстрация на мазохизъм, в сравнение с подвиг.

Емоцията, която е страдалчество, престава да бъде страдалчество незабавно щом си съставим ясна и точна картина за нея.

На неизлечимо страдащия се дава доста дребна опция да се гордее със своето страдалчество и да го счита облагородяващо, а не унизително, така че той е освен трагичен, само че и се срами, че е трагичен.

В концентрационните лагери, в тази жива лаборатория, на това изпитателно поле, наблюдавахме и засвидетелствахме по какъв начин някои от нашите приятели се държат като прасета, а други – като светци. Човек носи в себе си двете евентуални възможности; коя ще бъде осъществена, зависи от решенията, а не от изискванията.

Да, човек може да свикне с всичко, единствено не ни питайте по какъв начин.

Но нямаше потребност да се срамим от сълзите, защото те бяха удостоверение за най-голямата човешка храброст - смелостта да страдаш. 

Никой не би трябвало да съди, в случай че не се запита напълно почтено дали  в сходна обстановка не би направил същото.

Ненормалната реакция при ненормални условия е обикновено държание. 

Опитът да се развие възприятие за комизъм и да се видят нещата в смешна светлина е тип ловкост, която се научава при преодоляването на изкуството да се живее.

Можеш да вземеш всичко на един човек, с изключение на да му отнемеш правото да взима решения и да избира своя личен път.

От същинско значение е не какво ние чакаме от живота, а какво животът чака от нас. В последна сметка да се живее значи да се поеме отговорност за намиране на верния отговор на проблемите и да се изпълнят дилемите, които животът непрекъснато слага пред всеки субект.

Аз предлагам Статуята на свободата от Източното крайбрежие да бъде допълнена със Статуя на отговорността на Западното крайбрежие.

Когато повече не сме способни да променяме даден обстановка, би трябвало да бъдем способни да променим себе си.

Живей, като че ли живееш към този момент за повторно, и първия път си работил по този начин неправилно, както се каниш да действаш в този момент!

Избрано от: Виктор Франкъл: “Човекът в търсене на смисъл ”, “Смисълът на живота ”, изд. Хермес
Снимки: bookfans.com, Wikipedia