Патриотично
Вчера разприятелих една моя съученичка. Интелигентна жена, юрист. Омръзнаха ми нейните патетични и несвързани бълнувания на тематика величието на българина, неговата святост и безкрайност, неговия дух и предимство над останалите нации. Така през днешния ден, на Йордановден, ще си спестя нейния наложителен пост за това какъв брой са велики българите, изключително нагазили до пояса в ледена вода. Но няма по какъв начин да избягам от снизхождението на хората от моя балон към тези наши сънародници, избрали да търсят ентусиазъм и мощ в ритуали и обичаи от предишното, в това число такива, съчинени неотдавна. Признавам си, то ми е не по-малко досадно.
Колкото не разбирам желанието на някои да украсяват предишното и да го пресъздават отначало, посредством нова мистификация и даже откровена имитация, толкоз не разбирам и тези, които са подиграват на родните ритуали, които още са живи отвън градовете – хвърлянето на кръста на Йордановден, прескачането на огъня на Сирни Заговезни, сурвакането на Нова година, коледуването, лазаруването, селските събори. Оцелели са тези от тях, които носят на хората вяра, ентусиазъм, възприятие за общественост. Разбира се, поддържането на тези обичаи отлично се вписва в " похода обратно " - връщането към селското, битовото, елементарното за сметка на новото, модерното и европейското. Това са процеси, по-дълбоки от Тунджа, по-сложни за пояснение от оста запад-изток, вън-вътре, бъдеще-минало, невъзможни за осмисляне единствено в български подтекст, тъй като са част от една по-голяма картина.
В нейните рамки и ние, българите, си задаваме въпроса кои сме, за какво сме, докога сме. Когато смисълът ни убягва, някои от нас търсят разтуха в традицията, в ритуалите на предишното. Когато и те не им стигат, изобретяват нови. И " Дунавското хоро " не е национално творчество, както благо избраха да ни припомнят от Музикаутор точно в навечерието на Нова година. Навсякъде по света пресрилийзът им би бил разчетен като обществено самоубийство или най-малкото – като демонстрация на извънредно неприятен усет. Дико Илиев е основал комбинация възоснова на националното творчество, която хората са припознали и по един или различен метод са избрали да слушат и играят на Нова година. Когато имаш такава полезност в ръцете си, търсиш способи да запознаеш хората с нейната история, правиш жест тази година, постилаш си за догодина… Но да не се отклоняваме.
На кого изискуем авторски права за " мъжкото хоро " в Калофер, остава загадка, само че ритуалът на хорото евентуално е зародил в края на 20 век. Учените я назовават „ изобретена традиция в границите на една в ъобразена общественост, като я привързват към дадени културни явления “ * . Разбира се, гласът им се губи в общия хор, който обърква обичаи, илюзии, християнска символика, локално патриотарство, кметски упоритости, медийни сензации. В целия този звук се не помни главното –
на Богоявление в Калофер е роден Христо Ботев.
Именно до през вчерашния ден разногласието на тематика национализъм се водеше не във връзка мъжкото хоро в Калофер, а във връзка „ Ботев “ - патриотарската рецитация, завършена като пълнометражен филм и излъчена по Българска национална телевизия в първите дни на новата година. Лошият усет и неналичието на гений, несъмнено, нямат опрощение, изключително когато става въпрос за национална икона като Христо Ботев. Но истината е, че животът не търпи празно. Когато никой от огромните режисьори и създатели не прави филм за Ботев или за Левски, го прави Максим Генчев. Когато нито един от положителните и добросъвестни писатели не твори в жанра вълшебен натурализъм с фолклорни детайли, там се вихри Розмари Де Мео.
В интерес на истината в последно време има и доста къде сполучливи, къде не толкоз, опити за възкресяване на съкровища от родния ни мавзолей. „ Възвишение “ на Милен Русков и след това – Виктор Божинов, като нов епос за Априлското въстание, „ Петя на моята Петя “ като възкръсване на паметта на Петя Дубарова, „ Голата истина за група Жигули “, като перефраза на " Оркестър без име ", „ Поетите “ – като метод да се вдъхне нов живот на поезията, " Моралът е положителното " като спомен за Кристиян Таков, идният сериал „ Войната на буквите “. За него още не мога да се произнеса, само че откровено се надявам да надскочи комплексите ни, които нормално прикриваме в креативните клишета от предишното.
