Наръчник как да си намерим работа или как да я задържим, след като вече сме я намерили |
Вариант едно. Понеделник заран е. Някъде надалеч бръмчи будилник. Боли ме глава. Съседът към този момент е на крайник и пробива неуморно с бормашина. Детето от горната страна трополи утринния си крос върху слепоочията ми. Ставам с голямо отвращение - никак не съм се наспал, тъй като нощес до късно… (тук описът е дълъг и може да включва всичко: писах курсова работа, учих за изпити, помагах на болните си родители, бях на събитие, работих и писах материали за втората си работа, превеждах книга, писах пиеса/сценарий, приспивах болното си дете и му свалях температурата, пострадвам от паник офанзиви и отново имах безсънна вечер, самият аз бях болен от Ковид и в последно време ми е мъчно да спя…, само че по-често включва: пих с приятелите до 3 часа, бях с гаджето си на отмора в спа хотел и се върнахме късно, играх на обичаната си игра, пишех си с някаква мацка онлайн, гледах цялостен сезон на нов кървясъл сериал по HBO… Всъщност от дълго време не проучвам аргументите – в понеделник заран аз просто не желая да работя!) Сипвам си голяма чаша кафе и – по пижама и пъклен чорлав - сядам пред компютъра. Не включвам камерата, естествено, да не съм крейзи. Много ми е тегаво, изръмжавам, споделям, че съм настинал.
Рано е, тъй като тая кучка – шефката ми – е направила срещата ни в 9 сутринта, като че ли няма персонален живот и други ползи, хора и неща на света, ами би трябвало да висим пред компютъра един час седмично, с цел да ѝ слушаме безкрайните монолози! Само като си помисля, че преди 2 години трябваше да вървим и до офис някъде. Тя приказва нещо. Не я разбирам. Обича да върви на спектакъл, на кино и на концерти, чете книги, снобката му със снобка, и непрестанно преследва някакви хора за изявленията, брои визитите на публикациите ни в уеб страницата, за който работя и измисля нови и нови способи да ме нервира, да ме тормози и да ми губи времето! Тази заран е изключително наострена и ми оповестява, че била почнала международна война и че аз съм я бил проспал. Война, копеле, кАжи почтено?! Че тя била писала за нея през целия уикенд и била ни покривала, че ние сме нямали никакъв журналистически инстинкт и че сме били над нещата. Не се кара, само че очевидно е разочарована. Горката. Че аз да не съм като нея – вманиачен някакъв ли, що ли??? Аз нямам тв приемник и не знам какво се случва – това е моята поза и съзнателният ми избор на бунтовник против статуквото – по малкия екран се редят безпределно едни и същи говорещи глави, а тематиките им… - концепция си нямам защо приказват, почтено! Дъвчат политиката, непрестанно се карат и злепоставят едни други, интересуват се от „ външен дълг “, „ народен неутралитет “, „ съюзнически войски “, „ БВП “, „ държавен бюджет “, „ проект за възобновяване “, „ европейски съдружници “, „ битка с корупцията “, „ правосъдна промяна “, „ следена офанзива “, „ изключителни сесии за в допълнение финансиране “, „ публичен интерес “ и какво ли още не, само че в никакъв случай – от това, от което се интересувам аз. Съвременният младеж, който в никакъв случай не гледа телевизия. Моята медия е ТикТок, където виждам клипчетата на някакви идиоти, които вършат безобразия.
Между мен и родителите ми, сред мен и баба и дядо зее бездна. Нито те ме схващат защо им приказвам, нито аз – тях. Кръговете ни на внимание са напълно разнообразни. А какво ме интересува мен? Хм… добър въпрос, няма спор. Аз съм актуален, образован, просветен и доста интелигентен, доста обаятелен и доста неповторим младеж, имам добре завършено CV, портофолио и един по-спретнат аутфит, за изявленията. Наш‘те заплашиха, че ще ме изхвърлят скоро от нас обаче и че би трябвало да си намеря работа. Затова от един месец отивам на изявленията, държа се изискващо, виждам тъмно и не приказвам доста. Знам, че би трябвало да взема най-малко три хилки, с цел да мога да си разцъквам с приятелите и да си заплащам наема. На мен тая вуйна – шефката ми – няма какво да ми се прави – аз ги знам нещата, не съм обезверен като нея. Работех в прът център, но ѝ го спестих в CV-то, че напълно щях да я шокирам. В прът центъра взимах 3000 чисти и подвигах телефона, доста крепко беше откъм кинти, но ни сгърчваха – по 10 часа на ден, копеле. И ми пристигна ту мъч, и взех решение да напусна – ще попиша за някоя галерия, някое еко-био базарче и някое концертче, нещо, ще я взема тази работица, че е лесна – то пък какво да му е доста сложното на такова нещо, нали. На половин работен ден – т.е. аз си се занимавам с моите си неща и за по един-два часа дневно сядам да понапиша няколко вести – тя ни сподели и къде са източниците, няма и потребност да си давам напън. А в този момент к‘во станА, брат??? Война… и аз трябвало да диря, да дълбая, да виждам, да внимавам… Да бъдем първи… Трябвало да сме любопитни, любознателни, да ни интересува, да ни боли, да ни е грижа, да сме имали журналистически инстинкт да напишем първи ние новината… Това били медиите. Абе к’ви медии, к’ви пет лв. – някакъв си уебсайт, дето никой не го чете, че аз трябвало и реклама да му върша в бабешкия фейсбук, и да ме е грижа! Че аз се грижа за надалеч по-важни неща! Сега ще би трябвало да давам и наряди, пък ще би трябвало и да взимам изявленията, да пиша авторски публикации, да се старая и да „ обичам това, за което пиша “, към този момент размахва тънкия си пръст от екрана шефката, която очевидно също не е спала, само че очевидно по разнообразни аргументи и аз изключвам. Натискам копчето “leave this meeting ”, лягам си назад в леглото, загъвам се стремително и задрямвам още веднъж. Много сте ми шефовете в тоя живот, почтено. Аз желая да пребивавам спокоен и свободен живот, в който никой не ми споделя какво и по какъв начин би трябвало да върша. Спя до обяд и след това отивам да разцъкаме с приятелчетата. Лайф ис лайф. Аре!
