Каузата на юношите ♥ Франсоаз ДОЛТО
Видната френска психоаналитичка Франсоаз Долто (1908-1988) и нейният фундаментален труд „ Каузата на юношите “, който тя приключва малко преди гибелта си и слага заключителен щрих на един живот, предан на науката и индивида.
Чистилището на младостта и повторното раждане
♥ Юношество
Юношата ни е по-непознат от детето. Най-напред да уточним думата младеж. Съвременните медии дефинират с това разбиране младите човеци, които минават през така наречен временен или „ директен “ интервал, като им отреждат място в избрана възрастова група. Вместо да търсим мястото им във възрастовата пирамида, доста по-интересно би било да приемем съществуването на една надалеч по-широка и отворена категория отвън разногласията и несъгласията на психолози, социолози и невроендокринолози.
Според някои експерти детството продължава до 14-годишна възраст, а юношеството сред 14 и 18 години не е нищо повече от преход към групата на възрастните. Други го преглеждат като елементарен интервал на напредък докъм 20-годишна възраст, през който се реализира несъмнено развиване на мускулната и нервната система. Социолозите от своя страна се преценяват с едно съвременно явление – появяването на т.нар. „ закъснели юноши “ или проточили следването си студенти, които не престават да живеят при родителите си дори след като навършат пълноправие.
Някои психолози и психиатри гледат на юношеството като на финален стадий от детството. Какво е в действителност юношеството – възрастова група, маргинална възраст или самобитен стадий от превръщането на детето в зрял човек?
Според мен то е фаза на дълбока смяна. За самия субект тя е толкоз значима, колкото раждането и първите петнайсет дни от живота на детето. Раждането е смяната, когато зародишът се трансформира в бебе, което се приспособява към въздуха и храносмилането. Юношата претърпява смяна, само че не схваща какво тъкмо се случва с него. За възрастните той се трансформира в индивид с доста въпросителни, които (според настройките на родителите) ги изпълват с паника или със благосклонност. Перифразирайки една поговорка, моят учител по философия споделяше за моя другарка, която смяташе останала на етапа на юношеството: „ Какво ли ще стане от нея, богиня, маса или леген? “. Според него всички ние трябваше към този момент да сме зрели младежи. Но не предлагаха ли думите му един вероятен облик на юношеството като възраст, в която човешкото създание не е нито господ, нито маса, нито леген! Състоянието на юношество може да бъде и продължение на проекциите на възрастните, като времетраенето му зависи от границите, които обществото постанова. Мисията на възрастните е да оказват помощ на младежа да се трансформира в виновна персона и да превъзмогне това, което назоваваме „ просрочен младеж “...
Обществото е заинтересовано юношата да не бъде прекомерно дълго подкрепян и бързо да се освободи от своята взаимозависимост. Но това от време на време води до друга прекаленост, като да вземем за пример да се желае от 11-годишно дете да престане да бъде дете. Не бива да се опитваме да ускоряваме нещата. Чуваме постоянно в диалози: „ Правиш се на дете, а към този момент 13 не си “. Подобни думи, изречени от бащата или майката, са извънредно злокачествени и единствено ускоряват възприятието за виновност у детето на прага на юношеството.
Не мисля, че то им обръща внимание. Друго е да му ги каже някое приятелче. Ако са родителите, няма значение. Това е времето, когато, по този начин или другояче, родителите престават да бъдат престиж в очите му. В учебно заведение постоянно се намират водачи като Големия Мон, чието мнение е доста по-важно. Това са водачите на дребните групи. Около тях постоянно се среща някое по-плахо, не толкоз развито момченце, на вятъра домогващо се да получи утвърждението на шефа, който за него е с ореол на господ. Обикновено го отблъскват с думите: „ Още си дечко, нищо не разбираш, върви си “. Такива думи, когато идват от другарче, засягат детето повече, в сравнение с, в случай че майката каже: „ Не се вдетинявай “.
