Винаги питах учителя мога ли да взема остатъците от пицата. А никой не знаеше защо го правя…
В учебно заведение, когато имахме празненство с пица, питах учителя си дали мога да взема остатъците за у дома.
Събрах всички останки – половин пица със сирене и 4 броя гризини. Направо треперех от благополучие, тъй като пицата беше доста рядко ядене в фамилията ми, а това е обичаното ми ястие.
Качвах се на градския рейс и се прибирах с кутията в скута си, хората ме питаха какво държа там и аз в действителност не знаех какво да им кажа. Бях объркана.
След пътуването с рейса ми оставаха още към три километра пешком. Но към този момент най-сетне бях вкъщи, чаках това през целия ден. Слагах кутията във фурната и виках братята и сестрите си в кухнята.
Бях толкоз щастлива, че всеки от тях можеше да получи парче самун и парче пица. Носех огромната, дебела кутия към 6 часа единствено поради тях. Те бяха на 4, 6, 8 и 10 години.
Аз нямах парче, само че бях толкоз щастлива, че изяждаха пицата. Никога не можехме да си позволим пица и това беше в действителност особено наслаждение за нас. Шестгодишната ми сестра ми даваше своята коричка от пицата си. Това е обичаната ми част.
Спомням си по какъв начин седях в стаята си на матрак без чаршаф, който лежеше на пода, и плачех, до момента в който ядях корите.
Спомням си, че всичките ми мебели бяха от кашони. Моето нощно шкафче, полица, скрин – това бяха все кутии, които обръщах встрани или обръщах с дъното надолу. Това беше преди четири години.
Наистина желая да се върна и да прегърна това 16-годишно момиче и да й кажа, че всичко ще бъде наред. Няма да е скоро, само че ще бъде!