…
Вариант две. Аз съм момиче от провинцията. Едвам приключих, тъй като през цялото ми следване трябваше И да работя, с цел да си заплащам наема. Някои от моите професори споделяха, че съм доста интелигентна и имам огромно бъдеще. Не по този начин излезе, когато завършихме – оказа се, че най-нахалните се уредиха незабавно, а аз останах в запасите, за мен нямаше заплатен стаж в огромна телевизия, нито уместно предаване, с цел да репортерствам, започнах като коректор в едно издателство на минимална работна заплата и като продавачка в една книжарница – в събота и неделя, само че в никакъв случай не съм си представяла, че тъкмо по този начин ще се стече моят живот… Човек привиква с всичко, споделях си всеки ден. Свиква и да спре да мечтае.
Един ден се влюбих и въодушевена от любовта взех решение, че може би би трябвало да се помъча да продължа да пробвам, да желая, да се стремя и да бленувам. Ако би трябвало да опиша себе си – аз съм идеалистка и интелектуалка, ненавиждам медиите и техните лайф-стайл простотии, обличам се непретенциозно и пребивавам по този начин, интересувам се от балет и класическа музика, въпреки в никакъв случай да не съумях да стана нито балерина, нито класическа музикантка, тъй като никой от моето прагматично семейство не ми оказа помощ и не ме насърчи. А и в този момент, до момента в който завършвах „ безперспективната “ си компетентност в университета, те отхвърлиха да ме поддържат. Нямаме общи тематики, съгласно тях аз „ пребивавам в облаците “, а животът е прекомерно сложен, с цел да си разрешат лукса да ме схващат, че желая да имам лукса да се занимавам с изкуство… Затова и се насочих към проучването и писането за изкуство, тъй като аз самата нямах опция да открия имам ли въобще гений. За мен намирането на работа, която напълно покрива моите условия и ми дава опция хем да работя и още нещо, с цел да се устоявам, хем ме предизвика да пиша точно за нещата, които обичам беше голям късмет. Аз се втурнах в нея с всичките си сили, само че наподобява в никакъв случай не беше задоволително. Имах началничка, която постоянно вдигаше летвата още повече, незабавно щом предадях някой доста добър материал. Хвалеше ме, само че искаше още, и още, и още. Чувствах, че го прави само, с цел да ни държи нащрек – един тип по метода на „ тоягата и моркова “, и все пак ужасно ѝ се дразнех. Един ден, тъкмо преди заплата, не устоях и се обадих на нейните шефове. Аз не мога да пиша по 10 часа дневно и да го върша без да хапвам! Поисках да ми платят всичко, тутакси и на часа, незабавно и ги заплаших с юрист. Те ме уволниха.
Сега още веднъж ще потърся някоя книжарница. Моята началничка безрезултатно се опита да ме отбрани, а след това ми сподели, че може и подсъзнателно да съм желала да изгубя тази работа и да се самопроваля, тъй като може да ми е идвало допълнително и че би трябвало да имам по-голямо доверие в хората. Детето ѝ я учело на това. Аз ѝ написах, че когато порастваме, ние се отделяме от душите си, а децата знаят доста повече от нас. За жал сама избрах да се върна там, откъдето пристигнах – и да бъда отделена трайно от душата си. Явно родителите ми са прави – може би просто ми е време да порасна.