Детето е доста чувствително и към сериозните бележки на възрастни отвън фамилията, чиято обществена роля е да напътстват младите. По време на смяната то преживява отново нежното състояние на новороденото – става изключително чувствително към погледите и към това, което чува по собствен адрес. По същия метод ролята на лицата отвън фамилията, които познават юношата и са в контакт с него, било в учебно заведение, било в средата на родителите, може да има голямо значение. Така е и при бебето. То разбира всичко, което се казва за него. „ Ах, тъпо, че наподобява на вуйна Лили, такава чума. “ Разговорът се върти към вуйна Лили и върху детето буквално валят обиди, които, макар и да не се отнасят до него, го засягат надълбоко. Сега по този въпрос към този момент не съществуват подозрения. Това се отнася и за юношата, който претърпява плевел период на развиване. Примерът с омарите и лангустите, които, след като изгубят черупката си, се скриват под скалите, докато си изградят нова, показва най-добре колко крехък и уязвим е юношата. Ако се случи през това време да бъде засегнат или ударен, раната ще остане завинаги и новата черупка само ще скрие белезите, без да ги изличи. Страничните лица играят доста важна роля във възпитанието на юношите даже и без да носят конкретна отговорност за тях. Всичко, което те вършат, може да способства за развитието и самочувствието на юношата, да му вдъхне смелостта да преодолее слабостите си или назад, да задълбочи отчаянието или депресията му. Днес доста деца след 11-ата си година минават през депресивни интервали и параноидни положения. Понякога стигат до голословна настъпателност. По време на тези „ рецесии “ юношата се опълчва против всяка норма, защото има възприятието, че този, който му постанова ограничавания, не би му разрешил да бъде подобен, какъвто желае да бъде.
Подобна защитна реакция обаче ги прави още по-уязвими. През този интервал на последна чупливост, в устрема си да се защитят от другите юношите намират леговище или в депресията, или като възприемат негативни настройки и стигат до краен негативизъм. И това ги прави още по-раними.
В подобен миг на помощ може да пристигна сексът. Те към момента нямат сексуален живот освен във въображението си. Много постоянно изпитват фантазен полов плам и прибягват до мастурбация. В сложни мигове, когато младите заради липса на доверие в себе си се чувстват неудобно в света на възрастните, те намират поддръжка във въображението. Момчето или момичето като че ли са програмирани да възбуждат зоната, която ще им даде необходимата мощ и храброст. Гениталната чувствителност се разсънва. Оттук нататък обаче мастурбацията се превръща от средство против депресия в клопка. Клопка, защото, въпреки и да се разтоварват невротично, те не намират опора, с цел да застанат лице в лице с действителните трудности, не съумяват да победят своите по-скоро въображаеми дефекти, внушени от неуместни изявления на майките, като: „ Ти в никакъв случай няма да постигнеш нищо “, „ Как искаш да те хареса някое момиче, когато си постоянно замърсен! “. Или пък изявления на близките, които ненадейно ги карат да се изчервяват: „ Виж ти, май не си апатичен към нея. Това гаджето ли е? “. Ужасно е за юношата да бъде оголен по този метод. Той не е в положение да изтърпи такова разкриване на ранното му възприятие. Мастурбацията му оказва помощ да възбуди тези импулси, с помощта на които ще преодолее потиснатостта си. Но за жалост, като се задоволява единствено във въображението си, той не намира задоволително сили да потърси поддръжка в действителността, другарството или любовта на друго човешко създание, момче или момиче, с чиято помощ би излязъл от клопката, подложен му от някои безразлични или нападателни възрастни. Може би и ревностни, защото се срещат лица, които ревнуват тази „ неблагодарна възраст “.
Спомнят си, че те самите са били наранени, когато са били на същите години, и вместо да се стремят да не предизвикват подобна болка, стигат до още по-големи крайности, неспособни да се овладеят, като че ли става дума за нещо по-силно от тях: „ Какво си мислиш, като че ли на тези години изобщо можеш да мислиш... Имаш още жълто към устата “. Когато юношата започне да изрича мнение и да се включва в разговора на възрастните, те бързат да го разколебаят, вместо точно тогава да му дадат думата, да вземем за пример по този начин: „ Интересува те, по този начин ли? Добре, кажи какво мислиш. Виж ти, забавно... “. Бащата не желае да одобри, че синът му може да каже нещо забавно, нещо, което може да прозвучи забавно за останалите членове на фамилията. Той държи да резервира надмощието си. Мнозина не умеят да бъдат татковци на синовете си. Любопитното е, че това най-често се случва в наличието на дамите и дъщерите им, а когато останат сами с момчетата, те ги схващат по-добре. На масата бащите не понасят вниманието на събеседниците си към момчето, изключително в случай че то е на друго мнение. Бащата не желае да надделее мнението на сина му. Подходящата фраза би могла да бъде: „ Виж, от разнообразни генерации сме и мислим друго, какво по-хубаво “. Когато прекъснете юношата, той или го приема със снизходителна усмивка: „ Татко не позволява, че може да бърка, и толкоз по-зле за него “, или изгубва храброст да се изрича и да повтори другаде това, което е споделил за първи път у дома. Случва се на открито близките да го оценят. Но поради това, че в фамилията са го подценили, детето се усеща потиснато и счита, че мислите му не заслужават внимание.