Така или другояче огромният диалог на тематика национализъм следва. Започнаха го в първия ден на новата година пред паметника на Алеко група жители, проведени от проф. Александър Кьосев. Това събитие даде израз на една друга позиция към патриотизма – тази на Алеко, а не тази на Бай Ганьо, който се оказа надалеч по-жизненият облик в нашата реалност. За да продължи този диалог, Алековците би трябвало освен да се разграничават от байганьовците, а да стартират още веднъж да пишат и да творят.
Колкото не разбирам желанието на някои да украсяват предишното и да го пресъздават отначало, посредством нова мистификация и даже откровена имитация, толкоз не разбирам и тези, които са подиграват на родните ритуали, които още са живи отвън градовете – хвърлянето на кръста на Йордановден, прескачането на огъня на Сирни Заговезни, сурвакането на Нова година, коледуването, лазаруването, селските събори. Оцелели са тези от тях, които носят на хората вяра, ентусиазъм, възприятие за общественост. Разбира се, поддържането на тези обичаи отлично се вписва в " похода обратно " - връщането към селското, битовото, елементарното за сметка на новото, модерното и европейското. Това са процеси, по-дълбоки от Тунджа, по-сложни за пояснение от оста запад-изток, вън-вътре, бъдеще-минало, невъзможни за осмисляне единствено в български подтекст, тъй като са част от една по-голяма картина.
В нейните рамки и ние, българите, си задаваме въпроса кои сме, за какво сме, докога сме. Когато смисълът ни убягва, някои от нас търсят разтуха в традицията, в ритуалите на предишното. Когато и те не им стигат, изобретяват нови. И " Дунавското хоро " не е национално творчество, както благо избраха да ни припомнят от Музикаутор точно в навечерието на Нова година. Навсякъде по света пресрилийзът им би бил разчетен като обществено самоубийство или най-малкото – като демонстрация на извънредно неприятен усет. Дико Илиев е основал комбинация възоснова на националното творчество, която хората са припознали и по един или различен метод са избрали да слушат и играят на Нова година. Когато имаш такава полезност в ръцете си, търсиш способи да запознаеш хората с нейната история, правиш жест тази година, постилаш си за догодина… Но да не се отклоняваме.
На кого изискуем авторски права за " мъжкото хоро " в Калофер, остава загадка, само че ритуалът на хорото евентуално е зародил в края на 20 век. Учените я назовават „ изобретена традиция в границите на една в ъобразена общественост, като я привързват към дадени културни явления “ * . Разбира се, гласът им се губи в общия хор, който обърква обичаи, илюзии, християнска символика, локално патриотарство, кметски упоритости, медийни сензации. В целия този звук се не помни главното –
на Богоявление в Калофер е роден Христо Ботев.
Именно до през вчерашния ден разногласието на тематика национализъм се водеше не във връзка мъжкото хоро в Калофер, а във връзка „ Ботев “ - патриотарската рецитация, завършена като пълнометражен филм и излъчена по Българска национална телевизия в първите дни на новата година. Лошият усет и неналичието на гений, несъмнено, нямат опрощение, изключително когато става въпрос за национална икона като Христо Ботев. Но истината е, че животът не търпи празно. Когато никой от огромните режисьори и създатели не прави филм за Ботев или за Левски, го прави Максим Генчев. Когато нито един от положителните и добросъвестни писатели не твори в жанра вълшебен натурализъм с фолклорни детайли, там се вихри Розмари Де Мео.
В интерес на истината в последно време има и доста къде сполучливи, къде не толкоз, опити за възкресяване на съкровища от родния ни мавзолей. „ Възвишение “ на Милен Русков и след това – Виктор Божинов, като нов епос за Априлското въстание, „ Петя на моята Петя “ като възкръсване на паметта на Петя Дубарова, „ Голата истина за група Жигули “, като перефраза на " Оркестър без име ", „ Поетите “ – като метод да се вдъхне нов живот на поезията, " Моралът е положителното " като спомен за Кристиян Таков, идният сериал „ Войната на буквите “. За него още не мога да се произнеса, само че откровено се надявам да надскочи комплексите ни, които нормално прикриваме в креативните клишета от предишното.
Така или другояче огромният диалог на тематика национализъм следва. Започнаха го в първия ден на новата година пред паметника на Алеко група жители, проведени от проф. Александър Кьосев. Това събитие даде израз на една друга позиция към патриотизма – тази на Алеко, а не тази на Бай Ганьо, който се оказа надалеч по-жизненият облик в нашата реалност. За да продължи този диалог, Алековците би трябвало освен да се разграничават от байганьовците, а да стартират още веднъж да пишат и да творят.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