…
Вариант три. Аз съм доста опитна и съм доста работлива, работила съм за най-различни медии и познавам доста хора, имам трайни връзки с всички в моята сфера и ги подкрепям, пиша добре ревюта и пиар публикации, откогато се помня, и не мога да схвана за какво някой ще си разрешава да ме подлага на критика или поучава, считам, че отлично знам по какъв начин се прави журналистически материал и че в края на деня няма безусловно никакво значение какво тъкмо написа вътре, стига да е бил прочетен от задоволителен брой хора, тъй като в онлайн медиите е по този начин, а и когато човек порасне, схваща, че не трябва да се вдава със стоте си % в това, което прави, тъй като то му коства здравето, до момента в който тук ми лазят по нервите, тъй като непрекъснато имат условия и аз се разболявам. Какво образно качество, какви извънредни вести, какъв рейтинг, какво „ списание “?! Така новата ми основна редакторка обича да назовава уеб страницата, който вършим. Списание бил! Трябвало да отделяме време да търсим забавни и положителни, провокиращи въображението, добре композирани, привлекателни фотоси, да ги описваме, да пълним публикациите си с изображения, с видеа, да си подравняваме текстовете… Че аз да не съм фотограф или дизайнер? Много време ми лишава това, за мен публикацията е текст, който взимам непосредствено от пресрилийза или осведомителния уебсайт, поставям му две думи от мен и пущам с случайна фотография на някаква празна зала – театрална, концертна, кино, че и какво повече може да бъде? А и за какво е нужно? Нали по тази причина са измислени пустите осведомителни организации – с цел да ги цитираме? Нали сме новинарски уебсайт? Нима другите медии не цитират непрекъснато осведомителните организации?! Когато направя изявление – след това ми лишава 6 часа да го смъква – по какъв начин бих могла да върша И изявление, в случай че работният ми полуден завършва доста преди да съм подготвена с него, времето не се разтяга, а аз имам и доста други проблеми, заболели родственици, самата аз не съм здрава, по кое време и къде ще се дяна откакто напусна сама не знам, само че нямам сили да чувам указания от някой, който е по-млад от мен, когато съм на края на нервите си, доста се старах, доста, пишех, непрестанно, бях безупречна, пробвах се да не се заяждам, дори желаеха да ме вземат на цялостен работен ден и най-после какво стана - изявлението ми трябвало да има информативен мотив, а точно - насълзен (според мен) фейсбук статус като начало, завладяващо заглавие, трябвало да съдържа „ историята “ в него, фотоси на героите, лицата на героите… отхвърлям да отделя и минута повече на това изявление, отхвърлям да го трансформира – аз знам най-добре по какъв начин се вършат нещата, името си под такива материали няма да сложа, аз имам голям опит в медиите и съм работила на процедура на всички места, край, напуснах, а в този момент рева, тъй като в действителност това беше най-сладката, приятна и смислена работа, която съм имала, обаче към този момент съм на години, на които знам по какъв начин се вършат нещата и не мога да понасям някой да ми споделя, не желая никой да ми споделя каквото и да било повече, край.
…
Вариант четири. Аз съм пред пенсия, само че още ставам. Цял живот съм минавал сред капките в медията, в която ме взеха с връзки преди време – по партийна линия – като съм носел листове. По цяла седмица нося листове, майтапя се с колежките, пием кафенце, пушим и това е – парадайс. Но аз съм и доста готин, бях красавец на времето, девойките доста ми се радваха. Между докладните мемоари. Списъците. Отчетите. Дописките, преписките и написаните от някой различен сюжети на телевизионни излъчвания. Никога не съм ги чел, тъй като аз съм бил редактор и шеф на продукция, да не съм създател! А за писане да не приказваме – те компютрите ни в най-богатата българска медия са на по 20 години, тъй че и да желая – няма по какъв начин да напиша нещо без да ми отнеме 2 часа – то трака, то забива, то изключва, това е. В редките случаи, когато съм се зачитал по тъмните, неремонтирани от 40 години коридори на остарялата постройка, съм се смял с глас – какви нелепости написа там, пичове, напряко си е време да се иде във Френския двор и да се отпразнува средата на работния ден! Клишета, бутафории, правописни неточности. Аз съм експерт – знам по какъв начин се написа това-онова - докладни (това е формалното име на доносите, които пишем до по-високите равнища в йерархията и посредством които оцеляваме, тъй като по този начин прехвърляме виновността за един или различен наш ефирен гаф на някого другиго). Знам и по какъв начин се написа доклад – постоянно има „ разноски “, дето в действителност не сме разходвали – неуместно висок наем студио, наем апаратна, наем монтажна, наем ПТС, наем автомобил, възнаграждения на техническите лица, въпреки те да са на заплата, а студията и монтажните да са си наши, както и ПТС-ите, и автомобилите… Но то това си е по този начин от много време. По тези, основани от мен таблици медията прави месечните си доклади и съпоставя цената на вътрешните си продукции (които другояче биха стояли извънредно, скандално евтини на фона на външните) с външните. Това е методът, по който оправдаваме наличието на външните продуценти, които на процедура въртят медията ни – там отиват огромните пари, тъй като то всичко е пари, нали. Не и за мен, за мен доста не стига по хранителната верига, само че аз и по този начин съм удовлетворен – по кое време ще си изкарам малко кеш, като източа нафта от елемента, по кое време ще взема