Именно в този миг то се нуждае от поддръжка. Задачата на учителите е да поемат щафетата. При това освен преподавателите по образователните дисциплини, но и учителите по физическо възпитание, и тези по изкуствата. Те също са призвани да изслушват мнението или оценката на детето за мач, изложба и така нататък Трябва да се окуражават освен деца, които постоянно намират случай да се обадят и умеят да се изявяват, само че и всички, които имат мнение, само че остават пасивни. Достатъчен е въпросът: „ Ти си мълчиш, само че ми се струва, че имаш мнение. Видях те по какъв начин внимателно наблюдаваше мача, несъмнено ти е харесала играта на някой състезател? “. Юношата схваща, че без да е един от дейните, оценката му има значение за преподавателя. Такъв метод може да избави едно потискано от родителите дете.
Това е нежна, само че чудесна възраст, когато юношата реагира позитивно на всяко поощрение, въпреки да не го демонстрира на момента. Това може да е неприятно за възпитателя, който чака бърз резултат, само че доста бих желала да съумея да убедя възрастните да упорстват в напъните си. Няма да се уморя да дублирам на всички, които преподават на младите и са на път да се отчаят, да се стремят по всевъзможен метод да повдигат самочувствието им: „ Продължавайте даже да ви се коства, че юношата ви се подиграва или ви бойкотира “. Когато са в група, юношите постоянно сякаш се надсмиват над възрастните, само че когато останат сами, отношението на преподавателя може да се окаже доста значимо за тях. Трябва да се научите да търпите подигравките, като си повтаряте: „ Те ми се подиграват, тъй като съм възрастен, само че моите думи им оказват помощ и поддържат духа им “.
Наистина ли най-крехката възраст е на 11 години?
Да, от 11 до 13 години юношите се изчервяват, закриват лице с косите си, не знаят къде да си сложат ръцете, пробват се да не демонстрират терзанието си, срама си или някаква понесена може би за цялостен живот рана.
Пубертетът ли е кулминационната точка на този сериозен интервал?
Върховият миг е времето на подготовката за първото любовно преживяване. Юношата чувства, че съществува някакъв риск. Любовта го притегля и плаши по едно и също време. Проблемът е доста сериозен и настоящ на фона на огромния брой самоубийства и самоубийствено държание. Основното е следното: първият полов опит като прекарване е равностоен на досег до гибелта и раздрусва най-силно юношата... Имам поради конфликта с риска, с заплахата или неналичието на предпочитание за живот...
Мисля, че всичко е обвързвано. Рискът на първата любов се претърпява като сбогуване с детството. Отива си един период от живота. Краят на една ера, който връхлита и изпепелява юношата подобно на любовно отдаване. Това е гребенът на вълната! Особено рисково е, в случай че той не бъде преодолян. Това е трудността, което ще направи юношата виновен, ще го направи жител. Един необратим акт. В съвременното общество в този именно решителен миг младите са оставени на самите себе си, защото още не е открито това, което би заместило „ ритуалите на посвещение “, някога осъществявани с настъпване на времето на „ разрива “. Става дума за така наречен съвместни изпитания, на които подлагали деца на идентична възраст, независимо че не всички били задоволително зрели, за да може събитието да ги промени. Така или другояче, било разтърсващо. Обществото им показвало, че от момента, в който минавали през посвещението си, ставали почтени да се назоват юноши. Независимо дали децата били узрели за това, или не, те разбирали, че възрастните гледат на тях като на човеци, които могат да навлязат в юношеството. Съвременните младежи са лишени от опцията дружно да преминат на другия бряг, разчитайки на взаимната си взаимност. Всеки самичък за себе си би трябвало да се бори за правото си на преход. Това изисква несъмнено вдишване на риск.
От: „ Каузата на юношите “, Франсоаз Долто, изд. Колибри, 2021 година
Снимка: deslettres.fr