Притча за бедния човек
Веднъж, до момента в който прекопавал дребната си нивица, един безпаричен селяндур забелязал, че в рохката пръст свети някакво парче стъкло. Вдигнал го и видял, че е доста красиво и прелива във всички цветове на дъгата.
- Е, и това е шанс! – споделил си. – Ще го занеса на децата у дома да си играят.
Така и направил. Малчуганите се зарадвали на хубавото камъче, потъркаляли го, пък най-после им омръзнало и го захвърлили на перваза на прозореца.
Един ден в дома на бедняка похлопал пътешественик и помолил за заслон през нощта. На вечеря двамата се разговорили и странникът рекъл:
- Аз съм странник и знам всичко за света. Жал ми е за теб, като виждам в каква сиромашия живееш. Тръгни на следващия ден с мен и ще те заведа на място, където, в случай че поработиш няколко години, ще намериш толкоз съкровища, че цялостен живот ще бъдеш богат човек!
Развълнувал се селянинът, замислил се. През нощта споделил на жена си:
- Утре ще потегли с госта ни. Почакайте ме единствено пет години! Когато се върна, към този момент няма да живеем в потребност и ще бъдем щастливи.
Заминал селянинът с пътешественика и след доста завършения двамата стигнали далечната земя, която била цялостна със съкровища. Пет години беднякът се трудил като плебей. Пет години проливал кървава пот, с цел да завоюва издръжка за фамилията си. Но на петата година, откакто към този момент бил научил всичко за златото и скъпоценните камъни, които добивал, схванал, че даже цялостен живот да работи, в никакъв случай няма да изкопае толкоз, че да му стигнат за цялостен живот.
Върнал се в дома си стар, изтощен, обезверен. Влязъл в тъмната, схлупена къщичка, където го чакало фамилията му, умиращо от апетит. Погледнал и не повярвал на очите си – на перваза на прозореца лежал пропуснат най-скъпият, най-редкият елмаз, който можело да съществува.