консумативче нещо, пък ще си го занеса у нас… Станциите са мои, лятото – на морето, зимата – на планината, евтинко, като по соца, кеф. А и не съм лаком – тук съм по ТЕЛК, и съм пред пенсия, и нямам безусловно никакви илюзии, че мога в миналото да си намеря друга работа, в случай че напусна или, не дай си Боже, ме уволнят, и по тази причина в никакъв случай и не бих ритал. Знам, че моята орис ще е да продължа да пиша дописки, да нося преписки и да възпрепятствам всеки ентусиазъм на някой млад и упорит създател или екип да прави качествено наличие, тъй като това ме заплашва директно, нали. На техния декор аз се откроявам, но в неприятния смисъл, нали – току виж решили да ме сменят! А и след това мен питат – за какво тези могат, а тези – не, а аз нямам отговор – аз доносите (пардон, докладните) съм си ги написал за по-шумните и изискващите, и ярките, с цел да не скачат толкоз, че то това е просто българска медия, да не ти е тука Холивуд нещо, че ще ни гърбят – да вървят да си вършат огромните професионални и цветни, скъпи продукции някъде другаде, но не отиват, нали – значи и те взимат огромните кинти, няма по какъв начин да е другояче. Макар че нали аз им пиша бюджета… Хич не взимат нищо. Просто си е луда тази, доста взискателна, доста запалена, доста изисква! Ама то не е вманиачен този, който яде баницата, а оня, който му я дава! И каквото зависи от мен – ще направя, с цел да схванат шефовете, че на тази очевидно не ѝ е чиста работата и да се отървем от нея най-сетне, че единствено се пъне и единствено се напиня, а аз желая спокойни старини, да чета вестник на припек, да пуша Виктори и да пия от българската водка във Френския двор! Звездно небе ѝ трябвало за празничния брой, Звездно небе, но следващата година по същото време! Ще пусна запитването в този момент по най-дългата процедура, с цел да ѝ излязат свитки измежду бял ден, да ѝ излязат. Ще получи звездно небе, откакто моята молба отиде до директния ми шеф, а той я заведе на ръководителя Забавни и развлекателни излъчвания, който пък ще я пусне на Управителния съвет, където ще я обсъдят и гласоподават, а в случай че инцидентно я одобрят тази молба – тя ще отиде на бюджетна комисия, след което имаме един календарен месец, с цел да осъществим задачата – значи за Великден може и да има Звездно небе, амбициозната водеща, само че за новогодишната стратегия – единствено през натрупа ми! Аман от натегачи! „ Звезди измежду бял ден “, по този начин ще се споделя новото предаване, дето ще го дебна, доста уместно заглавие. Щото аз това работя действително – дебна да не кажат нещо срещу властта, нали, но ми викат „ редактор “, а не „ клеветник “, че да не е доста очевидно. Дано там водещата няма такива прищявки. Звездно небе! Ти да видиш! Че ние да не сме тука в CNN нещо или в цирка? Ареее! Написах си „ докладната “, време е да го отпразнуваме с момчетата във Френския двор. Наздраве!
…
И вид пет – на авторката.
Авторката на този текст доста се умори. Тя постоянно е опитвала да създава професионален и първокачествен артикул, колкото и наивно да е това в гореописаното обграждане, само че за жал не може да се похвали с доста трайни достижения в тази посока, тъй като системите имат наклонността да се движат демократично – съгласно усета и критерия на болшинството, а и съгласно скоростта на най-бавните си единици. А пък в нейните специалности екипът е всичко. Тя няма, въпреки да пробва към този момент 20 години, по какъв начин да създава изцяло сама телевизионно предаване, театрално зрелище, филм или онлайн медия, тя с тези специалности има незабавна потребност от съидейници – от хора като нея самата, запалени и образовани, надарени работохолици. Да, работата в медии е мощно неблагодарна, тъй като ти следваш събитията, а не ги създаваш; не си създател, а огледало, само че и там проблясват и остават вечно тези, които са били създатели – в интервютата, в публикациите си, в новините, във филмите или предаванията си. За жал – не у нас. У нас се ценят конформистите, хората със зависимости, готовите на всичко хамелеони. Сега, когато още веднъж откри, че на хората просто не им се работи по доста, тя е на път да реши, че е в действителност луда и да отиде да си лекува нервите в някой санаториум, да емигрира на село, да направи сладкарница или да стартира да написа записки. Защото такива работохолици като нея самата е срещала единствено от време на време в театъра и в киното у нас, както и в малките екрани в Съединени американски щати. Единственото, което още я държи в България, са нейните нови работодатели, които наподобява са от нейната кръвна група – безкомпромисни експерти и визионери, които желаят всичко да се случва по допустимо най-хубавия метод. Дали намират нужните за това хора? Онези „ можещи и знаещи “, образовани, морални и работливи българи, които сякаш били изблъскани в периферията, с цел да се вихрят калинките? Отсъдете сами. Един политик беше споделил пред група българи в чужбина, че тъй като множеството ни качествени сънародници били избягали в странство, мат‘риалът в България бил неприятен. Всички доста се бяхме обидили… Ама да не се окаже прав? Няма да приказваме тук за мат‘риалът, от който са направени неговите проксита и калинки. Но има една дребна разлика сред авторката и него – до момента в който той имаше целия избор на света да кадрува и да построява, само че го пропиля, нейните благоприятни условия се свеждат до една единствена – опцията да си вземе куфарчето и да напусне страната последна, като преди този момент загаси лампата и заключи вратата.
Рано е, тъй като тая кучка – шефката ми – е направила срещата ни в 9 сутринта, като че ли няма персонален живот и други ползи, хора и неща на света, ами би трябвало да висим пред компютъра един час седмично, с цел да ѝ слушаме безкрайните монолози! Само като си помисля, че преди 2 години трябваше да вървим и до офис някъде. Тя приказва нещо. Не я разбирам. Обича да върви на спектакъл, на кино и на концерти, чете книги, снобката му със снобка, и непрестанно преследва някакви хора за изявленията, брои визитите на публикациите ни в уеб страницата, за който работя и измисля нови и нови способи да ме нервира, да ме тормози и да ми губи времето! Тази заран е изключително наострена и ми оповестява, че била почнала международна война и че аз съм я бил проспал. Война, копеле, кАжи почтено?! Че тя била писала за нея през целия уикенд и била ни покривала, че ние сме нямали никакъв журналистически инстинкт и че сме били над нещата. Не се кара, само че очевидно е разочарована. Горката. Че аз да не съм като нея – вманиачен някакъв ли, що ли??? Аз нямам тв приемник и не знам какво се случва – това е моята поза и съзнателният ми избор на бунтовник против статуквото – по малкия екран се редят безпределно едни и същи говорещи глави, а тематиките им… - концепция си нямам защо приказват, почтено! Дъвчат политиката, непрестанно се карат и злепоставят едни други, интересуват се от „ външен дълг “, „ народен неутралитет “, „ съюзнически войски “, „ БВП “, „ държавен бюджет “, „ проект за възобновяване “, „ европейски съдружници “, „ битка с корупцията “, „ правосъдна промяна “, „ следена офанзива “, „ изключителни сесии за в допълнение финансиране “, „ публичен интерес “ и какво ли още не, само че в никакъв случай – от това, от което се интересувам аз. Съвременният младеж, който в никакъв случай не гледа телевизия. Моята медия е ТикТок, където виждам клипчетата на някакви идиоти, които вършат безобразия.
Между мен и родителите ми, сред мен и баба и дядо зее бездна. Нито те ме схващат защо им приказвам, нито аз – тях. Кръговете ни на внимание са напълно разнообразни. А какво ме интересува мен? Хм… добър въпрос, няма спор. Аз съм актуален, образован, просветен и доста интелигентен, доста обаятелен и доста неповторим младеж, имам добре завършено CV, портофолио и един по-спретнат аутфит, за изявленията. Наш‘те заплашиха, че ще ме изхвърлят скоро от нас обаче и че би трябвало да си намеря работа. Затова от един месец отивам на изявленията, държа се изискващо, виждам тъмно и не приказвам доста. Знам, че би трябвало да взема най-малко три хилки, с цел да мога да си разцъквам с приятелите и да си заплащам наема. На мен тая вуйна – шефката ми – няма какво да ми се прави – аз ги знам нещата, не съм обезверен като нея. Работех в прът център, но ѝ го спестих в CV-то, че напълно щях да я шокирам. В прът центъра взимах 3000 чисти и подвигах телефона, доста крепко беше откъм кинти, но ни сгърчваха – по 10 часа на ден, копеле. И ми пристигна ту мъч, и взех решение да напусна – ще попиша за някоя галерия, някое еко-био базарче и някое концертче, нещо, ще я взема тази работица, че е лесна – то пък какво да му е доста сложното на такова нещо, нали. На половин работен ден – т.е. аз си се занимавам с моите си неща и за по един-два часа дневно сядам да понапиша няколко вести – тя ни сподели и къде са източниците, няма и потребност да си давам напън. А в този момент к‘во станА, брат??? Война… и аз трябвало да диря, да дълбая, да виждам, да внимавам… Да бъдем първи… Трябвало да сме любопитни, любознателни, да ни интересува, да ни боли, да ни е грижа, да сме имали журналистически инстинкт да напишем първи ние новината… Това били медиите. Абе к’ви медии, к’ви пет лв. – някакъв си уебсайт, дето никой не го чете, че аз трябвало и реклама да му върша в бабешкия фейсбук, и да ме е грижа! Че аз се грижа за надалеч по-важни неща! Сега ще би трябвало да давам и наряди, пък ще би трябвало и да взимам изявленията, да пиша авторски публикации, да се старая и да „ обичам това, за което пиша “, към този момент размахва тънкия си пръст от екрана шефката, която очевидно също не е спала, само че очевидно по разнообразни аргументи и аз изключвам. Натискам копчето “leave this meeting ”, лягам си назад в леглото, загъвам се стремително и задрямвам още веднъж. Много сте ми шефовете в тоя живот, почтено. Аз желая да пребивавам спокоен и свободен живот, в който никой не ми споделя какво и по какъв начин би трябвало да върша. Спя до обяд и след това отивам да разцъкаме с приятелчетата. Лайф ис лайф. Аре!
…
Вариант две. Аз съм момиче от провинцията. Едвам приключих, тъй като през цялото ми следване трябваше И да работя, с цел да си заплащам наема. Някои от моите професори споделяха, че съм доста интелигентна и имам огромно бъдеще. Не по този начин излезе, когато завършихме – оказа се, че най-нахалните се уредиха незабавно, а аз останах в запасите, за мен нямаше заплатен стаж в огромна телевизия, нито уместно предаване, с цел да репортерствам, започнах като коректор в едно издателство на минимална работна заплата и като продавачка в една книжарница – в събота и неделя, само че в никакъв случай не съм си представяла, че тъкмо по този начин ще се стече моят живот… Човек привиква с всичко, споделях си всеки ден. Свиква и да спре да мечтае.
Един ден се влюбих и въодушевена от любовта взех решение, че може би би трябвало да се помъча да продължа да пробвам, да желая, да се стремя и да бленувам. Ако би трябвало да опиша себе си – аз съм идеалистка и интелектуалка, ненавиждам медиите и техните лайф-стайл простотии, обличам се непретенциозно и пребивавам по този начин, интересувам се от балет и класическа музика, въпреки в никакъв случай да не съумях да стана нито балерина, нито класическа музикантка, тъй като никой от моето прагматично семейство не ми оказа помощ и не ме насърчи. А и в този момент, до момента в който завършвах „ безперспективната “ си компетентност в университета, те отхвърлиха да ме поддържат. Нямаме общи тематики, съгласно тях аз „ пребивавам в облаците “, а животът е прекомерно сложен, с цел да си разрешат лукса да ме схващат, че желая да имам лукса да се занимавам с изкуство… Затова и се насочих към проучването и писането за изкуство, тъй като аз самата нямах опция да открия имам ли въобще гений. За мен намирането на работа, която напълно покрива моите условия и ми дава опция хем да работя и още нещо, с цел да се устоявам, хем ме предизвика да пиша точно за нещата, които обичам беше голям късмет. Аз се втурнах в нея с всичките си сили, само че наподобява в никакъв случай не беше задоволително. Имах началничка, която постоянно вдигаше летвата още повече, незабавно щом предадях някой доста добър материал. Хвалеше ме, само че искаше още, и още, и още. Чувствах, че го прави само, с цел да ни държи нащрек – един тип по метода на „ тоягата и моркова “, и все пак ужасно ѝ се дразнех. Един ден, тъкмо преди заплата, не устоях и се обадих на нейните шефове. Аз не мога да пиша по 10 часа дневно и да го върша без да хапвам! Поисках да ми платят всичко, тутакси и на часа, незабавно и ги заплаших с юрист. Те ме уволниха.
Сега още веднъж ще потърся някоя книжарница. Моята началничка безрезултатно се опита да ме отбрани, а след това ми сподели, че може и подсъзнателно да съм желала да изгубя тази работа и да се самопроваля, тъй като може да ми е идвало допълнително и че би трябвало да имам по-голямо доверие в хората. Детето ѝ я учело на това. Аз ѝ написах, че когато порастваме, ние се отделяме от душите си, а децата знаят доста повече от нас. За жал сама избрах да се върна там, откъдето пристигнах – и да бъда отделена трайно от душата си. Явно родителите ми са прави – може би просто ми е време да порасна.
…
Вариант три. Аз съм доста опитна и съм доста работлива, работила съм за най-различни медии и познавам доста хора, имам трайни връзки с всички в моята сфера и ги подкрепям, пиша добре ревюта и пиар публикации, откогато се помня, и не мога да схвана за какво някой ще си разрешава да ме подлага на критика или поучава, считам, че отлично знам по какъв начин се прави журналистически материал и че в края на деня няма безусловно никакво значение какво тъкмо написа вътре, стига да е бил прочетен от задоволителен брой хора, тъй като в онлайн медиите е по този начин, а и когато човек порасне, схваща, че не трябва да се вдава със стоте си % в това, което прави, тъй като то му коства здравето, до момента в който тук ми лазят по нервите, тъй като непрекъснато имат условия и аз се разболявам. Какво образно качество, какви извънредни вести, какъв рейтинг, какво „ списание “?! Така новата ми основна редакторка обича да назовава уеб страницата, който вършим. Списание бил! Трябвало да отделяме време да търсим забавни и положителни, провокиращи въображението, добре композирани, привлекателни фотоси, да ги описваме, да пълним публикациите си с изображения, с видеа, да си подравняваме текстовете… Че аз да не съм фотограф или дизайнер? Много време ми лишава това, за мен публикацията е текст, който взимам непосредствено от пресрилийза или осведомителния уебсайт, поставям му две думи от мен и пущам с случайна фотография на някаква празна зала – театрална, концертна, кино, че и какво повече може да бъде? А и за какво е нужно? Нали по тази причина са измислени пустите осведомителни организации – с цел да ги цитираме? Нали сме новинарски уебсайт? Нима другите медии не цитират непрекъснато осведомителните организации?! Когато направя изявление – след това ми лишава 6 часа да го смъква – по какъв начин бих могла да върша И изявление, в случай че работният ми полуден завършва доста преди да съм подготвена с него, времето не се разтяга, а аз имам и доста други проблеми, заболели родственици, самата аз не съм здрава, по кое време и къде ще се дяна откакто напусна сама не знам, само че нямам сили да чувам указания от някой, който е по-млад от мен, когато съм на края на нервите си, доста се старах, доста, пишех, непрестанно, бях безупречна, пробвах се да не се заяждам, дори желаеха да ме вземат на цялостен работен ден и най-после какво стана - изявлението ми трябвало да има информативен мотив, а точно - насълзен (според мен) фейсбук статус като начало, завладяващо заглавие, трябвало да съдържа „ историята “ в него, фотоси на героите, лицата на героите… отхвърлям да отделя и минута повече на това изявление, отхвърлям да го трансформира – аз знам най-добре по какъв начин се вършат нещата, името си под такива материали няма да сложа, аз имам голям опит в медиите и съм работила на процедура на всички места, край, напуснах, а в този момент рева, тъй като в действителност това беше най-сладката, приятна и смислена работа, която съм имала, обаче към този момент съм на години, на които знам по какъв начин се вършат нещата и не мога да понасям някой да ми споделя, не желая никой да ми споделя каквото и да било повече, край.
…
Вариант четири. Аз съм пред пенсия, само че още ставам. Цял живот съм минавал сред капките в медията, в която ме взеха с връзки преди време – по партийна линия – като съм носел листове. По цяла седмица нося листове, майтапя се с колежките, пием кафенце, пушим и това е – парадайс. Но аз съм и доста готин, бях красавец на времето, девойките доста ми се радваха. Между докладните мемоари. Списъците. Отчетите. Дописките, преписките и написаните от някой различен сюжети на телевизионни излъчвания. Никога не съм ги чел, тъй като аз съм бил редактор и шеф на продукция, да не съм създател! А за писане да не приказваме – те компютрите ни в най-богатата българска медия са на по 20 години, тъй че и да желая – няма по какъв начин да напиша нещо без да ми отнеме 2 часа – то трака, то забива, то изключва, това е. В редките случаи, когато съм се зачитал по тъмните, неремонтирани от 40 години коридори на остарялата постройка, съм се смял с глас – какви нелепости написа там, пичове, напряко си е време да се иде във Френския двор и да се отпразнува средата на работния ден! Клишета, бутафории, правописни неточности. Аз съм експерт – знам по какъв начин се написа това-онова - докладни (това е формалното име на доносите, които пишем до по-високите равнища в йерархията и посредством които оцеляваме, тъй като по този начин прехвърляме виновността за един или различен наш ефирен гаф на някого другиго). Знам и по какъв начин се написа доклад – постоянно има „ разноски “, дето в действителност не сме разходвали – неуместно висок наем студио, наем апаратна, наем монтажна, наем ПТС, наем автомобил, възнаграждения на техническите лица, въпреки те да са на заплата, а студията и монтажните да са си наши, както и ПТС-ите, и автомобилите… Но то това си е по този начин от много време. По тези, основани от мен таблици медията прави месечните си доклади и съпоставя цената на вътрешните си продукции (които другояче биха стояли извънредно, скандално евтини на фона на външните) с външните. Това е методът, по който оправдаваме наличието на външните продуценти, които на процедура въртят медията ни – там отиват огромните пари, тъй като то всичко е пари, нали. Не и за мен, за мен доста не стига по хранителната верига, само че аз и по този начин съм удовлетворен – по кое време ще си изкарам малко кеш, като източа нафта от елемента, по кое време ще взема консумативче нещо, пък ще си го занеса у нас… Станциите са мои, лятото – на морето, зимата – на планината, евтинко, като по соца, кеф. А и не съм лаком – тук съм по ТЕЛК, и съм пред пенсия, и нямам безусловно никакви илюзии, че мога в миналото да си намеря друга работа, в случай че напусна или, не дай си Боже, ме уволнят, и по тази причина в никакъв случай и не бих ритал. Знам, че моята орис ще е да продължа да пиша дописки, да нося преписки и да възпрепятствам всеки ентусиазъм на някой млад и упорит създател или екип да прави качествено наличие, тъй като това ме заплашва директно, нали. На техния декор аз се откроявам, но в неприятния смисъл, нали – току виж решили да ме сменят! А и след това мен питат – за какво тези могат, а тези – не, а аз нямам отговор – аз доносите (пардон, докладните) съм си ги написал за по-шумните и изискващите, и ярките, с цел да не скачат толкоз, че то това е просто българска медия, да не ти е тука Холивуд нещо, че ще ни гърбят – да вървят да си вършат огромните професионални и цветни, скъпи продукции някъде другаде, но не отиват, нали – значи и те взимат огромните кинти, няма по какъв начин да е другояче. Макар че нали аз им пиша бюджета… Хич не взимат нищо. Просто си е луда тази, доста взискателна, доста запалена, доста изисква! Ама то не е вманиачен този, който яде баницата, а оня, който му я дава! И каквото зависи от мен – ще направя, с цел да схванат шефовете, че на тази очевидно не ѝ е чиста работата и да се отървем от нея най-сетне, че единствено се пъне и единствено се напиня, а аз желая спокойни старини, да чета вестник на припек, да пуша Виктори и да пия от българската водка във Френския двор! Звездно небе ѝ трябвало за празничния брой, Звездно небе, но следващата година по същото време! Ще пусна запитването в този момент по най-дългата процедура, с цел да ѝ излязат свитки измежду бял ден, да ѝ излязат. Ще получи звездно небе, откакто моята молба отиде до директния ми шеф, а той я заведе на ръководителя Забавни и развлекателни излъчвания, който пък ще я пусне на Управителния съвет, където ще я обсъдят и гласоподават, а в случай че инцидентно я одобрят тази молба – тя ще отиде на бюджетна комисия, след което имаме един календарен месец, с цел да осъществим задачата – значи за Великден може и да има Звездно небе, амбициозната водеща, само че за новогодишната стратегия – единствено през натрупа ми! Аман от натегачи! „ Звезди измежду бял ден “, по този начин ще се споделя новото предаване, дето ще го дебна, доста уместно заглавие. Щото аз това работя действително – дебна да не кажат нещо срещу властта, нали, но ми викат „ редактор “, а не „ клеветник “, че да не е доста очевидно. Дано там водещата няма такива прищявки. Звездно небе! Ти да видиш! Че ние да не сме тука в CNN нещо или в цирка? Ареее! Написах си „ докладната “, време е да го отпразнуваме с момчетата във Френския двор. Наздраве!
…
И вид пет – на авторката.
Авторката на този текст доста се умори. Тя постоянно е опитвала да създава професионален и първокачествен артикул, колкото и наивно да е това в гореописаното обграждане, само че за жал не може да се похвали с доста трайни достижения в тази посока, тъй като системите имат наклонността да се движат демократично – съгласно усета и критерия на болшинството, а и съгласно скоростта на най-бавните си единици. А пък в нейните специалности екипът е всичко. Тя няма, въпреки да пробва към този момент 20 години, по какъв начин да създава изцяло сама телевизионно предаване, театрално зрелище, филм или онлайн медия, тя с тези специалности има незабавна потребност от съидейници – от хора като нея самата, запалени и образовани, надарени работохолици. Да, работата в медии е мощно неблагодарна, тъй като ти следваш събитията, а не ги създаваш; не си създател, а огледало, само че и там проблясват и остават вечно тези, които са били създатели – в интервютата, в публикациите си, в новините, във филмите или предаванията си. За жал – не у нас. У нас се ценят конформистите, хората със зависимости, готовите на всичко хамелеони. Сега, когато още веднъж откри, че на хората просто не им се работи по доста, тя е на път да реши, че е в действителност луда и да отиде да си лекува нервите в някой санаториум, да емигрира на село, да направи сладкарница или да стартира да написа записки. Защото такива работохолици като нея самата е срещала единствено от време на време в театъра и в киното у нас, както и в малките екрани в Съединени американски щати. Единственото, което още я държи в България, са нейните нови работодатели, които наподобява са от нейната кръвна група – безкомпромисни експерти и визионери, които желаят всичко да се случва по допустимо най-хубавия метод. Дали намират нужните за това хора? Онези „ можещи и знаещи “, образовани, морални и работливи българи, които сякаш били изблъскани в периферията, с цел да се вихрят калинките? Отсъдете сами. Един политик беше споделил пред група българи в чужбина, че тъй като множеството ни качествени сънародници били избягали в странство, мат‘риалът в България бил неприятен. Всички доста се бяхме обидили… Ама да не се окаже прав? Няма да приказваме тук за мат‘риалът, от който са направени неговите проксита и калинки. Но има една дребна разлика сред авторката и него – до момента в който той имаше целия избор на света да кадрува и да построява, само че го пропиля, нейните благоприятни условия се свеждат до една единствена – опцията да си вземе куфарчето и да напусне страната последна, като преди този момент загаси лампата и заключи вратата.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